Съвременникът Яворов

Съвременникът Яворов

ЕСЕ по Литература

Пейо Яворов е литературен деец, оставил трайна следа в родната лирика. Индивидуалист по светоглед и емоционална личност по душа той вярва силно в любовта и търси отговорите на живота. И все пак, не би ли се променило светоусещането на подобна личност, ако попадне в днешния свят? Съвременникът Яворов би просъществувал като съвсем различна личност, лишена от романтичните си идеали, търсеща друг начин за изява.
Ако Яворов бе роден в края на 20-ти век, би гледал на света по друг начин. Вместо ,,На нивата” щеше да се вдъхновява не от свои произведения, а от подобни на това на Борис Първанов. ,,На фитнеса” отразява днешното виждане за преуспяване. Докато навремето хората са ,,блъскали” на нивата, за да изкарват прехраната си, то днес доброволното ,,блъскане” е не само хоби, но и начин на живот. И ако Яворов е намирал решението на проблема ,,като няма прокопсия” в низвергването на ,,тази орисия”, то при Борис Първанов отговорът се крие в зобването на някоя помия. Ясно е очертана разлика, че навремето хората не са имали избор и се е налагало да работят на нивата и да се задоволяват с каквото имат, а днес ако не са доволни от постигнатите резултати винаги могат да използват допинг – стимул, какъвто до сега не е имало. И Яворов и Първанов започват назидателно ,,Недей дочаква и зори” и се стремят да насочат хората, читателите към успехи. Навремето успехът е бил в упорития труд, а днес се таи в дебелия врат и широките плещи. Затова с лека насмешка Борис Първанов вместо да прати своя лирически герой на нивата, го праща във фитнеса – мястото, където с пот на чело днес се гради успех и кариера.
Нетърпението за физическа активност и при Яворов и при Първанов наведе мисълта ми на една африканска пословица. Сутрин лъвът се будел с идеята, че трябва да тича, за да намери закуска и да не остане гладен. Газелата пък се събуждала с мисълта, че трябва да бяга, за да не стане жертва. Така че независимо дали си лъв или газела се бъдиш с все същата мисъл и преследваш същата цел. Така е и с паралела между началото и края на най-бурния век в човешката история. Хората се будят в ранни зори с мисълта да станат и да ,,блъскат” под една или друга форма. Не се замислят. Нито как, нито защо, нито кое го налага. Това е единственият начин за успех по техните разбирания. И докато Яворов все пак се стреми да обхване цялостта на света, като осъзнае неговата противоречивост, поместените творби на Борис Първанов и Иван Христов гледат с почуда, насмешка, но и съжаление пътеката, по която човечество е поело.
Макар и посветен на Яворов Иван-Христовия ,,Бдин Х” набляга на физическото, плътското, като по този начин показва как се е изместил фокусът в непрестанните търсения на човека. Докато Яворов търси отвъдната реалност и се стреми да получи просветление, да се докосне до небесното познание, Иван Хрестов представя строго хедонистичните желания на днешния човек. Съвременният човек не се интересува толкова защо е тук, каква е ролятя му, а напротив, гледа да се наслади максимално на и без това краткият си живот. И кой може да го осъди за това? Заобиколени от изкушения хората днес се лъжем, че единственият начен да им устоим е да им се отдадем. Затова и в произведението на Иван Христов присъстват образа на целувката и мотива за приласкаването. А при Яворов е точно обратното. За него пътят към познанието минава през страданието. В своята ,,Нирвана” авторът търси отговори, тръпне ,,пред догадките си здрачни”. Ала въпреки че не достига до познанието, неспокойната му мисъл не се спира, търси го докрая.
Тук освен познанието се появявя и друг важен елемент в художествената литература – любовта. При Яворов тя е идеалистична, мечтана, но и илюзорна и непостижима. И тъй като действителността не отговаря на очакванията, за пламенния Яворов любовта е болка.
Дадена личност е значима благодарение на историческата епоха, в която живее. Такъв е и случая с Яворов. По-добре е да не търсим пролуки и пътяване във времето и пространството. Това не означава да оставим колелото да се върти, а напротив, ние да го въртим...

Проблемът за страданието в поезията на Яворов

Проблемът за страданието в поезията на Яворов

Лит-инт съчинение по Литература

След Ботев, Яворов е вторият бг поет, при когото творчеството е до толкова голяма степен отражение на житейския му път. Изострената чувствителност, засилена от редицата трагични случки в живота му, задават параметрите на проблематиката, засегната в неговите произведения.
Затова е съвсем естествено именно страданието да бъде основният мотив в Яворовата поезия. Драматичното творческо търсене, неудовлетвореността от ежедневието, обърнатият към сложната човещка душевност поглед определят облика на песимистичната насоченост в произведенията на поета. Поезията на Яворов е израз на вътрешния му глас, крещящ от неистова болка, отчаяние и скръб. Страданието е изобразено в своите многобройни измерения, за да се подчерате неговата разрушителна сила както за душата на поета, така и за човешката личност като цяло.
В стих. Май, Град и На н е обрисувана ежедневната картина на бг селянин. Трудностите за него произлизат от неуморната работа, която той трябва да върши, за да се прехрани и което е по-страшно – несигурността в дори минималното възнаграждение за положените усилия. Издигайки се над битийното ниво, съдържащо проблемите за недоимъка и мизерията, откриваме по-универсалните смисли, заложени в трите творби. Незначителността на човека спрямо природните стихии води до неизбежно чувство на обреченост и безизходица. Светлият лъч надежда „да бъде тъй неделя още” бива изгасен от „пакостника черен”(Град). Безсилният пред по-висшите елементи човек е изоставен дори от Бога – символ на духовна опора и справедливост. Героите от тези стих. се оказват напълно сами срещу негостоприемния свят и неговите многобройни препятствия. И въпреки че „черно зло ги носи”(Град) „кръв застива в сърцето страдно”(На н), и „Все пак злото нвма край”(май), те продължават жалкото си същестуване – „ти се бориш, що да сториш”. Дори в тези привидно социлано-битови произвед. е имплицитно заложена темата за смисъла на човешкия живот. Тези селяни не прекъсват несправедливата борба срещу „тази орисия”, може би защото след толкова несгоди са приели страданието като постоянен спътник в житейския им път, който е там, за да им показва пътя към вечната гибел.
Идеята за безмерната мъка е въплътена и в така х-терния за бг лит мотив за родното. Принудителната раздяла с родината е представена в стих Зат Арм Л.о. Е Беж. Героите от тези творби преживяват фатална екзистенциална криза. Извън границите на своите отечества за тях не съществуват сигурност, уют и милост. Разкъсването на емоционалната връзка м/у тези хора и родните им земи поражда неизлечима болка в техните сърца. Родината е представена не само в географските, но и в духовните си измерения. Този „изгубен рай”(Зат) е средството, чрез което героите могат да се почувстват пълноценни и осветени от лъча на надеждата. Ала неговата липса превръща живота им в безсмислено лутане сред враждедни места, без възможност за постигане на покой и удовлетвореност. Проблемът за страданието в тези произв. е ярко изобразен с помощта на редица инверсирани изрази и описания: „през сълзи накипели”, „горчива скръб сърца ни трови”(зат), „изгнаници клети”, „тънат сърцата им в рани”, „че злоба ги дави в кипежа си бесен”, „и сълзи изстисква на бледни лица”, „че жлъчка препълня сърца угнетени”(АРм), „стон пресипнал, глух”(евреи), „та сираче да заплаче”(л.о.), „а ужаса личи”, „те чакат милост”.(беж).
И все пак цялата тази печал и тъга има своите различни причини и последици в отделните творби. В „З” наи-болезнено се изживява факта, че тези мъже не могат да продължат борбата пред светия олтар на родината си. Драматизмът при тях взема връхна точка при споменаването на предателство, поради което са били заточени. :
„А мойехме....жар!”
Стих „Арм” преповтаря мотивът за пиянствтото, използван в Бот тврочество. Алкохолът отново се явява отдушник за неизлечимите рани. Неспособни нито за миг да се примирят с тежката си съдба, те се надяват да я забравят чрез пиянсвтото. Така се очертава картината на един „храбър народ мъченик”, който обаче няма как да докаже свочта самоотверженост и затова е принуден да пропилее дните си в пиене. Трагизмът произлиза от несъотвествието м/у идеалите на тези арменци и дейсвтителността, която не им позволява да ги осъществят.
В „Е” тъмнината и тишината очертават границите на страданието – вечен спътник на тази „бездомна върволица”. Многократно издадения през вековете стон отеква в безкрая без да достигне до божиите уши. Идеята за безпомощността по пътя към гибелта засилва прекомерната мъка. Изоставени от Бог и изгубени в непрогледната тъма, страдалците крачат към вратите на ада, отдалечавайки се от своя изгубен рай. Участта на евреите е олицетворение на незбежния песимистичен завърщек на всеки човешки живот. Независимо от молитвите и надеждите че „Бог ще чуй от върха!” човевеството няма как да се спаси от адските „пламъци зловещи, лава, кал” които ги чакат на края на трагичния им път.
Символистичното стих. Л.О. предствя безвъзвратно изгубената връзка м/у насилсвено заминалия надалеч и родината му. Така както отбруления лист не може да се върне на дървото, така и сирачето завинаги ще остане без закрилата на родното място. Риторичният въпрос в края на творбата подчертава идеята за самотата и отчуждеността от света, липсата на каквато и да е духовна опора, предизвикваща плач у сирака.
В сюжетното ниво. На „беж” отново е засилена конкретиката, както в Зат., но тук тя представя съвсем отделни чоешки съдби. Всички от тях обаче са обединени от мъченическата си орис, обрекла ги на вечно страдание извън границите на родината. Старецът, майката, момата са само част от многото изгубили своя дом, своя извор на топлина и радост. Двукратното повтотрение на израза „те чакат милост” последвано от многоточие свидетелсва за отчаяните им молби, които няма да бъдат изпълнени. Отново е въведен образът на Бог, който поражда силен негативизъм у лир говорител – „о, господи, проклет бъди!” Това проклятие е израз на дълго натрупваната болка в сърцето на лир говорител, болка, породена от безбройните несправедливости и драматични събития, на които е станал свидетел.
Модернистичните възгледи за самотността на човешката душа и алиенацията на индивида от себе си и останалите са основни теми в стих. „Лед ст”, „Тем”, „нирв” и „може би”. Стремежът към познание, към щастие е само химера в непривеливия и сив свят, където лир. говор. от тези творби не може да намери своето място. Печалните, бездадеждни и болни теменуги са скрити зад ледена стена, заобиколена от безбрежни води, не можейки да видят захождащото слънце. Чрез всички тези символистични образи се изгражда картината на отчяния, сам човек, тръгнал по пътя към себе си, но спиран от редица препятствия. Студът и тъмнината са всеприсъстваши елементи от водовъртежа на надчовешките закони, определящи трагичната човешка съдба. Незадоволената жажда за познание, съмнението, откъснатостта от позитивното начало са причина за дълбока психологическа драма, сломеност и песимизъм. Страданието е белег на незвъзможността на човек да се самоидентифицира и да намери пътя към щастието. Болестта, страхът, безсънието, слепотата – всички те водят единствено към смъртта. Омагьосаният кръг от въпроси без отговори и напрзани очаквания се стеснява все повече, за да се приближи до своя естесвен изход. Така трагичната модернистична личност „чезне в тъмнина” след дългия напразен порив да достигне просветелнието, с което се доказва безпеспективността и обречеността на извисените над материалния свят идеи.
Ала вечният стремеж към щастие на човека го е дарил с още една възможност за осъществяване на мечтите – възможността да обича и да бъде обичан. Съживяващата сила на любовта е изобразена в стих. „П с О” и „Блян”, съдържащи оптимизъм, неприсъщ за разгледаните дотук Яворови творби.
Светът на мечтите се оказва единственото място, където всеки може да е господар на съдбата си и където абсолютната нирвана може да бъде достигната. Слънцето, светлината, цветята, ангелът са символи на божественото начало, носещи смисъла на хармонията, радостта и блаженството. Близостта с любимата ще реализира мечтата на лир говор. аа премине в отвъдното, потънал в спокойстжив и удовлетвореност. В двете стих. не присъсват мотивите за вечното страдание, безнадеждността и задължителния трагичен край. Омайващото вълшебство на любовта е изтрило горчивите сълзи и следите на болката, за да направи път на „заря-невинност всепобедна”. Преодоляването на псилогическата борба се осъществява чрез близостта с „на крехка майска роза пъпка”. Чувството за безпомощност изчезва при споделянето му с любимото същество, а любовта е единствената, която остава да гори докрай в сърцето на преродения за нов живот човек.
Така откриваме, че проблемът се страданието играе главна роля в спектакъла от поезия, чийто режисьор и сценарист е Яворов. То неотменно съпътсва човек през житейския му път, за да му напомня колко жестока може да бъде съдбата. Приспособило се е да се трансформира в различни форми и да се изявява по различни поводи. Но дали наистина е толкова непобедимо? Дали любовта е достатъчно силно оръжие, способно да сломи злото или това е възможно само в света на мечтите? За съжаление не можем да открием сигурен отговор на тези въпроси в поезията на Яворов, но ни остава поне да се надяваме, че трагизмът от света на неговите герои няма да се пренесе в собствения ни живот.

Пейо Яворов - "Заточеници"

Пейо Яворов - "Заточеници"

Анализ по Литература

Ситуацията, обрисувана в "Заточеници", е типична за времето на националните борби-бунтовни мъже,заловени и осъдени,тръгват към своето наказание: смърт,заточение ,затвор.Литерат урата,от своя страна,изразява болката и скръбта на целия народ заради страданието на неговите най-верни синове.Тази ситуация е залегнала в много от най-добрите лирически произведения от края на Възраждането и началото на свободния живот-" Обесването на Васил Левски" и "Хаджи Димитър" от Ботев;"Левски" ,"Братя Миладинови"," Кочо" от Вазов;"В кулата край морето" от Пенчо Славейков и др.Във всички тях се обиграват едни и същи мотиви-верните и безрезервно отдадени на борбата народни синове,черното предателство,мъ ченичество,нака занието,всенаро дната жал." Заточеници" не излиза извън рамките на утвърдената схема.То просто я следва по своя неповторим начин.Всичко е познато и в същото време е така изкусно изказано с типчната яворовска сплав между пределна точност и конкретност при рисуване на единична случка-и висока обобщителна сила на образите.По този начин "Заточеници" на свой ред се превръща в едно от жалонните произведения,из граждащи символното чувстване на родното,превръщ ането му от абстрактна идея в жива емоция.
Точно в това се състои и особеността на лирическата композиция на творбата.В нея,както вече казахме,основни те опорни точки са вече познатите символи на родното- Вардар,Дунав и Марица,Балкана, Странджа и Пирин;на бореца за свобода-" рушители на гнет вековен"," служители на дълг синовен";на предателството- "продаде ни предател клет";на борбата като особен вид почти религиозна жертвеност-"да водим бой-съдба завидна!-/край твоя свят олтар".Но,от друга страна,творбата потапя едва ли не сетично в преживяванията на героите-техните отдавна утвърдени,дори клиширани символни жестове оживяват.
За това спомага на първо място фактът,че стихотворението е написано от първо лице.За разлика от "Обесването на Васил Левски",където другите страдат за героя,тук героите страдат сами.Отдалечава щия се свиен свят е показан през техните очи,обласкан е от техните думи.И от това,колко точно тези думи ще предадат автентичността на чувството,ще зависи дали творбата ще окаже търсеното от нея въздействие-да превърне познатите и абстрактни символи в дълбоко преживяване у всеки читател или певец.Фактът,че стихотворението съвсем скоро се превръща в популярна песен,говори,че творбата е успяла в този свой стремеж,защото в песента по принцип не може да има разлика между преживяването на героя и преживяването на конкретния певец.Песента винаги се изпълнява от свое име,а това значи,че всеки който запее тази песен,ще трябва да изрече думите й,сякаш са негови.
В търсенето на тази сложна сплав между конкретността на описанието и преживяването,о т една страна,и обобщителна символна сила-от друга,Яворов на няколко пъти нанася корекции в текста.Нека рагледаме две от тях,които са много важни.
Първата е свързана със заглавието на творбата.В пърчия си вариант тя е наречена "Към Подрумкале" и очевидно насочва към действително заточване на четиредесетте български бунтовници,арес тувани заради Солунските атентати.Конкре тността на случката е допринесла много и за конкретността на лирическите описания.Ако си представим сцената,ще установим,че творбата ействително описва едно отплаване именно от солунското пристанище по посока на Мала Азия.Тази конкретност помага за творбата в много голяма степен да утвърди усещането за достоверност и автентичност на преживяванията на героите- отдалечаващият се бряг,гледката на Атонския полуостров,ален ият залез над морските ширини и т.н.
От друга страна обаче,ако искаме да си представим как все пак заточениците биха могли да видят Вардар,Дунав и Марица,Балкана, Странджа и Пирин,и то едновременно,ще разберем,че това е невъзможно.Така описан,образът на родината във всички случаи е обобщителен- това са символните граници на отечеството,так а,както то живее в национално съзнание.И фактът,че назованите места почти дословно съвпадат с изброяваните от Вазов в стихотворението "Де е България",не може да е случаен.Затова и в по-късните варианти на творбата Яворов засилва нейната обобщаваща сила,заменя конкретно название с двете начала на творбата- фактическото,ко ето придава достоверност,и символното,коет о осигурява обобщението и патоса.Тази особена сплав допринася в много голяма степен за ефективността на художественото въздействие.
Втората корекция,която Яворов нанася само няколко месеца преди смъртта си през 1914 година,е замяната на стиха "в ограда е света за нас" със стиха "света ще бъде сън за нас".Не е пресилено да се каже,че в тази поправка личи искрата на гения.На мястото на фактически точното,но не твърде изразително "в ограда е светът за нас" идва "света ще бъде сън за нас".Така творбата добива следния вид:
...вода и суша-необятен,
света ще бъде сън за нас!
В първоначалния си вид смисълът на този стихов отрязък не дава възможност за разнопосочни тълкувания и остава затворен в своята конкретност.В окончателния му вариант обаче възможните тълкувания са най-малко две.Едното е,че загубени сред меобятността на живота,без реална опора около някакъв център,светът ще бъде пред очите на човека като сън,като илюзия.Другото тулкуване е,че без родината няма реалност,всичко е само илюзия,мечта,оч акване,сън.По този начин,съчетавай ки психологическит е със символните аспекти на усещането за родното,стихотв орението успява по един ненатрапчив,опо средстван начин да внуши съдбовната вътрешна връзка между човека и неговата родина.Самото съществуване на човека става невъзможно без роднината.
Така творбата създава нов неочакван момент в самия символен образ на родното,преодол ява чисто възрожденските идеологии и влиза в интимния свят на личността-едно от най-важните постижения на новия тип светоусещане,пр окламиран от идеолозите на кръга "Мисъл".И по този начин успява да хвърли мост между мисията на певеца на националните борби и мисията на търсача на истините за човека.

Любовта и любимата в рлириката на Яворов

Любовта и любимата в рлириката на Яворов

ЛИС по Литература

Пейо Яворов е сред първомайсторите на българската любовна лирика и автор на едни от най-хубавите любовни стихотворения в българската поезия.Разочарованието му след Илинденското въстание бележи нов етап в развитието на творчетвото му.Лириката му добива друг облик.Липсва вече социалният и патриотичният патос характерни за първия период на неговото творчество.Поетът все повече усеща противоречията между своя идеал и действителността.Любовта на Яворов към Мина Тодорова е един вид връщане към светаи живота.Това е измъкване от кошмарите и болезнените усещания.Любовта и лубимата му вдъхват сили, за да живее отново, за да създаде едни от най-чистите интимни стихотворения.Поетът определя любовта като магия, вълшебство, лъх от ангелско крило, нежен сън, наземна и вълшебна мелодия. Любовният копнеж е зов, стон, глад и жажда на душата.Особено характерни с художествената си система от образи, символи, сравнения, епитети и стихова организация са: „Две хубави очи”, „Ще бъдеш в бяло”, „Стон”, „Вълшебница”, „Блян”, „Ела” и още много други. Тук Яворов на-добре показва образа на любовта и любимата. Очите на любимата са поетически символ на нейната нравствена чистота и очарование. За тях Яворов е изпял една от най-хубавите си лирически песни- „Две хубави очи”. Образът е осезаем и същевременно безплътен.Лаконично той е сътворен само чрез един елемент от външния портрет на любимата-очите.От света на земното и усетното са тези хубави очи, но те пораждат високи душевни трепети.С музиката и лъчите-символ на живот, най-пълно могат да се сравнят те. Защото в тях се оглежда душата на лююбимата-светла и чиста.Душа, която нищо не желае и не обещава.Душа на дете: „Две хубави очи. Душата на дете,
в две хубави очи;-музика –лъчи.”
Погледът отново се връщакъм образа на любимата и чак сега, след тревожната мисъл „Не искат и не обещават те!” поетът изведнъж осъзнава колко прелестно е детското незнание на любимата. Тя, за разлика от него, не познава огорченията на живота.Непокварена, душата й е изпълнена с красота и надежди.В очите й той намира своето щастие.Любимата всякаш е преобразила света.И той не е вече ледена пустиня, в която душата на поета мъртвее безнадеждно, очите му леденеят сухи и пусти, а сълзите- „скорпиони” „гмежно се влекат” по жилите му. Той не пита вече защо е „жива твар” под туй „небе-коршумена безкрайност”, което вселява и страх, и ужас, и страдание.Любовта е стоплила вкамененото му от свръхземен студ тяло, вдъхнала е живот на обезверената душа.Събудил се от апатията и отчаянието, поетът иска да види света по-светъл и по-добър.Това просветление на духа намира израз в едно от най-хубавите стихотворения „Ще бъдеш в бяло”. Лирическият герой копнее да се освободи от безверието, жадува успокоение, сили за нови полети и радостни тръпки в живота.Жажда за живот, желание отново да почувства трепетите при откриване на света- „ярък ден” огромна вътрешна сила му дава любовта-вълшебница.Дарителка на нравствена крепкост , тя израства като велико духовно и поетично начало.Моралната мощ, която любовта вдъхва на поета, ще бъде по-крепка от всички тежести и нови разочарования в живота, защото нейната солидна опора ще бъде мъдрият опит от предишното лутане в „среднощни тъмнини”.Поетът ще има сили за нови битки, нови огорчения и тежки изненади. За него те не биха били вече страшни и тежки. Дори целият свят да се окаже в съсипни, тои би имал сили да го изгради отново любовта си: „Аз бих намерил и тогава даже
отломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят и храм.”
Яворов желае любовта, която ще утоли жаждата му за уравновесеност и сигурност в живота.Тя е епически копнеж за пречистване от „орисията зла”, която среща поета, зов за спасение от самотата и пустотата в света.И в други Яворови стихотворения образът на любимата максимално естестизиран.В „Ела”, той е показан като нещо вълшебно, възвишено и чисто,като нещо животворно:
„Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти-свеж момински дух,
на юга съживителния лъх.”
Лъчистата радост, вътрешно дарение, празничен химн на душата е любовта във „Вълшебница”.Любимата на поета е вълшебница, магия, неземна мелодия,покорила завинаги душата му.Чистата, възвишена и трагична любов на Яворов към Мина създава атмосфера на нежност, тишина и спокойствие. Стихотворението „На Лора” изразява любовта му към другата жена в живота му- Лора Каравелова.Какво по-хубаво сравнение от това: душата е като птица устремена политнала към любовта.Намерен е най-подходящият поетичен образ, разкриващ силните чувства:
„Душата ми е стон.Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.”
Това е една страшна изповед, защото интимната лирика разкрива сложната душевност на поета.В дните на умора и терзание той непрекъснато жадува за радост и светлина.
Пейо Яворов е поет с разностранен и многострунен лирически талант.Характерно за любовните му песни е, че те открояват цялата сложна душевна организация на Яворов. Чрез основната тема-любов-се разкрива сложният контакт на поета с действителността.Рисувайки образа на любимата и любовта като нещо неземно и прекрасно,Яворов показва колко са важни тези две неща в живота на човек,колко животворни, нежни и оптимистични могат да бъдат те.Любовта, която се стреми към пълно изживяване на красотата си, не позволява на човешкия дух да потъне в мрак, колкото и невесели истини за живота да е прозрял той.Любовта жадува живот.Любовта твори живот.А любовта е тази,която дарява любов.

ДРАМАТИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ - АНАЛИЗ

ДРАМАТИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ

Анализ

П.К.Яворов е личност с изострена емоционалност и подчертана душевна чувствителност ,а богато въображение и склонност към психологическо самовглъбяване.Той е първият наш поет който превръща философската проблематика /основен импулс в творчеството му/ в собствено преживяване.За Яворов истина и скръб са синоними и определят пределния драматизъм и титанизъм на чувството ,както и острото напрежение в поетическия монолог.Борбата м/у реалност и идеал м/у материя и дух ,м/у бого-борчески пориви и фатализъм ,м/у съкровена нежност и непрекъснати сражения на духа със самия себе си ,със света и съдбата определят тревожната атмоофера в неговия стих.Чувството за универсална скръб идва като естествен резултат от трагичната среща на поета със света ,на личността с обществената действителност и с космичната драма на човешкото битие.
В поезията на Яворов откриваме стремеж към идеал ,към възвишено ,жажда за душевна близост и за "кипеж от чувства и страсти”.Но навярно с еднаква сила в основата на нейния драматизъм е заложена и вътрешната конфликтност на поета ,неговата противоречивост ,която вече е предпоставка за една изпълнена със сложните перипетии на страданието поезия.
Твърде изострено е усещането му за болката и болезненото ,оцветено в различни нюанси: от застиналата в безсилие ,неподвижна болка на човек ,осъзнал преходността на красивото и чистото/"Стргсти и неволи/ ще хвърлят утре в/у тях /булото на срам и грях"/ до символистичната му поезия ,в която търси отчаяно катарзиса на своето вътрешно разрешение.Навярно това Гео Милев формулира като "еманация на един обратен комплекс от енергия" ,насъбран от българския народ през петвековното робство ,като "колективно страдание" на народа ни ,защото "такова голямо лично страдание безспорно не може да съществува".Това обяснение навежда на мисълта за някои типично национални особености на светоусещането формирани в народа ни под влияние на историческите условия.Яворов откликва на болката на народа ни и творбите му на социална тематика са изпълнени с вътрешно напрежение ,с отчаян стремеж да се намери изход от положението и породеното усещане за безисходица като резултат от обезверението на самия автор.
В заобикалящото го общество Яворов е скован от бездейност ,от "дребнаво житейския прах" ,под който трябва да гине мълчаливо и без възможност да разгърне ботевското ,което носи в себе си.Защото ,без да притежава Ботевата монолитност и цялостност ,Яворов в близък до него не само в своите социални изживявания ,но и по сложността и противоречивостта на вътрешния си свят.”Как гинат сили и младост” е Ботево усещане за онова което откриваме в ранния период на Яворовата поезия.Въплъщение на това усещане не е само "Нощ"-едно от най-драматичните и болезнени Яворови стихотворения.По същото време тръгва в поезията му и мотивът за отбруления лист намерил различни модификации в по-зрялото му творчество.
Яворов непрестанно засилва напрежението ,воден от желанието да заостри и сгъсти трагизма.Поетът възприема страданието като същност и изражение на битието.Страданието и самотата са моттиви в поезията на Яворов.0ткриваме ги в произведенията със социална тематика ,изпълнени с вътрешно наприжение и усещане за безизходица.Поетът непрекъснато засилва напрежението воден от желанието да заостри ,да сгъсти трагизма.Пример в това отношение може да бъвде стихотворението"Май" ,особено във втората си редакция:"Ти ,сирашки род селяшки ,върло каменно сърце"/ в първата редакция/.Контрастът е усилен ,боите сгъстени.В органичното усешане за болка е включена земята-като невъзможност да бъде превъзмогната грубата реалност.Образи като облак ,вихър ,ураган ,стихия дават представа за хаотичност и непрекъсната динамика в цялостния облик на света.Те разкриват напрегнати и мъчителни изживявания-безнадеждност ,трагично примирение ,чувство на обреченост и безпомощност ,осмисляне на радостта и положителните емоции само като моментна духовна компенсация в името на “новото тегло”.
СЕЛСКА УЧАСТ
Стихотворението “На нивата” в един от многобройните трудови делници ,обобщава трагизма на народното битие.Лирическият герой-селянинът-в изповедна форма разкрива своята нерадостна социална участ:
"Недей дочаква и зори,
върви ори, ори., ори..."
Яворов типизира лирическия герой в образа на орач и разгръща живота му в рамките на един трудов ден.В първите четири стиха противопоставянето "съдба-отношение към съдбата" придобива допълнителна яркост и отчетливост.Истината за трагичната съдба на селянина е синтезирана ,в два стиха.В тях повторената повелителна форма "ори" и обобщаващите думи /"весден" ,"все"/ внушават представата за безкрайна продължителност на действието във времето ,за неговата убийствена монотонност и безперспективност.Като припев в трите части звучат стиховете във формата на проклятие ,произнесено с горчива болка:”Като няма прокопсия ,плюл съм в тая орисия! ”.Физическото и психологическото състояние на героя разкрива тревожно напрежение ,грижа и безпокойство.Работният ден ,започнал още през нощта ,не носи радост на трудовия човек ,затова гняв и мъка душат гърдите му.Цялата си неволя селякът излива в затрогващата ожесточеност спрямо най-близките си същества-животните помощници:”Дий ,краста ,дий! “.На фона на прекрасна картина с битови елементи ,наситена с национален колорит по-силно се усеща досадата и разяждащата болка ,тежкото физическо състояние на орача:"И гледаш ,слушаш ,не знам досадно ,защо ти стане: их ,опустяло!".Прекият изблик и оценка на чувството отстъпва място на описание ,което опредметява изкуството чрез физическото състояние и усещането.
Коравата земя ,материалната нищета ,робското социално положение приповтарят безкрайно ,в тъжен кръговрат ,който извиква отчаяния протест:”Така си мреш...”.След нечовешките терзания благородни трудови усилия вместо утеха ,отмора и награда ,селякът е безсърдечно онеправдан и ограбен.Царският бирник не взема само “от голо риза ,дете от майка” ,а кръчмарят-лихвар предлага временна забрава и разтуха.Самоиронията “кратуна проста”поставя рязко морала на трудовия народ с/у този на неговите социални грабители.
Народно-разговорните думи и фразеологизми ,дръзкото прекрачване на поетическите канони по посока на езиковия натурализъм /в кулминацията и финала на стихотворението/ разкриват социалният патос и демократизъм на творбата.Редом с народно-разговорната лексика ,ритъмът на стиха се превръща в средство за индивидуализация и за постигане на една нова експресия.Чрез нея се осмисля усилната и напрегната работа ,смазващия характер на труда ,изпитанието на човешките сили и воля ,мъчителната борба с природата и земята ,недоимъкът и бедността ,социалната принуда и безпомощност.Цялостният строй на творбата разкрива огрубяването на човешката душевност ,натрупаното озлобление към живота ,възприемането на труда като дълг и бреме ,умъртвяването на способността за радост ,социалният страх и безпомощността ,примирението и отчаянието.И при Яворов ,и при Елин Пелин произведенията не разказват ,а са вик на сърцето ,което изтръгва всичко:”и вдъхновението ,и възторга ,и любовта ,и радостта заедно с покрусата и преклонението пред тъжната жертвеност на труда".
Животът е непрекьсната борба за оцеляване ,изпитание на жизнени ,трудови и духовни сили-вечна мъка и страдание.Те са вечна и неизменна характеристика в битовата и социалната участ на човека. Смислово ,емоционално и композиционно ,по темата “Градушка” е стегната в железния пръстен на обречеността.В нея сред описанието на селските злочестини е градушката/"а то-градушка ни удари”/-с ужасяващи последици.Бавното и многосъюзно напластяване ,на "една ,че две...”/акумулация/ изразява мъчителната протяжност и страшната безкрайност встраданието на селяните.Изкрена и неподправена е селяшката изповед.Селяните са потиснати и обречени.По смисъл ,тон и строеж последните четири стиха на първата част са начало на безкраен низ от страдания.Човешката трагедия е предизвикана от обезсмислянето на труда и от унищожаването на неговите плодове.Изход от обреченоста като че няма.Много характерното за стила на народната песен съчетание "труд се труди"осъществява сближаване със селската душевност на основата на пространственото виждане.В композицията на творбата изразът “и на земята огън праща” е твърде застрашителен.В съчетание със стиха “жълтей сърдито” той носи спотаено в себе си предзнаменование за беда.
Радостта и обнадеждеността в битовата картина контрастно усилват жестокостта на погрома.Ударът се стоварва толкова по-страшен и зашеметяващ ,колкото по-голямо е сюжетното забавяне и разколебаване в миговете преди него.Ударът носи отчаянието и покрусата ,защото отнема хляба и живота.Сбито е фиксирано времето в стиха “Преваля пладне”.Задъхано краткото изречение "Задух страшен" носи усещане за страх и погром.Чрез образа на облака поетът разкрива враждебността на света.Думата "страшен" ,”възкръсва” със значение “страшилще” и "в страх примира".Това ,което е жестоко ,надвисва мъчително бавно и неумолимо.Пространството се разширява и задълбочава ,"небото" от предходната част се превръща в “небеса” ,а всемирът е сцена ,на която предстои да се разиграе епизод от многовековната трагедия на човека.Времето се сгъстява в един напрегнат миг-надежда и покруса.Последователността на описанието внушава катастрофалното стоварване на небесата в/у човека и унищожаването на неговия труд ,хляб ,живот.Обръщението "боже" насочва към мотива за страданието ,а безнадежната молба преосмисля този мотив и го превръща в безнадежден стон:
"Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико 'черея,
неделя, две ела тогази.
..............
страшилище!”.
Стихът съдържа трагична безпомощност и обективно безсилие пред бедствената стихия.Селянинът е обречен ,защото е безсилен.Трудът е фома на човешкото съществувание и негов висш смисъл.Ето защо посегателството над труда е равносилнона посегателството и в/у самия живот.В своята обреченост ,селянинът носи мъката на тежкия , робски живот.
Градушката поставя човек в безмълвно безсилие.Метафорите/”свода мътен ,продран" ,"земя трепери”/ ,алитерацията /"гр" ,"тр"/ ,сравнението /"яйце и орех"/ ,правят постоянна идеята за обречеността ,постигат единство м/у ритмика на фраза и ритмика на чувство.Епитетът “кървав” внушава трагизъм ,страдание ,безисходност ,самота ,безпомощност ,безнадеждност.Градушката е символ на отмирането на човешките надежди ,на безсилието пред дебнещите обективни злини ,на трагичната човешка зависимост от заобикалящияго свят.В края на поемата “Градушка” слънцето е бездушно ,а хората са с "мъртвешки посивели лица".Финалната метафора е символ на покосените човешки надежди. Тя потвърждава възгледите ,изразени в стих."Май" -безнадеждно ,трагично примирение -което в поемата "Градушка" се съдържа в обобщението на стиха "вечно зло ги носи".
Националният трагизъм и социално-политическото страдание в поезията на Яворов намира израз в стихотворенията “Арменци” и “Заточеници”.В тези творби патриотичното чувство ,синовният дълг и привързаността към отечеството са мотиви в поведението на героите ,а принудителното откъсване от род и родина-основание за драматичните изживявания и за трагичното им съзнание.
Краткият отрязък от време ,в който се развива драмата на заточениците ,разкрива болката по загубената родина.Борците са осъдени на тежко изгнание от врага -"предател клет" ,"враг заклет".Съдбата им е тежка -затвор ,изтезания ,доживотно заточение ,смърт.Те изживяват безпокоиство -мечтата да паднат в бой край светия олтар на родината ,няма да се сбъвдне.Сърцата им са изтерзани от скръб и болка по родината -най-милото на заточениците.Особено изразителна е силата на метафорите "угаснал взор" ,"горчива скръб".0бич и свято преклонение пред отечеството разкриват синонимите и епитетите -"родни брегове" ,”родино свидна” ,"твоят свят олтар".Родината има и конкретни ,веществени и предметни названия:"А Вардар, Дунав и Марица,..Балкана, Странджа и Пирин" ,"замислените великани на чудния Атон".Човешката мъка е съхранила надеждата ,която осмисля мечтата в размислите на окованите борци.Мечтата е изпуснатата възможност за освобождение ,мисъл ,не за отказ от борба ,а за завръщане: "Горчива скръб сърце ни трови. -Прощавай, роден край!"
Носталгията по родния край определя жанра на елегията.Тя внушава и основното чувство -мъжествената болка на борците ,породена от раздялата им с родината ,и неудовлетвореност от неизпълнен синовен дълг към род и родина.Основното чувство е мъжествеността ,суровата тъга ,решимостта да се изпълни клетвата пред Отечеството докрай.
Антитезата утвърждава идеите и идеалите на борците.Тя определя подтекста м/у родината и неизвестността ,м/у светлината и мрака ,м/у миналото и бъдещето ,м/у целите на борбата и нейните резултати.Дълбочината и силата на недоизказаните чувства носят драматизма на тази внушителна ,силно въздействуваща ,трагично -елегична творба.
Скръбта на борците е скръб на цялата природа.Ботевският мотив за вселената ,която скърби за юнака ,паднал в битка с врага /стих. "Х.Димитър”/ , получава ново превъплъщение и тълкуване на Яворов -на активен паралелен фактор и стмулатор на лирическото чувство.Поражението не може да сломи вярата на борците ,да изчерпи техните сили и готовност за нови битки.Прекъснатата връзка с народ и родина ,невъзможността да се завърнат в нея ,да бъдат полезни ,да участвуват в борбата и за свобода ,съзнанието за неизпълнен патриотичен дълг са основания за трагизъм в стихотворението “Арменци”.В основата на творбата Яворов поставя сложния драматизъм на силата ,бунта и поражението.Всеки отделен стих е съсредоточен в/у противоположни страни на героите -съкрушеност ,слабост и невъзможностза действие.Оригиналната композиция на поета акцентува в/у глаголите "пият" и "пеят " които разкриват силата на страданието ,а то създава остро драматично и конфликтно положение.Звуковата близост на глаголите и смисълът им е свързан с традицонни черти в бита и душевността на българина/ при Ботев в израза "пием, пеем буйни песни”/.
Първоначалната антитеза сила-безсилие ,готовност за борба -невъзможност за борба разкрива мъчителни противоречия.Темата за силата и темата за безсилието /жаждата за забрава с жаждата им за борба/ ритмично се редуват./"Те пеят...И дива е тяхната песен"/.Безисходно раздвоение и изгаряща вътрешна борба определят съществения за цялата творба въпрос - “накъде”.Потресеният трагизъм идва от явната обреченост и на двата пътя.Съзнателното обезсилване във виното е не желано ,а възможност за разгръщане на силите няма.
Мотивите “пият” и “пеят” започват като близки по смисъл ,развиват се като носители на противоположни сили и значения и отново се обединяват във възела на духовната драма на героите.Душевната борба остава затворена в границите на изходното си състояние от една страна ,а от друга преминава в бурята ,стихията ,"широко в света".Осъществява се величественото сливане м/у отделния човек ,природата и общочовешкото начало.
Песента на арменските мъченици е израз на бунг.Като грандиозна музика към нея се присъединява зимната буря ,за да я разнесе "широко в света".Бунтът излиза извън националните раамки и се превръща в бунт срещу робството и тиранията в целия свят.Елегията “Арменци” е обвинение с/у жестокото време на тиранията.Песента и бурята в нея са романтични образи на човешката борба с/у робството.Мъчителността на спомена и вечността на изобразеното страдание носят традацията на чувствата и на ,патриотичния патос като мотив.Обусловената връзка м/у песента на героите и "песента" на бурята ,стихията в гърдите им и стихията в природата води към непобеден и непобедим копнеж за свобода в границите на общочовешкото.Волността на стихията усилва чувството за собствено безсилие ,но връзката с общочовешкото борческо начало примирява страданието на поражението и осмисля единичния и неуспял подвиг.Бунтовната песен на човека в безкрайността на времето е свързана с непобедимия стремеж към свобода.От образ на борещ се и страдащ човек ,който носи бунта и страданието ,изгнаниците извървяват пътя от конкретното единично събитие към най-висша многозначност и обобщеност като характерна особеност на творбата.В осмислянето на основанията за тази драма ,поетът запазва неразривната връзка с обективната действителност ,реалистичната основа както на съдържанието ,така и на образите.
В четирите стихотворения от цикъла чрез коренно различната ритмика са въплътени поетовите усещания -за волността и красотата в хайдушкия живот ,за нравственото и етичното в него и предчувствието за нелепата смърт.
Мотивът за отбруления лист при арменците приема размерите на малка вселена ,оставена единствено на властта на стихийте.Непрекъснато усилваното напрежение в творбата ,драматично търсената развръзка въз вид на катарзис или своеобразен душевен катаклизъм са резултат на вътрешната й динамика.Тя е може би драмата на поетовия летеж към непостижимото ,жажда да се преодолее устойчивото и стабилното.В "Калиопа" е великолепната трансформация на тоя мотив в картината с бръшляна ,който се стреми да се увие около тополата ,а рчея непрестанно го оттласква.Мотивът откриваме и в мисълта на Яворов - "Миражите са близо ,пътя е далек".В творчеството на Яворов се трансформира и в два други проблема-за ритмиката и за формата на литературната творба.Особено показателно е това в”Хайдушки песни” ,къпето мотивът за отдаденост на народния дълг е свързан със социалния мотив на борческото поведение на героя.Конфликтьт любовно чувотво-патриотична съвест е предаден в драматична форма.Мотивът за предстоящето убийство и чувствата -любов-омраза създават болезнено раздвоение на войводата ,намерило израз в метафоричния облик на двустишието -”мъка ми мъчи”.Сърдечната мъка крие вътрешна сила и душевна красота.Трагичната ситуация е свързана с обстоятелотвото-хайдушкият дълг зове войводата да убие бащата на любимата си.Страданието на любимата е и страдание за лирическия герой.Ето защо сплитането на полюсните чувства любов-омраза създава болезнено раздвоение.Дори когато лирическият герой осъзнава ,че личната болка трябва да се потисне ,тъй като бледнее пред народното страдание ,драматизмът не изчезва.В това е и разрешението на конфликта.Болката се успокоява /"Жал ми е жалост умора..."/.Тя идва от съзнанието за неизбежна жертва.Любовта към народа му дава сили да носи личното си страдание.Обективно страданието е породено и от присъствието на смъртта.Хайдутинът я приема като неизбежна съдба в своя живот ,но романтичното му отношение към нея е преплетено с елегична /скръбна/ мисъл за нерадостно минала младост -неизпитани радости като стаена тъга.И в нея преминава асоциацията за "лист отбрулен"-дори и като сходство в ритмиката ,а чрез повторението на думите “сирак” ,”сирашки”-за перипетиите в изминалия живот на несретника.Тоя несретник се появява за пръв път в Яворовата поезия като психика и светоусещане ,като носител на някаква по-различна емоционалност.Успоредно с него зазвучават и"есенните мотиви" ,които не са просто декор.По един или друг начин поетът ,натрупал житейски опит и множество противоречия ,ги въплъщава дори в пейзажа ,субективно трансформиран в неговите представи:
"умът блуждае отлепен,
духът страдае притеснен.
и бе той една звездица
и глас ,макар на нощна птица!".
В цикъла “Хайдушки песни” Яворов опоетизира образа на хайдутина.Чрез дълбокото вътрешно влияние на хайдушките народни песни ,петът прославя революционния подвиг като най-висша проява на човешко поведение.Най-типични белези на бореца са всеотдайност ,самоотричане и безпределна преданост на род и родина ,което е върховен смисъл на живота му.В него са концентрирани силни полюсни чувства-любов и омраза /като присъствие на традицията от Ботев/.
В цялата поезия на Яворов двойката думи -нощ и ден представляват сложни внушения -мрак-светлина ,загадка-прозрение ,неведение-познание ,скръб-радост и пр.Създадените от тях образи са двата "полюса" на Яворовия свят ,м/у които се създава най-голямото напрежение на мисълта.Колкото повече човек се чувства потиснат ,толкова е по-силен неговият етремеж към широта и дълбочина на интелекта и емоциите.Лирическите му преживявания са лаконични ,но дълбоки смислови обобщения:"...трагично чувство за живота ,което води след себе си цяла една концепция за самия живот и за вселената ,цяла една философия ,повече или по-малко формулирана ,повече или по-малко съзнателна" ,пише Мигел де Унамуно ,в своята книга "Трагичното чувство за живота на хората и на народите"./1913 г./
Понятието социален трагизъм обединява поемите “Градушка” и "На Нивата" с др. поема ,писана приблизително по същото време -"Нощ" ,с неговата автореплика "Дни в нощта" ,стих."Епитафия" - "...И дето култ е векове лъжата"/.В тях откриваме изразен трагичен възглед за историята ,за човека ,в сложна борба на разнородни чувства и възгледи.

СТРАДАНИЕ

“Нощ” е поетична изява на синтеза м/у национално-традиционното и модернистичното начало в осмислянето на драмата на личността ,тревожно лутаща се м/у полюсите на идейното и социално обезверяване и поривите към възвръщане на стремежите и идеалите.
В поемата “Нощ” страданието на личността е последица от противоречиви изживявания и състояния :вяра и безверие ,копнеж за близост за сърдечна взаимност и чувство на самотност и изолираност.Антитезисната постройка на творбата непрекъснато обвързва традиция и новаторство.В мотивите за патриотичната отговорност и синовния дълг ,откриваме традицийте на Ботевата поезия.Съобразно тях ,образът на майката е съкровена опора и въплъщение на безкористната и чиста обич ,а родината е висша ценност ,която осмисля човешкия живот.
Героят в “Ноща” е с напрегнат и неудовлетворен дух.Той има усещане за нарушени ,прекъснати връзки с реалността и носи трагично не разрешими вътрешни противоречия.Оттук идва и представата за живота като въплъщение на страданието и мъката.
Социалната скръб на поета идва да замени "мировата скръб".Съдбата ,представлявана чрез образа на облака в поемата ”Нощ” ,отнема и последната надежда на човека:"едва се мярна зрак-звездица/ и пак зад облаци изчезна".Лирическият изказ фиксира колосалната социално-народностна и личностна трагедия.Ето защо като логическа метаморфоза на поетовия неспокоен ,метежен дух се налагат Яворовите "безсъници".
Лирическият “Аз” се стреми да улови нещата в непрекъснатото им самодвижение и саморазвитие.При това особена роля играе отрицанието ,т.е. опитът да се определи един предмет посредством онова в пведмета /или вън от него/ ,което е негова противоположност.Така става възможно проникването в същността на поетическите обекти ,в отношението им с останалите предмити.Вероятно и затова Яворовите представи за живота обединяват несъвместими за обикновеното човешко съзнание понятия като "добро-зло" ,"радост-горестта" ,”истини-лъжи”и др.
МАЙКА
Яворов усеща най-дълбоката си връзка с майката в часове на страдание ,кошмар ,ужас и страх от смърттпа/"Нощ"/.Образът на майката се явява когато всичко друго е съкрушено и е до сетната мечта в сърцето.Тя възниква от отрицанието на всички отрицания и остава вечно положителното:
"Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима,
и всичко угасих, но ти стоиш неугасима..."
“Майчина любов”
В страданието и от болката за нея ,Яворов открива образа на Родината.Сред множеството противоречиви лица на родината ,лирическият субект мъчително се взира да открие нейната същност:/ в "повиняла сбир от вълци и кози" или "съкровителният дух...на майчиното слово"/.Патриотичното чувство е достояние на индивидуално преживяване ,в чието творчество трагизмът на Яворов намира своеобразно продължение ,по същия драматичен начин изживява чувството си към родината:”Ти нямаш име,..ти светла и безсънна скръб"/стих."Родина"/.
ЛИРИЧИСКИ ГЕРОЙ
Поезията на Яворов ни приобщава към дълбоки и сложни проблеми.Трагизмът му е свързан с мисълта за участта на човека въобще и осъзнаване соцяалното безсилие на интелекта на епохата.Стихотворението"Песен на песента ми” внушава единния характер на цялото му творчество: социалните аспекти чрез образа на селяка-труженик ,любовта ,национално-борческите мотиви.Творбата разкрива драматичната неудовлетвореност ,родена от сблъсъка на личността с реалната действителност.Тя отразява сложния и противоречив процес на идеиното и нравственото му обезверяване.Образът на мечтата е символно-алегорично обобщение на човешките търсения ,стремежи и идеали.Човек продължава и в най-страшното си раздвоение да търси опори в своя живот.Чрез мечтата той възстановява духовното си разновесие ,духовните стойности -"копнение за мир небесен".А опорните образи на "пламъка" и "горенето" са символно"метафорично въплъщение на напрегнатата и драматична човешка същност ,отражение на вътрешната динамика на героя.0сновните теми в творби като “Нощ” и “Песен на песента ми” разкриват самотата и отчуждението ,обуславят екзистенццалния трагизъм ,носещ идеята за абсурдността на човешкото битие.Според тях светът е неразбираем и жесток ,свят на безсмислието ,в който няма обективни закономерности и Човек изкуствено се освобождава от всякакви обществени връзки.Стихотворения като “Нирвана” и "Песента на песента ми" съдържат и др. страни като отговори за изворите на Яворовият трагизъм."Трагически патос или трагически ужас е Яворовото будно тревожно чувство за света и себе си ,печал ,която нивга не заспа"-пише Ив.Мешеков в кн."Яворов-поет-богоборец".
Трагизмът на Яворов е проявен различно ,но е трайно непроменящ се.В стихотворенията “Аз страдам” “Недей ме пита” ,”Дни в нощта” ,”Ледена стена” ,”Угасна слънце” страданието определя всяко човешко състояние.То е постоянна характеристика в процеса на напрегнатите човешки търсения и обвързва човешкия живот и битието в едно цяло.
ЛЮБОВ
В любовта трагизмът е вече безмерно нараснал ,душата му е преломена.В стих."На Лора” /”Стон"/ поетът мъчително търси себеизраз ,влагайки цялата си страстност и противоречивост.В натурата на разяждания от съмнения Яворов собено добре се вплита една нетрадиционна в нашата поезия трактовка на темата за привличането м/у мъжа и жената чрез стих.”Сенки”.Драматизмът ,подчертан от контрастите ,заразява с болезненото изстрадване на невъзможността да бъде опознато докрай битието ,да се премине отвъд първичното ,да се надмогне усещането за ограниченост на човешките стремежи.Двете фигури на мъжа и жената-”сенки на нощта” ,които “няма да се чуят ,ни ще се докоснат” "пред толкова светллна" получават ново значение ,предизвикано от противоположните по семантика думи "нощ" и "светлина".За Яворов “Нощ” е ключова дума към една изострена болезненост на състоянието ,но в”Сенки”тя възприема и първоначалните си значения на мрак ,на непознаваемо.Стремежът на сенките да се “досегнат” е онова ,което бихме могли да окачествим като драма на поетовия стремеж към светлина ,към надмогване на битийното.При Яворов тая драма е особено разтърсваща и в нея би трябвало да потърсим корените на така наречения II период на поета.При Славейков сякаш има много повече противоречия ,но те не се изживяват така болезнено ,разминават се някак естествено ,сякаш са поставени на различни етажи.За Яворов всички конфликти имат един по-вътрешен ,по-интимен характер.Оттук се поражда тоя стремеж да бъдат въплътени до крайност ,който кара поета да търси непрестанно нов начин на себеизразяване ,обхващащ и грижата за формата-"всяка творба да бъде облечена в оная форма ,която най-много и приляга".
Стремежът към преодоляване на трагизма ,към духовно самопостигане и осъществяване на идеалите поетът разкрива в стихотвррението “Копнение”.Покоят ,хармонията ,усещането за удовлетвореност са непознати за вътрешния свят на твореца:
"Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края."
Индивидуалната ,"копнееща душа" се слива с "великата копнееща душа на майката природа".Вечно неспокойният "дух на въжделението" се самоотъждествява с всичко онова ,което кипи и бушува ,изчезва и възниква отново ,с онова ,което е търсил ,намирал и изгубвал ,което е и безсъница ,и прозрение-"без нявга нейде да застана ,напред самотно устремен”.За първи път битието в целия обем на своята проблематика се осъзнава като поле на духовна дейност на личността.
Предразположението на поета към субективна трактовка на някои мотиви през тоя период прераства в краен субективизъм ,достигащ дори до солипсивизъм ,като ”Песен на песента ми” -манифеста на Яворовото обезверяване:
"...че няма дух
и няма вещ
вън от гърдите мои-пещ”.
“Песен на песента ми” приема ролята не само на идейно-естетически манифест на новите позиции на поета.В него се съдържа и новата Яворова оценка за досегашното му творчество ,свидетелствуваща за настъпилия обрат в душевността на поета ,преоценка дори на нравствените ценнооти от ново гледище.”Умряха там и дявола ,и бога” е скъсване с мостовете на миналото и насочване към ново и естетическо кредо :затваряне на личността в нейния субективен мир ,"в самотност неприветна" ,във "вечната забрава"-изповядване на краен субективизъм и идеализъм.
В символистичните си творби Яворов е много по-автентичен ,от -колкото редица други автори ,издигнали като свои краен принцип скрижалите на символизма.Нощта -"часът на нощния призрак" за френските декаденти -за него е време за изстрадване на свои и чужди вини ,на минало и бъдеще ,на непрестанно сгъстяване на психическото напрежение ,на болката от "неизживените дни".0ще ранната му поема “Нощ” е наситена с болка ,с мъчително изживяване на несвои вини "...сестра продал/от страден брат/-лице отвърнал безучастно".В мъчителен двубой в него са жаждата за лично щастие и чувството за обществен дълг.Поетът не вижда изход от "хаоса и тревогата' на душата си.Поемата внушава представата за един неорганизиран свят ,за свят без граници.Образите на майка и родина са преплетени в нея съвсем органично ,при това тяхната трактовка е далеч над повърхностните и еднопланови клетви за вярност на родината.
Творбата е желание да бъде разпозната лучността ,но и знак ,че това не е възможно в една точка от пространството ,в една личност.Чрез трагичния опит за разпознаване личността достига до познание на света на живите ,и света на мъртвите ,но не и до познаване на себе си.Неразрешимото страдание идва от проблема как познанието да се превърне в самопознание.Само то поражда цялост ,хърмоничност и завършеност.
Символичните творби са документ за въжделенията и търсенията на поета ,стремежа му да надмогне себеси.И затова мнозина биха могли да кажат ,че поезията на Яворов е една по-съвършена тяхна изповед.Тя изминава всички стъпала на болката ,страданието и драматизма.