Тема
Лириката на Димчо Дебелянов има характера на лирически дневник, защото авторът е прототип на лирическия герои и защото тази лирика има автобиографичен характер. По-голяма част от стихотворенията му са изповедни и доминираща форма е монологичната. Наличието на синкретизъм много ярко се проявява в неговата поезия реалистичното (автобиографичното), романтичното (духовните пориви, ценностната система на човека) и символистичното (особености на поетиката) се съчетават в едно органическо цяло, това прави тежка поезията му за анализ. В поезията на Дебелянов можем да открием много от характерните митове и в този смисъл Т. Жечев го нарича “най-религиозния поет в новата българска литература”. Музикалността е друга особеност на Дебеляновата поетика. В това отношение Дебелянов и Лилиев са като че ли непостижими. Димчо Дебелянов е майстор на елегията като жанр. Той е класик, създава класическата елегия в българската литература. Няма издадена приживе стихосбирка. Първото издаване на неговите текстове е посмъртно и излиза през 1920 година под редакцията на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързвачев (литературния кръг “Звено”).
Кои са причините за страданието на лирическия човек?
“Черна песен” – емблематичен текст за Димчо Дебелянов. Основна е причината за противоречията заложени в човешката душа. това стихотворение може да се разглежда в паралел с “Нощ” и “Две хубави очи” на Яворов.
изграждам руша Един от естетически механизми, които Дебелянов
ден нощ използва е антитезата. Тя е реализирана чрез една
светло тъмно полисемантична опозиция, тя изгражда символни
пролет есен редове с крайна полярност. Именно чрез използването
смирение буря на този тип символи се постига драматизма на
цъфтя крея лирическия човек.
Дебелянов създава психологическа поезия. Той изобразява вечната борба между тъмнината и мрака. Индивидуалната човешка драма е визирана чрез архетипа тъмно-светло. Времето е друг архетипен мотив (Кронос – хронос) “безспирно времето в неспира”. Вплетена е и историята за Одисей “и плачът ми за пристан умира”.
В стихотворенията “Победен”, “Аз искам да те помня...”, “В тъмна нощ” е широко застъпен мотива за самотата, която се преживява като тегоба. Използван е и мотива за непостигнатия идеал и компромисите, които прави човек с себе си. Дебелянов изразява противоречието между блян и реалност. Мотива за изгубения рай е изразен чрез спомена за детството – това е изгубената цялост на човека, изгубеното боголюбие. Както и мотива за непостигнатата и неосъществена любов.
В стихотворението “Миг” основен мотив е човекът и тълпата (напомня “Маска” на Яворов). Образите са изразени гротесково. Лирически герой не може да постигне желаното познание.
“Легенда за разблудната царкиня” или “легенда за разблудната човешка душа”. Основен мотив е противоречието на човешката душа. Изцяло в духа на символизма е изобразен декора – екзотичен далечен бряг, старинен чертог (замък) и всичко в този свят носи белезите на тленността, на обречеността. “Мъртвите води на мъртвите фонтани” – създава едно меланхолично, тягостно чувство. Единствения шум е риданието на царкинята. Тя тъжи, че нейният принц не се завръща, затова тя потърсва утеха в греха. Насладата, нощта и пропастта загатват една греховност, но със зората идва и покаянието. Целият човешки живот е представен като низ от грях и изкупление.
В стихотворението “Гора” е Дебелянов представя една утопична представа за света, вариант на острова на блажените, другия бряг (П. Славейков), възраждане в изгубения рай.
В стихотворението “Де се завърнеш...” бляна и спомена са субективно психологическо време, една реалност различна от битовата. Спасението е потърсено в бляна. Митът за вечното завръщане е застъпен в този текст. Домът е представен като изгубеният рай, постигнат чрез образите на майчинското. Образът на майчиното (“пазви”, “приласкае”) присъства и в одухотворения образ на нощта, както и в старата майка и асоциативно “старата икона” ни отвежда при Богородица и младенеца. Посоката на движение на лирическия герой е центростремителна – движение към сакралния център. Душевното състояние (“тих”, “плах”, “смирен”) на лирическия герой ни насочва към едно ритуално усещане, към една ритуалност на действията. Текстът е много музикален, това е постигнато чрез повторение на думи; асонанс на ‘ш’, което приглушава изказа. Финалът е графично отделен, което напомня едно пробуждане, израз на усещането за обреченост. Родният дом е отъждествен с родината, което е характерно за възрожденското мислене, на емигрантите и изгнаниците през Възрождението. Димчо Дебелянов има психологията на изгнаник.
Фронтовата лирика на Дебелянов
“Фронтова лирика” в литературната критика назовават шестте стихотворения, които са намерени в раницата му след смъртта му на фронта. Те са: “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Старият бивак”, “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен”. На тези стихотворения в българската литература се гледа като на свързващо звено между два литературни периода. Те са преход към естетическите търсения в литературата през 20те години на 20 век, тъй като се забелязва промяна по отношение на проблематиката, на доминиращите образи и на поетиката.
Основни теми в “Нощ към Солун” са: войната, спомена, любовта, бляна, самотата. Дебелянов проявява възкресен интерес към политическата ситуация. Наблюдава се тенденция към засилване на конкретиката, тя се изразява в: 1) употребата на топоними (Вардар, Струма, Удово), които насищат с реализъм текста; 2) чрез предметни детайли “схлупената обгорена хижа”. Основна тенденция по отношение на образите: приобщаване на субекта към колектива и все по-настойчиво в центъра на изображение е колективния образ в случая това е образът на войнишката маса. Образът на войнишката маса е изобразен чрез използването на сравнение. Той е хиперболизиран, изграден в романтични мащаби чрез сравнението с “разбулено море”. Постигнато е внушението за стихийност, неудържима сила, за воля, която може да спре войната.
Променено е мисленето на героя – разколебаване на индивидуалистичното съзнание, при което човека се приобщава към колектива.
събота, 17 октомври 2009 г.
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ” - Димчо дебелянов
ЛИС
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”
Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е пространството, където израстваш, опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да излезе от домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Именно носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”.
В тях лирическият герой мислено си представя своето завръщане в примамливия свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства изоставен. Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание.
Стихотворението „Скрити вопли” започва с искрено пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Глаголната конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Скръбно е обаче завръщането на лирическия герой. След толкова тежка раздяла не е възможно да изпиташ голямо щастие. Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му е израз и на почит към родното, защото само бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на истински стойностното. Както винаги, той си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо...”, е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Сурова е равносметката, която прави героят за изминалия си жизнен път. След толкова дълга раздяла, която самият той е пожелал, героят чувства, че не заслужава свещената майчина благословия и опрощение. Затова смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. „Да се завърнеш в бащината къща” означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всички моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Но да се завърнеш наистина, а не само в представите си. Тази „грешка” – раздялата с дома, задължава героя да поиска прошка, молейки се пред свещената стара икона. Освен символ на вярата, тя е символ на връзката между поколенията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея.
След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, той осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом. „Скритите му вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката.
И стихотворението „Помниш ли, помниш ли” търси спомена за родното. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина – символ на живота, се крие в този образ. Тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, чистота. Точно това търси лирическият герой. Но в следващите стихове всичко е отречено – няма място за хармония в душевния му свят. Светлият и чист спомен е излишен. Героят е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота.
Във втората строфа, героят чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, спотаено в клоните на вишните – илюзия, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „светлия хор на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа. Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.
В последните два стиха е отразена болезнената истина – всичко желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. „Тихият двор” и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическия герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.
петък, 16 октомври 2009 г.
Страданието в творчеството на Славейков
ЛИС
Пенчо Славейков е този от значимите български поети след Освобождението, чието творчество е свързано с изключителната задача да се преодолее “етноцентризма” на възрожденската епоха, да се приобщи българската култура към модерната европейска култура, да се извиси “патриотът-българин” (Вазов) до общоевропейските критерии за нравственост и добродетели.
Преживял тежка лична драма и останал с физически недъг до края на своя живот, Пенчо Славейков се самоизгражда като личност с изключителна воля и морал, отстоява превратностите на деня и “временната му бренност”, извисява се над “врявата” на българския политически живот, за да обогати националната традиция чрез модерната европейска култура, да свърже българското с общочовешкото.За Пенчо Славейков важна роля в този процес имат творците, духовните водачи на народа, но за разлика от възрожденската традиция, той пренася тяхната обществена мисия (борбата за освобождение) в субективния свят на човека (борбата на вътрешни противоречия) и насища поезията с нов тип нравственост - на “преодоляното страдание” и “изстраданата жизнерадост” (Милена Цанева).Висш смисъл на живота дава, според него, способността да се обективира субективното изживяване на света чрез изкуството:
“Незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй, що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее и кръвта,
с длето на мрамор третия я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!”
Възприел непреходната стойност на изкуството като смисъл на живота, Славейков отрича опитите да му се натрапва “нерадостна концепция” за битието, резултат от собствената му “нерадостна съдба”. Той твърди, че поезията му е “жизнерадостна”, макар тази жизнерадост да е изстрадана и наситена с “мъдрата печал” на възможно постижимото в човешкия живот. Тази особена философия на осъзнатите граници за постижимото слага траен отпечатък върху неговата поезия и я характеризира не толкова с емоционална дълбочина и противоречивост (Ботев, Яворов), колкото с нравствената чистота на духовния порив.Цялата поезия на Пенчо Славейков е пронизана от този нравствен стремеж към духовно постижимото чрез преодоляване на страданието (“Ралица”, “Cis mоll”), за морала в обществото ( “Опак край”, “Манго и мечката”), за смисъла на историческия подвиг (“Сто двадесет души”, “Кървава песен”), за обективирания тънък нюанс на човешкото преживяване (“Сън за щастие”).Особено място в тази сложна, многообхватна поезия има книгата “Сън за щастие” (1907). Тя разкрива вътрешния, противоречив свят на лирическия герой сред вечното битие на природата и създава впечатление за хармонична цялостност на света, облъхнат от човешкото присъствие:
“Над безкрайните полета
тишина е и покой,
глухо дремят класовете,
морни от пладнешки зной.
Задухата в знойний въздух
с огнени крила трепти -
и за близка жътва тихом
тя на нивите шепти.”
Всичко в тези картини (нивите, класовете, полетата) е докоснато от човешка ръка, облъхнато е от човешко присъствие, разкрива човешко очакване или копнеж. Чувствата в тези стихотворения се отделят трудно от пейзажа, защото са “превърнати” в него и се схващат като настроение, озарено от подтекста на природната картина:
“Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
прелитат отразени сянки.
Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дъга от лист отронен сепва.”
Дали е разтворено в пейзажа (“Спи езерото”) или е свързано с него чрез интериора (“Во стаичката пръска аромат”), настроението изразява копнеж по хармония, по сливане на личния порив с битието на природата. Но този сложен, деликатен свят, пределно субективен и наситен с многообразни прояви на лирическия герой (АЗ, ТОЙ, НИЕ), е и обозрим в пространството на книгата, пронизан е от образа на ПЪТЯ, който давапосока на субективните изживявания, внушава ред и движение.Образът на пътя се появява в първото стихотворение като надежда “за почивка тиха... в родний край”, разкрива преходността на живота (“докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”), с него завършва книгата:
“самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.”
Образът на пътя, заедно с образа на лирическия герой - пътникът през света - внушават идеята за преходност на битието и типично Славейковото разбиране за необходимостта от творческото му обективиране и разграничаване от “бренността” на “нищите духом”:
“И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха
родени само да се радват и берат
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.”
В своето творчество Пенчо Славейков изразява по нов начин и чувството за любов, за разлика от предходната (Ботев, старият Славейков) и следващата традиция (Яворов, Дебелянов). Той внася в любовната лирика мотива на интелектуалната близост с жената -другар и съмишленик и вместо с полярните чувства на омраза и обич, на “плът и страст”, насища стихотворенията с тих, спокоен, изстрадан копнеж по взаимност:
“Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите да смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.”
Цялото творчество на Славейков е отрицание на идеите за “космополитизъм” и “компилаторство” на чужди идеи. Той заема само това място, което е свързано с националната традиция и ни приобщава към европейския духовен процес. Ницшевата идея за свръхчовека не разбира като “човеконенавист”, а като представа за духовно извисена личност, способна да създава художествени ценности за трайните, непреходни форми на битието, осветлени от стоицизма на човешкото надмогване и взаимност. И индивидуализмът на Пенчо Славейков е повик за духовна извисеност над “социалната пяна”, над “партизанлъка” в политическият живот,а неговият идеализъме копнеж по морален идеал, на който сам е “жрец и воин”.Творчеството на Славейков е сложно и противоречиво, подчинено на уникалната “програма” за приобщаване на българската литература към модерната европейска култура. Понякога то е “художествено неравностойно”, когато търси “идейната” завършеност на творбите. Това, заедно с интереса към националната съдба и порива към хармонична цялостност на битието, го разграничава от бъдещите “модернисти”, но и от Вазов, за когото “националното” е основният, непоклатим критерий, чрез който “отделното” се приобщава към общността (към народа). При Пенчо Славейков, чрез стремежа за субективно изживяване на света, се надхвърля националната рамка на “вазовия патриотизъм” и литературата се насочва към общочовешки нравствени и естетически проблеми, които водят към новите търсения в европейската култура. Така, без да е още “модерен”, Славейков се утвърждава като “баща” на българския модернизъм и дълго време след войните творци, които се разграничават от неговия “индивидуализъм” и “етична самота”, го уважават като “вожд” на кръга “Мисъл” и предтеча на модерното мислене в литературата, като най-ярката творческа личност в края на миналия век. В този смисъл Светозар Игов е прав, че поезията на Пенчо Славейков не е само “сбор от творби” (добри-лоши), а “мегатекст” на прехода от възрожденски етноцентризъм към модерен антропоцентризъм, нов етап в развитието на българската съвременна литература.
Пенчо Славейков е този от значимите български поети след Освобождението, чието творчество е свързано с изключителната задача да се преодолее “етноцентризма” на възрожденската епоха, да се приобщи българската култура към модерната европейска култура, да се извиси “патриотът-българин” (Вазов) до общоевропейските критерии за нравственост и добродетели.
Преживял тежка лична драма и останал с физически недъг до края на своя живот, Пенчо Славейков се самоизгражда като личност с изключителна воля и морал, отстоява превратностите на деня и “временната му бренност”, извисява се над “врявата” на българския политически живот, за да обогати националната традиция чрез модерната европейска култура, да свърже българското с общочовешкото.За Пенчо Славейков важна роля в този процес имат творците, духовните водачи на народа, но за разлика от възрожденската традиция, той пренася тяхната обществена мисия (борбата за освобождение) в субективния свят на човека (борбата на вътрешни противоречия) и насища поезията с нов тип нравственост - на “преодоляното страдание” и “изстраданата жизнерадост” (Милена Цанева).Висш смисъл на живота дава, според него, способността да се обективира субективното изживяване на света чрез изкуството:
“Незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй, що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее и кръвта,
с длето на мрамор третия я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!”
Възприел непреходната стойност на изкуството като смисъл на живота, Славейков отрича опитите да му се натрапва “нерадостна концепция” за битието, резултат от собствената му “нерадостна съдба”. Той твърди, че поезията му е “жизнерадостна”, макар тази жизнерадост да е изстрадана и наситена с “мъдрата печал” на възможно постижимото в човешкия живот. Тази особена философия на осъзнатите граници за постижимото слага траен отпечатък върху неговата поезия и я характеризира не толкова с емоционална дълбочина и противоречивост (Ботев, Яворов), колкото с нравствената чистота на духовния порив.Цялата поезия на Пенчо Славейков е пронизана от този нравствен стремеж към духовно постижимото чрез преодоляване на страданието (“Ралица”, “Cis mоll”), за морала в обществото ( “Опак край”, “Манго и мечката”), за смисъла на историческия подвиг (“Сто двадесет души”, “Кървава песен”), за обективирания тънък нюанс на човешкото преживяване (“Сън за щастие”).Особено място в тази сложна, многообхватна поезия има книгата “Сън за щастие” (1907). Тя разкрива вътрешния, противоречив свят на лирическия герой сред вечното битие на природата и създава впечатление за хармонична цялостност на света, облъхнат от човешкото присъствие:
“Над безкрайните полета
тишина е и покой,
глухо дремят класовете,
морни от пладнешки зной.
Задухата в знойний въздух
с огнени крила трепти -
и за близка жътва тихом
тя на нивите шепти.”
Всичко в тези картини (нивите, класовете, полетата) е докоснато от човешка ръка, облъхнато е от човешко присъствие, разкрива човешко очакване или копнеж. Чувствата в тези стихотворения се отделят трудно от пейзажа, защото са “превърнати” в него и се схващат като настроение, озарено от подтекста на природната картина:
“Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
прелитат отразени сянки.
Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дъга от лист отронен сепва.”
Дали е разтворено в пейзажа (“Спи езерото”) или е свързано с него чрез интериора (“Во стаичката пръска аромат”), настроението изразява копнеж по хармония, по сливане на личния порив с битието на природата. Но този сложен, деликатен свят, пределно субективен и наситен с многообразни прояви на лирическия герой (АЗ, ТОЙ, НИЕ), е и обозрим в пространството на книгата, пронизан е от образа на ПЪТЯ, който давапосока на субективните изживявания, внушава ред и движение.Образът на пътя се появява в първото стихотворение като надежда “за почивка тиха... в родний край”, разкрива преходността на живота (“докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”), с него завършва книгата:
“самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.”
Образът на пътя, заедно с образа на лирическия герой - пътникът през света - внушават идеята за преходност на битието и типично Славейковото разбиране за необходимостта от творческото му обективиране и разграничаване от “бренността” на “нищите духом”:
“И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха
родени само да се радват и берат
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.”
В своето творчество Пенчо Славейков изразява по нов начин и чувството за любов, за разлика от предходната (Ботев, старият Славейков) и следващата традиция (Яворов, Дебелянов). Той внася в любовната лирика мотива на интелектуалната близост с жената -другар и съмишленик и вместо с полярните чувства на омраза и обич, на “плът и страст”, насища стихотворенията с тих, спокоен, изстрадан копнеж по взаимност:
“Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите да смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.”
Цялото творчество на Славейков е отрицание на идеите за “космополитизъм” и “компилаторство” на чужди идеи. Той заема само това място, което е свързано с националната традиция и ни приобщава към европейския духовен процес. Ницшевата идея за свръхчовека не разбира като “човеконенавист”, а като представа за духовно извисена личност, способна да създава художествени ценности за трайните, непреходни форми на битието, осветлени от стоицизма на човешкото надмогване и взаимност. И индивидуализмът на Пенчо Славейков е повик за духовна извисеност над “социалната пяна”, над “партизанлъка” в политическият живот,а неговият идеализъме копнеж по морален идеал, на който сам е “жрец и воин”.Творчеството на Славейков е сложно и противоречиво, подчинено на уникалната “програма” за приобщаване на българската литература към модерната европейска култура. Понякога то е “художествено неравностойно”, когато търси “идейната” завършеност на творбите. Това, заедно с интереса към националната съдба и порива към хармонична цялостност на битието, го разграничава от бъдещите “модернисти”, но и от Вазов, за когото “националното” е основният, непоклатим критерий, чрез който “отделното” се приобщава към общността (към народа). При Пенчо Славейков, чрез стремежа за субективно изживяване на света, се надхвърля националната рамка на “вазовия патриотизъм” и литературата се насочва към общочовешки нравствени и естетически проблеми, които водят към новите търсения в европейската култура. Така, без да е още “модерен”, Славейков се утвърждава като “баща” на българския модернизъм и дълго време след войните творци, които се разграничават от неговия “индивидуализъм” и “етична самота”, го уважават като “вожд” на кръга “Мисъл” и предтеча на модерното мислене в литературата, като най-ярката творческа личност в края на миналия век. В този смисъл Светозар Игов е прав, че поезията на Пенчо Славейков не е само “сбор от творби” (добри-лоши), а “мегатекст” на прехода от възрожденски етноцентризъм към модерен антропоцентризъм, нов етап в развитието на българската съвременна литература.
четвъртък, 15 октомври 2009 г.
“ДЯДО ГОРИО”-БАЛЗАК
Анализ
Първият роман от поредицата “Човешка комедия” на Балзак е “Дядо Горио”. Той разкрива два свята – живота в пансиона на бедните хора и живота във висшето общество, който е напоен с лицемерие, сребролюбие и други пороци, обезличаващи човешката душа.
Един от главните образи в романа е дядо Горио, който е опиянен от необхватна обич към дъщерите си. Друг движещ образ е Йожен Растиняк, който има стремеж към аристокрацията. Той е още в началото на житейския си път и пробва всеки един начин за постигането на успех. Третият персонаж е Вотрен – каторжник.
В романа авторът разкрива това, което интересува най-много френското общество, а именно парите и властта. Показва, как под влиянието на тези фактори страда съвестта, приятелите, семейството. Балзак разкрива чрез героите си различни нравствени качества характерни за времето.Господарката на пансиона е скъперница и преценява хората по парите. Дядо Горио обича неописуемо дъщерите си и задоволява всяка тяхна прищявка. Не съзнава, че така ги превръща в егоисти. Той е натрупал богатство и чрез него иска да покаже силните си чувства към Делфин и Анастази. Но те не са така всеотдайни като него, те го уважават когато им дава пари. Когато вече е беден не му помагат, както той е направил за тях, а се срамуват от него.Личи опустошаващото влияние на парите, които могат да обезличат всяка една душевност На смъртния си одър Дядо Горио разбира истината, разбира заблудата, в която се е намирал цял живот като е мислел, че е бил обичан от дъщерите си. Той умира в пансиона в дълбока бедност и дори децата му не присъстват на погребението . Единствен останал до край с любящия баща е Растиняк. Йожен се стреми точно към това, от което пада дядо Горио. Първоначално Йожен иска да пробие в обществото чрез труд, но разбира, че може да постигне нещо само ако го завоюва. Предстои му да разбере покварата на света и да открие основата за успех в алчността и парите, но не и в честността. Вотрен е извън закона и от много време е разбрал това, което дядо Горио чак пред смъртта си. Вотрен и Растиняк разговарят много. Каторжникът разяснява на Йожен как се стига във висшето общество : “трябва да връхлетиш като снаряд или да се промъкнеш като чума”….
Балзак разработва много персонажи, за да покаже обществото от всяка страна. Целта му е читателят да извлече за себе си нравствени поучения. Творбата завършва с думите на Растиняк : “А сега ще видим : аз или ти!” – думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
Първият роман от поредицата “Човешка комедия” на Балзак е “Дядо Горио”. Той разкрива два свята – живота в пансиона на бедните хора и живота във висшето общество, който е напоен с лицемерие, сребролюбие и други пороци, обезличаващи човешката душа.
Един от главните образи в романа е дядо Горио, който е опиянен от необхватна обич към дъщерите си. Друг движещ образ е Йожен Растиняк, който има стремеж към аристокрацията. Той е още в началото на житейския си път и пробва всеки един начин за постигането на успех. Третият персонаж е Вотрен – каторжник.
В романа авторът разкрива това, което интересува най-много френското общество, а именно парите и властта. Показва, как под влиянието на тези фактори страда съвестта, приятелите, семейството. Балзак разкрива чрез героите си различни нравствени качества характерни за времето.Господарката на пансиона е скъперница и преценява хората по парите. Дядо Горио обича неописуемо дъщерите си и задоволява всяка тяхна прищявка. Не съзнава, че така ги превръща в егоисти. Той е натрупал богатство и чрез него иска да покаже силните си чувства към Делфин и Анастази. Но те не са така всеотдайни като него, те го уважават когато им дава пари. Когато вече е беден не му помагат, както той е направил за тях, а се срамуват от него.Личи опустошаващото влияние на парите, които могат да обезличат всяка една душевност На смъртния си одър Дядо Горио разбира истината, разбира заблудата, в която се е намирал цял живот като е мислел, че е бил обичан от дъщерите си. Той умира в пансиона в дълбока бедност и дори децата му не присъстват на погребението . Единствен останал до край с любящия баща е Растиняк. Йожен се стреми точно към това, от което пада дядо Горио. Първоначално Йожен иска да пробие в обществото чрез труд, но разбира, че може да постигне нещо само ако го завоюва. Предстои му да разбере покварата на света и да открие основата за успех в алчността и парите, но не и в честността. Вотрен е извън закона и от много време е разбрал това, което дядо Горио чак пред смъртта си. Вотрен и Растиняк разговарят много. Каторжникът разяснява на Йожен как се стига във висшето общество : “трябва да връхлетиш като снаряд или да се промъкнеш като чума”….
Балзак разработва много персонажи, за да покаже обществото от всяка страна. Целта му е читателят да извлече за себе си нравствени поучения. Творбата завършва с думите на Растиняк : “А сега ще видим : аз или ти!” – думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
Икономика и управление на туризма
Туризмът има съществено значение за икономиката на страната. Нещо повече, България се счита за привлекателна, със съществени ресурси за развитието на туризма страна.
Освен природните дадености, за развитие на туризма у нас, влияние оказват и следните фактори: нашата страна се утвърди като зона на стабилност в Югоизточна Европа, гарантираща безопасност и комфорт на своите гости. Разликата в цените на услугите, предлагани в България, в сравнение с цените в местата с постоянно живеещи туристи, е твърде благоприятна.
Основните фактори, обуславящи развитието на българския туризъм са:
- живописна и разнообразна природа;
- близост до основните пазари;
- безопасност;
- климат, благоприятен за здравето;
- богатото културно –историческо наследство;
- съхранени традиции, обичаи и фолклор;
- гостоприемно население.
Счита се, че в страната има добри условия за развитие на многообразни видове туризъм, като обаче съществуват и големи проблеми при развитието на отделни видове туризъм. Ето защо, изследването на отделните фактори за развитието на туризма са съществена предпоставка за повишаване ролята на туризма в общото икономическо развитие у нас.
Факторните дадености, които оказват влияние върху туризма се делят на три категории:
Природни ресурси - климат, море, релеф, флора и фауна. Стойността на тези ресурси зависи от техните характеристики и достъпност, без които те остават потенциални ресурси. Със средствата за достъпи организация на мястото, за експлоатацията им за туристически цели, природните ресурси се превръщат в икономически, тъй като задоволяват съществуващото търсене в туризма. Експлоатацията им обаче не трябва да води до тяхното увреждане или унищожаване. Следователно, необходимо е да се взимат ефективни мерки за опазването на екологичното равновесие и да се създават ограничения при експлоатацията им.
Човешки ресурси – заетост и квалификация. Ролята на труда в туризма е важна, поради естеството му на сектор в услугите, изискващ голяма работна сила. Следователно, сравнителното предимство на туристическите фирми е в техните трудови ресурси и нивото на квалификация на работната им сила. Прагът на толерантност към чужденците може да се определи като максималният брой чуждестранни посетители, които биха били приети от местното население. Съществуват и няколко фактора, определящи прага на толерантност: приликите и разликите между двете групи (културни, езикови, социални, етнически и религиозни); продължителност на престоя; къде са настанени туристите (изолирано или интегрирано); поведението на посетителите и зачитането на местните и нравствени стойности и т.н.
Капиталови и инфраструктурни ресурси – туризмът е капиталоемък отрасъл и капиталовите ресурси са изключително важни за него. Туризмът се нуждае от развита инфра и макроструктура, средства за транспорт и настаняване, регионално и местно развитие.
Технологичен напредък и иновации - техническите нововъведения в туризма засягат предимно инфраструктурата, информацията и промоциите, развитието на нови продукти и маркетинга. Туристическата инфраструктура използва все повече нови технологии, особено в настаняването, услугите в хотела и резервациите. Иновациите могат да снижат себестойността (нови материали, енергийни икономии, електронно предаване на данни, нов тип управление, методи за резервации и заплащане), но също така, създават нови туристически продукти (центрове за развлечения, ваканционни комплекси, аква паркове и други).
Цените са също важен мотивиращ фактор. Ниските цени на туристическите продукти в определени страни са обяснение за успеха им при привличането на туристи от страни, които по-принцип имат по-висок стандарт. Разликата в туристическите цени в различните държави се дължи на различните нива на заплатите. Туризмът е свързан с човешки труд и разходите за заплати съставляват голям дял от цените на готовите продукти.
Тенденциите в себестойността на транспорта влияят на себестойността на туристическите продукти. Транспортната себестойност зависи от различни елементи, най-вече технологични (адаптиране на начините за превоз към нуждите на международния туризъм), структурата на транспортните компании, цените на горивата и правителствената политика. В частност определени политически решения са насочени към намаляване на себестойността на транспорта за международния туризъм.
Себестойността на настаняването оказва директно влияние върху туристическите придвижвания, особено в периоди на икономическа криза и високи енергийни разходи
Личните фактори са индивидуалните вкусове и предпочитания, които влияят на туристическото търсене. Тези фактори са много и производителите на туристически услуги трябва да изучават вкусовете и предпочитанията на емисионните пазари най-вече чрез провеждане на маркетингови проучвания. Тук се включват и личните мотиви на туристите.
Туристическата дейност, като всеки бранш в националната икономика е свързана със законова регламентация и нормативни документи. Основните нормативните документи, които регламентират отчетността в българските туристически предприятия са:
- Закон за ДДС /ЗДДС/;
- Закон за счетоводството /ЗС/;
- Закон за туризма /ЗТ/;
- Правилник за прилагане на ЗДДС /ППЗДДС/;
- Национални и международни счетоводни стандарти /НСС, МСС/;
- Редица Наредби, подзаконови нормативни документи, тарифи и пр.;
Туристически дейности, съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗТ са:
1. туроператорската дейност и туристическата агентска дейност;
2. хотелиерството и ресторантьорството;
3. предоставянето на допълнителни туристически услуги.
Туристически обекти са:
1. средствата за подслон - хотели, мотели, вилни и туристически селища;
2. местата за настаняване - пансиони, почивни станции, семейни хотели, самостоятелни стаи, вили, къщи, бунгала, къмпинги и туристически хижи;
3. заведенията за хранене и развлечения - ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе-сладкарници и барове;
4. местата за упражняване на туроператорска и туристическа агентска и информационна дейност;
5. центровете и местата за предлагане и потребление на допълнителни туристически услуги: балнеоложки, спортни, места за развлечение и атракции, както и редица други, посочени в чл. 3, ал. 3 от ЗТ.
В съответствие със Закона за туризма следва да се поясни, че туристическата дейност в обектите на туризма може да извършва само лице по определен ред, и то в категоризирани обекти.
В съответствие със ЗТ, “Турист е всяко лице, потребяващо основна и/или допълнителна услуга”. Това е кратко и точно определение от гледна точка на потребителите (туристите) и потреблението на стоки и услуги. Към него обаче следва да се имат предвид утвърдената от съответната туристическа методология структура на туристическите пътувания в света (1978 г.) и определенията, дадени за понятието “турист” от Римската конференция по въпросите на международния туризъм (организирана от ООН през 1960 г.) и Хагската декларация по туризма (10-14 април 1989 г.). А това определение е “Международен турист е всяко лице, което в продължение на 24 и повече часа се намира временно в друга страна и живее извън постоянното си местожителство”. Това понятие се приема и от департамент “туризъм” към Съвета на Европейската общност (създаден като самостоятелен департамент през 1993 г.).
В закона, за хотелиерството се определя като дейност за предоставяне на услуга в категоризиран обект, а лицата, които извършват тази дейност, са определени като хотелиери. Световната туристическа организация също участва в опитите да се дефинира хотелиерството като най-разпространен вид. Основните характеристики на заведението, което може да се нарече хотел, според Световната туристическа организация са следните:
- да разполага най-малко с 10 стаи;
- да има строга стандартизация на санитарно-хигиенните възли както за гостите, така и за персонала;
- цялата суперструктура (екстериор и интериор) да отговаря на категорията на хотела;
- персоналът да притежава необходимата за конкретното работно място и категория на обекта квалификация, утвърдена от националната туристическа организация;
- всеки хотел да предлага необходимия комфорт, задължителен за дадената му категория;
- всеки хотел да разполага с необходимите съоръжения за безопасност (според разпоредбите в отделната страна);
- всеки хотел да има условия за оказване на първа медицинска помощ като специално оборудване се налага само при определени случаи.
Туризмът има няколко основни направления от теоретична и практическа гледна точка по отношение на дефиниране на неговите понятия. Тези направления според науката са: организационно, производствено, икономическо, географско и социално. От организационна и управленска гледна точка, ЗТ формулира следното определение на понятието туризъм: “Туризмът е съвкупност от специфични стопански дейности, пътувания, участие в културни прояви, форми и други, осъществявани в туристически обекти и насочени към създаване, предлагане, реализация и потребление на стоки и услуги, които формират туристическия продукт”.
На практика това означава, че в понятието се включва: поне една от преките туристически дейности- настаняване, хранене и транспорт; различните форми на туризъм- културен, природен, селски, балнеоложки и т.н.; дейностите и услугите косвено участващи в туризма- строителство, търговия, селско стопанство, административни и други услуги; национална и регионална инфраструктура. Ето защо туризмът представлява съвкупност от стоки и услуги. Организационно се възприемат от науката също и понятията: индустрия на гостоприемството, туристическа индустрия, туристическа дейност. С това се подчертава приложението на индустриалните методи в туризма.
Законът за туризма възприема понятието туристически продукт “като съвкупност от туристически услуги и стоки, а дейността включва формирането на продажби за организирани пътувания в страната и чужбина и приемане на чужденци, застраховки, резервации, екскурзоводни и други услуги по договор и ваучер и при спазване на законите в страната”.
Продуктът на туроператора се предлага на пазара като организирано цяло, а не като обикновен сбор от отделни услуги. В този смисъл той може да се дефинира и анализира в неговите пет основни характеристики:
• собствени (на туроператора);
услуги под формата на управленски опит (know how) в процеса планиране, организация и провеждане на туристическото пътуване;
• интегриран пакет от чужди услуги от първичното и вторичното туристическо предлагане;
• обща цена, която се формира върху основата на очакваните потребителски нужди и фиктивния (разчетен) брой участници в пътуването;
• поет от туроператора риск (инвестиционен, финансов и свързан с промяната на разходите);
• компетенции и възможности на туроператора за решаване на всички проблеми, които възникват в процеса на организиране и провеждане на туристическото пътуване.
Основните задачи на туроператора се определят и систематизират съобразно специфичните му функции в зависимост от неговия вид (голям, среден или малък), профила на дейност (за организиране на рекреативни, делови, познавателни, лечебни и др. видове туристически пътувания), от използвания вид транспорт при пътуването, дестинацията и т.н. Повечето от задачите на туроператора, обаче, имат универсален характер, което дава възможност те да бъдат групирани в следните основни групи:
• по снабдяването, респ. доставката на необходимите материали и услуги за организирането на туристическото пътуване;
• по “производството” на собствения продукт;
• по реализацията (пласмента, продажбата) на продукта;
• по подпомагане потреблението на продукта, т.е. по провеждането на туристическото пътуване.
Държавната политика в туризма би следвало да се разбира като общонационална държавна философия за състоянието и развитието на туризма в Република България, като философия за краткотрайни, средносрочни и дългосрочни планове, стратегии и концепции за развитието на туризма като приоритетен отрасъл на нашата икономика. В ЗТ, са определени функциите, правата и отговорностите на изпълнителната власт- Министерството на икономиката и органите на местното самоуправление и местната администрация от една страна, и от друга- националните, местните, регионалните, браншовите и продуктовите туристически сдружения като неправителствени организации.
Следва да се посочи, че министърът на икономиката е основен двигател и ресор на провежданата държавна политика в туризма. Неговите отговорности включват: разработване на стратегии и краткосрочни програми, издаване на лицензии за туристическа дейност, категоризиране на туристическите обекти.
Според ЗТ, туризмът у нас може да бъде два основни вида- морски и планински.
Вече бе споменато, че туризмът е отрасъл, върху чието развитие оказват влияние множество фактори -природните условия, стопанското развитие, политическата обстановка, етно-културният облик на населението, географското положение, богатото историческо и културно наследство, държавната политика в областта на туризма и законодателството, рекламната дейност, наличие на квалифицирани кадри и др. Всички тези фактори могат да се обединят в две групи - природни и обществени /антропогенни/ фактори. Самостоятелно въздействащ фактор е географското положение на страната. България се намира на кръстопът между Европа и Азия, което има голямо значение за развитието й.
Конкретно за развитието на планинския туризъм, факторите, които оказват влияние са:
Средствата за подслон на туристите, които в повечето случаи са ресурси, разположени в планински места.
Инженерната инфраструктура, свързана с осветление, отопление, телефонизация, пътна мрежа, водоснабдяване и пр. Без тях е невъзможно нормалното усвояване на специфичния продукт на планинския туризъм.
Производствената инфраструктура, която е насочена към практикуването на дейности и производство на характерни услуги с автентична тематика: бране на горски плодове, езда, алпинизъм и др.
Туристическата инфраструктура на планинския туризъм следва да отговаря на две основни изисквания:
Да създава нормални условия за пребиваването на туристите;
В минимална степен да нарушава екологически съобразната природна среда
Важен фактор за развитието на туризма е изградеността и състоянието на транспортната инфраструктура в България. Страната разполага с добра инфраструктура /летища, автомагистрали, ж.п. линии, пристанища и др. /, която обаче по качество отстъпва на европейските стандарти. Това влияе неблагоприятно върху разрастването на индивидуалния и автомобилен туризъм.
Основен проблем, свързан с планинския туризъм е мащабното строителство ,което се предприе в България през последните няколко години. В резултат на редица процеси- връщане на земята на реалните им собственици, продажба или приватизация на някои туристически обекти и пр в районите на Банско, Боровец, Пампорово и други се изградиха огромни туристическо - рекреационни центрове. От една страна, тези центрове осигуряват заетост на местното население, от друга страна, обаче се отчита застрояване, което нарушава или има опасност да наруши природното равновесие в региона, поражда екологични проблеми, свързани с канализация, отпадъчни води и пр. Счита се, че в средносрочен план, това застрояване ще се отрази по –скоро неблагоприятно на развитието на туризма в региона, още повече, трябва да се има предвид, че в част от силно застроените региони снежната покривка не се задържа продължително време, което налага поддържането на пистите с изкуствен сняг, което пък от своя страна е още един съществен екологичен проблем.
Доброто развитие на морския туризъм е обусловено от изграждането на супер- и инфраструктурата, на практика, тези фактори имат изключително значение за “атрактивността” на този туристически продукт.
При морския туризъм, туристическото обслужване включва:
- посрещане и настаняване в дадената база;
- разнообразни аниматорски услуги;
- предлагане на специфични услуги - като риболов, разходки с морски съдове;
- изготвяне на програми за рекреация на морския бряг и пр.
Факторите, които оказват влияние върху развитието на морския туризъм включват наличие на плажове, температурата на морската вода, туристическото усвояване на кройбрежието и пр.
Редица изследвания показват, че въпреки наличието на адекватни фактори за развитието на двата основни вида туризъм – морски и планински, в България все още се забавя реализирането на достатъчно мащабна за неговия потенциал национална, регионална и местна политика за организация, развитие и управление на ефективен туризъм, която да утвърди страната сред редиците на високо развитите туристически държави с подобаващо място на международния туристически пазар. България участва с под 1 на сто в европейския туристически пазар. Влошени са позициите на страната на руския и украинския пазар, а действащият визов режим с тези страни се явява допълнително препятствие. Все още не могат да се възстановят позициите на пазарите на Полша, Чехия, Словакия, Унгария и др. страни от Централна и Източна Европа и броят на туристите от тези страни е незадоволителен. Прекалено дълго се забавят действията на държавата относно диверсификацията на туристическия продукт. За сега се разчита главно на морския туризъм, който формира около 70 – 75 на сто от приходите и в значително по-малка степен на зимния планински туризъм. В начален етап на развитие са другите видове туризъм като културно-историческият, религиозният, екологичният, селският, приключенският, балнеоложкият и конгресният туризъм, за които страната разполага с огромен потенциал. Все още ключов проблем за отрасъла е качеството и разнообразието на туристическите услуги, което е следствие на редица неблагоприятно действащи фактори – качеството на човешкия ресурс, инфраструктурните проблеми, комуникациите, качеството и обработката на хранителните продукти, недостатъчната хигиена и високите равнища на шум от атракционните заведения. Високо остава равнището на рисковете за чуждестранните и българските граждани, свързани с тяхната безопасност и сигурност по нашите туристически дестинации и комплекси. Сериозен повод за загриженост е все по-задълбочаващият се проблем с обучението и квалификацията на кадрите, ангажирани в туризма, които не могат да посрещнат непрекъснатото изменение на съществуващите и появата на нови потребности и изисквания в резултат на динамичните промени в европейски и световен мащаб. Все по-голяма е пропастта в придобитите в образователната система умения на работната сила и нуждите на икономиката, особено в областта на високите и информационните технологии в туризма. Една от основните причини за спъване развитието не само на морския и на зимния, но и на другите видове туризъм е лошото качество на инфраструктурата в страната. Националната, регионалната и местната инфраструктура, и по – конкретно пътищата за развитието на селищата и регионите на културно-историческия, селския и екологичния туризъм, не отговаря на съвременните изисквания на туристите. Липсата на целенасочена държавна политика за привличане на български и чуждестранни инвестиции създаде хаос в концесионирането и застрояването на туристическите зони. Незаконното и незавършеното в срок строителство са допълнителна пречка за развитието на отрасъла. Държавата няма политика за ориентиране и насочване на инвестициите към важните за страната региони, селища и курорти.
България в значителна степен залага на физическите ресурси като първоизточник за формиране и развитие на туристическия сектор. Сравнението в това отношение с някои от основните конкуренти показва следното: от гледна точка на отдалечеността от основните туристически пазари на Западна Европа България е на почти еднакво разстояние в сравнение с основните конкуренти – Гърция и Турция, и по-отдалечена от Хърватска и Словения. От друга страна, Гърция и Турция са по-леснодостъпни по море, което благоприятства развитието на яхтения туризъм в тях. България разполага с 380 км пясъчна ивица на Черноморския бряг. На места ширината на плажовете достига 100 м. Пясъкът е ситен и фината му структура е предимство в сравнение с качеството на плажовете в другите страни в района. Характерът на крайбрежната ивица на България създава благоприятни условия за изграждане на яхтени пристанища.
От друга страна, експанзията на човешките дейности в края на XX век поражда сериозни отрицателни въздействия върху околната среда. Започват да се търсят методи за преодоляване на негативните последици. Така се поставя началото на идеята за устойчивостта. Туризмът, като част от световната икономика, не прави изключение. Неговото масово развитие в последните години поражда редица негативни последствия като:
- свръх концентрация на туристическа дейност по места, която изтощава туристическите ресурси, унищожава културното наследство на местното население и нарушава екологичното равновесие;
- намаляване на икономическия ефект от туризма за отделни дестинации поради развитие на стандартни, нискокачествени, сезонни и евтини форми на ваканционен туристически продукт;
- поява на отрицателен социално-културен ефект върху ценностната система, бита и култура на населението в районите, приемащи туристите;
- възникване на отрицателно отношение в самите туристи към стандартизираните туристически продукти за масово “потребление”, в които се превръщат редица ваканционни туристически комплекси.
Ето защо, препоръки към развитието на туризма у нас са: подобряване на пътната и туристическата инфраструктура, съчетание на морския и културния туризъм, разработване на богати, анимационни и други туристически програми, създаване на мащабни интерактивни PR програми, корелация между работата на частния сектор и общинските власти и пр. Счита се, че по този начин, страната ще подобри имиджа си като дестинация, способна да задоволи нарасналите изисквания на съвременния потребител.
Освен природните дадености, за развитие на туризма у нас, влияние оказват и следните фактори: нашата страна се утвърди като зона на стабилност в Югоизточна Европа, гарантираща безопасност и комфорт на своите гости. Разликата в цените на услугите, предлагани в България, в сравнение с цените в местата с постоянно живеещи туристи, е твърде благоприятна.
Основните фактори, обуславящи развитието на българския туризъм са:
- живописна и разнообразна природа;
- близост до основните пазари;
- безопасност;
- климат, благоприятен за здравето;
- богатото културно –историческо наследство;
- съхранени традиции, обичаи и фолклор;
- гостоприемно население.
Счита се, че в страната има добри условия за развитие на многообразни видове туризъм, като обаче съществуват и големи проблеми при развитието на отделни видове туризъм. Ето защо, изследването на отделните фактори за развитието на туризма са съществена предпоставка за повишаване ролята на туризма в общото икономическо развитие у нас.
Факторните дадености, които оказват влияние върху туризма се делят на три категории:
Природни ресурси - климат, море, релеф, флора и фауна. Стойността на тези ресурси зависи от техните характеристики и достъпност, без които те остават потенциални ресурси. Със средствата за достъпи организация на мястото, за експлоатацията им за туристически цели, природните ресурси се превръщат в икономически, тъй като задоволяват съществуващото търсене в туризма. Експлоатацията им обаче не трябва да води до тяхното увреждане или унищожаване. Следователно, необходимо е да се взимат ефективни мерки за опазването на екологичното равновесие и да се създават ограничения при експлоатацията им.
Човешки ресурси – заетост и квалификация. Ролята на труда в туризма е важна, поради естеството му на сектор в услугите, изискващ голяма работна сила. Следователно, сравнителното предимство на туристическите фирми е в техните трудови ресурси и нивото на квалификация на работната им сила. Прагът на толерантност към чужденците може да се определи като максималният брой чуждестранни посетители, които биха били приети от местното население. Съществуват и няколко фактора, определящи прага на толерантност: приликите и разликите между двете групи (културни, езикови, социални, етнически и религиозни); продължителност на престоя; къде са настанени туристите (изолирано или интегрирано); поведението на посетителите и зачитането на местните и нравствени стойности и т.н.
Капиталови и инфраструктурни ресурси – туризмът е капиталоемък отрасъл и капиталовите ресурси са изключително важни за него. Туризмът се нуждае от развита инфра и макроструктура, средства за транспорт и настаняване, регионално и местно развитие.
Технологичен напредък и иновации - техническите нововъведения в туризма засягат предимно инфраструктурата, информацията и промоциите, развитието на нови продукти и маркетинга. Туристическата инфраструктура използва все повече нови технологии, особено в настаняването, услугите в хотела и резервациите. Иновациите могат да снижат себестойността (нови материали, енергийни икономии, електронно предаване на данни, нов тип управление, методи за резервации и заплащане), но също така, създават нови туристически продукти (центрове за развлечения, ваканционни комплекси, аква паркове и други).
Цените са също важен мотивиращ фактор. Ниските цени на туристическите продукти в определени страни са обяснение за успеха им при привличането на туристи от страни, които по-принцип имат по-висок стандарт. Разликата в туристическите цени в различните държави се дължи на различните нива на заплатите. Туризмът е свързан с човешки труд и разходите за заплати съставляват голям дял от цените на готовите продукти.
Тенденциите в себестойността на транспорта влияят на себестойността на туристическите продукти. Транспортната себестойност зависи от различни елементи, най-вече технологични (адаптиране на начините за превоз към нуждите на международния туризъм), структурата на транспортните компании, цените на горивата и правителствената политика. В частност определени политически решения са насочени към намаляване на себестойността на транспорта за международния туризъм.
Себестойността на настаняването оказва директно влияние върху туристическите придвижвания, особено в периоди на икономическа криза и високи енергийни разходи
Личните фактори са индивидуалните вкусове и предпочитания, които влияят на туристическото търсене. Тези фактори са много и производителите на туристически услуги трябва да изучават вкусовете и предпочитанията на емисионните пазари най-вече чрез провеждане на маркетингови проучвания. Тук се включват и личните мотиви на туристите.
Туристическата дейност, като всеки бранш в националната икономика е свързана със законова регламентация и нормативни документи. Основните нормативните документи, които регламентират отчетността в българските туристически предприятия са:
- Закон за ДДС /ЗДДС/;
- Закон за счетоводството /ЗС/;
- Закон за туризма /ЗТ/;
- Правилник за прилагане на ЗДДС /ППЗДДС/;
- Национални и международни счетоводни стандарти /НСС, МСС/;
- Редица Наредби, подзаконови нормативни документи, тарифи и пр.;
Туристически дейности, съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗТ са:
1. туроператорската дейност и туристическата агентска дейност;
2. хотелиерството и ресторантьорството;
3. предоставянето на допълнителни туристически услуги.
Туристически обекти са:
1. средствата за подслон - хотели, мотели, вилни и туристически селища;
2. местата за настаняване - пансиони, почивни станции, семейни хотели, самостоятелни стаи, вили, къщи, бунгала, къмпинги и туристически хижи;
3. заведенията за хранене и развлечения - ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе-сладкарници и барове;
4. местата за упражняване на туроператорска и туристическа агентска и информационна дейност;
5. центровете и местата за предлагане и потребление на допълнителни туристически услуги: балнеоложки, спортни, места за развлечение и атракции, както и редица други, посочени в чл. 3, ал. 3 от ЗТ.
В съответствие със Закона за туризма следва да се поясни, че туристическата дейност в обектите на туризма може да извършва само лице по определен ред, и то в категоризирани обекти.
В съответствие със ЗТ, “Турист е всяко лице, потребяващо основна и/или допълнителна услуга”. Това е кратко и точно определение от гледна точка на потребителите (туристите) и потреблението на стоки и услуги. Към него обаче следва да се имат предвид утвърдената от съответната туристическа методология структура на туристическите пътувания в света (1978 г.) и определенията, дадени за понятието “турист” от Римската конференция по въпросите на международния туризъм (организирана от ООН през 1960 г.) и Хагската декларация по туризма (10-14 април 1989 г.). А това определение е “Международен турист е всяко лице, което в продължение на 24 и повече часа се намира временно в друга страна и живее извън постоянното си местожителство”. Това понятие се приема и от департамент “туризъм” към Съвета на Европейската общност (създаден като самостоятелен департамент през 1993 г.).
В закона, за хотелиерството се определя като дейност за предоставяне на услуга в категоризиран обект, а лицата, които извършват тази дейност, са определени като хотелиери. Световната туристическа организация също участва в опитите да се дефинира хотелиерството като най-разпространен вид. Основните характеристики на заведението, което може да се нарече хотел, според Световната туристическа организация са следните:
- да разполага най-малко с 10 стаи;
- да има строга стандартизация на санитарно-хигиенните възли както за гостите, така и за персонала;
- цялата суперструктура (екстериор и интериор) да отговаря на категорията на хотела;
- персоналът да притежава необходимата за конкретното работно място и категория на обекта квалификация, утвърдена от националната туристическа организация;
- всеки хотел да предлага необходимия комфорт, задължителен за дадената му категория;
- всеки хотел да разполага с необходимите съоръжения за безопасност (според разпоредбите в отделната страна);
- всеки хотел да има условия за оказване на първа медицинска помощ като специално оборудване се налага само при определени случаи.
Туризмът има няколко основни направления от теоретична и практическа гледна точка по отношение на дефиниране на неговите понятия. Тези направления според науката са: организационно, производствено, икономическо, географско и социално. От организационна и управленска гледна точка, ЗТ формулира следното определение на понятието туризъм: “Туризмът е съвкупност от специфични стопански дейности, пътувания, участие в културни прояви, форми и други, осъществявани в туристически обекти и насочени към създаване, предлагане, реализация и потребление на стоки и услуги, които формират туристическия продукт”.
На практика това означава, че в понятието се включва: поне една от преките туристически дейности- настаняване, хранене и транспорт; различните форми на туризъм- културен, природен, селски, балнеоложки и т.н.; дейностите и услугите косвено участващи в туризма- строителство, търговия, селско стопанство, административни и други услуги; национална и регионална инфраструктура. Ето защо туризмът представлява съвкупност от стоки и услуги. Организационно се възприемат от науката също и понятията: индустрия на гостоприемството, туристическа индустрия, туристическа дейност. С това се подчертава приложението на индустриалните методи в туризма.
Законът за туризма възприема понятието туристически продукт “като съвкупност от туристически услуги и стоки, а дейността включва формирането на продажби за организирани пътувания в страната и чужбина и приемане на чужденци, застраховки, резервации, екскурзоводни и други услуги по договор и ваучер и при спазване на законите в страната”.
Продуктът на туроператора се предлага на пазара като организирано цяло, а не като обикновен сбор от отделни услуги. В този смисъл той може да се дефинира и анализира в неговите пет основни характеристики:
• собствени (на туроператора);
услуги под формата на управленски опит (know how) в процеса планиране, организация и провеждане на туристическото пътуване;
• интегриран пакет от чужди услуги от първичното и вторичното туристическо предлагане;
• обща цена, която се формира върху основата на очакваните потребителски нужди и фиктивния (разчетен) брой участници в пътуването;
• поет от туроператора риск (инвестиционен, финансов и свързан с промяната на разходите);
• компетенции и възможности на туроператора за решаване на всички проблеми, които възникват в процеса на организиране и провеждане на туристическото пътуване.
Основните задачи на туроператора се определят и систематизират съобразно специфичните му функции в зависимост от неговия вид (голям, среден или малък), профила на дейност (за организиране на рекреативни, делови, познавателни, лечебни и др. видове туристически пътувания), от използвания вид транспорт при пътуването, дестинацията и т.н. Повечето от задачите на туроператора, обаче, имат универсален характер, което дава възможност те да бъдат групирани в следните основни групи:
• по снабдяването, респ. доставката на необходимите материали и услуги за организирането на туристическото пътуване;
• по “производството” на собствения продукт;
• по реализацията (пласмента, продажбата) на продукта;
• по подпомагане потреблението на продукта, т.е. по провеждането на туристическото пътуване.
Държавната политика в туризма би следвало да се разбира като общонационална държавна философия за състоянието и развитието на туризма в Република България, като философия за краткотрайни, средносрочни и дългосрочни планове, стратегии и концепции за развитието на туризма като приоритетен отрасъл на нашата икономика. В ЗТ, са определени функциите, правата и отговорностите на изпълнителната власт- Министерството на икономиката и органите на местното самоуправление и местната администрация от една страна, и от друга- националните, местните, регионалните, браншовите и продуктовите туристически сдружения като неправителствени организации.
Следва да се посочи, че министърът на икономиката е основен двигател и ресор на провежданата държавна политика в туризма. Неговите отговорности включват: разработване на стратегии и краткосрочни програми, издаване на лицензии за туристическа дейност, категоризиране на туристическите обекти.
Според ЗТ, туризмът у нас може да бъде два основни вида- морски и планински.
Вече бе споменато, че туризмът е отрасъл, върху чието развитие оказват влияние множество фактори -природните условия, стопанското развитие, политическата обстановка, етно-културният облик на населението, географското положение, богатото историческо и културно наследство, държавната политика в областта на туризма и законодателството, рекламната дейност, наличие на квалифицирани кадри и др. Всички тези фактори могат да се обединят в две групи - природни и обществени /антропогенни/ фактори. Самостоятелно въздействащ фактор е географското положение на страната. България се намира на кръстопът между Европа и Азия, което има голямо значение за развитието й.
Конкретно за развитието на планинския туризъм, факторите, които оказват влияние са:
Средствата за подслон на туристите, които в повечето случаи са ресурси, разположени в планински места.
Инженерната инфраструктура, свързана с осветление, отопление, телефонизация, пътна мрежа, водоснабдяване и пр. Без тях е невъзможно нормалното усвояване на специфичния продукт на планинския туризъм.
Производствената инфраструктура, която е насочена към практикуването на дейности и производство на характерни услуги с автентична тематика: бране на горски плодове, езда, алпинизъм и др.
Туристическата инфраструктура на планинския туризъм следва да отговаря на две основни изисквания:
Да създава нормални условия за пребиваването на туристите;
В минимална степен да нарушава екологически съобразната природна среда
Важен фактор за развитието на туризма е изградеността и състоянието на транспортната инфраструктура в България. Страната разполага с добра инфраструктура /летища, автомагистрали, ж.п. линии, пристанища и др. /, която обаче по качество отстъпва на европейските стандарти. Това влияе неблагоприятно върху разрастването на индивидуалния и автомобилен туризъм.
Основен проблем, свързан с планинския туризъм е мащабното строителство ,което се предприе в България през последните няколко години. В резултат на редица процеси- връщане на земята на реалните им собственици, продажба или приватизация на някои туристически обекти и пр в районите на Банско, Боровец, Пампорово и други се изградиха огромни туристическо - рекреационни центрове. От една страна, тези центрове осигуряват заетост на местното население, от друга страна, обаче се отчита застрояване, което нарушава или има опасност да наруши природното равновесие в региона, поражда екологични проблеми, свързани с канализация, отпадъчни води и пр. Счита се, че в средносрочен план, това застрояване ще се отрази по –скоро неблагоприятно на развитието на туризма в региона, още повече, трябва да се има предвид, че в част от силно застроените региони снежната покривка не се задържа продължително време, което налага поддържането на пистите с изкуствен сняг, което пък от своя страна е още един съществен екологичен проблем.
Доброто развитие на морския туризъм е обусловено от изграждането на супер- и инфраструктурата, на практика, тези фактори имат изключително значение за “атрактивността” на този туристически продукт.
При морския туризъм, туристическото обслужване включва:
- посрещане и настаняване в дадената база;
- разнообразни аниматорски услуги;
- предлагане на специфични услуги - като риболов, разходки с морски съдове;
- изготвяне на програми за рекреация на морския бряг и пр.
Факторите, които оказват влияние върху развитието на морския туризъм включват наличие на плажове, температурата на морската вода, туристическото усвояване на кройбрежието и пр.
Редица изследвания показват, че въпреки наличието на адекватни фактори за развитието на двата основни вида туризъм – морски и планински, в България все още се забавя реализирането на достатъчно мащабна за неговия потенциал национална, регионална и местна политика за организация, развитие и управление на ефективен туризъм, която да утвърди страната сред редиците на високо развитите туристически държави с подобаващо място на международния туристически пазар. България участва с под 1 на сто в европейския туристически пазар. Влошени са позициите на страната на руския и украинския пазар, а действащият визов режим с тези страни се явява допълнително препятствие. Все още не могат да се възстановят позициите на пазарите на Полша, Чехия, Словакия, Унгария и др. страни от Централна и Източна Европа и броят на туристите от тези страни е незадоволителен. Прекалено дълго се забавят действията на държавата относно диверсификацията на туристическия продукт. За сега се разчита главно на морския туризъм, който формира около 70 – 75 на сто от приходите и в значително по-малка степен на зимния планински туризъм. В начален етап на развитие са другите видове туризъм като културно-историческият, религиозният, екологичният, селският, приключенският, балнеоложкият и конгресният туризъм, за които страната разполага с огромен потенциал. Все още ключов проблем за отрасъла е качеството и разнообразието на туристическите услуги, което е следствие на редица неблагоприятно действащи фактори – качеството на човешкия ресурс, инфраструктурните проблеми, комуникациите, качеството и обработката на хранителните продукти, недостатъчната хигиена и високите равнища на шум от атракционните заведения. Високо остава равнището на рисковете за чуждестранните и българските граждани, свързани с тяхната безопасност и сигурност по нашите туристически дестинации и комплекси. Сериозен повод за загриженост е все по-задълбочаващият се проблем с обучението и квалификацията на кадрите, ангажирани в туризма, които не могат да посрещнат непрекъснатото изменение на съществуващите и появата на нови потребности и изисквания в резултат на динамичните промени в европейски и световен мащаб. Все по-голяма е пропастта в придобитите в образователната система умения на работната сила и нуждите на икономиката, особено в областта на високите и информационните технологии в туризма. Една от основните причини за спъване развитието не само на морския и на зимния, но и на другите видове туризъм е лошото качество на инфраструктурата в страната. Националната, регионалната и местната инфраструктура, и по – конкретно пътищата за развитието на селищата и регионите на културно-историческия, селския и екологичния туризъм, не отговаря на съвременните изисквания на туристите. Липсата на целенасочена държавна политика за привличане на български и чуждестранни инвестиции създаде хаос в концесионирането и застрояването на туристическите зони. Незаконното и незавършеното в срок строителство са допълнителна пречка за развитието на отрасъла. Държавата няма политика за ориентиране и насочване на инвестициите към важните за страната региони, селища и курорти.
България в значителна степен залага на физическите ресурси като първоизточник за формиране и развитие на туристическия сектор. Сравнението в това отношение с някои от основните конкуренти показва следното: от гледна точка на отдалечеността от основните туристически пазари на Западна Европа България е на почти еднакво разстояние в сравнение с основните конкуренти – Гърция и Турция, и по-отдалечена от Хърватска и Словения. От друга страна, Гърция и Турция са по-леснодостъпни по море, което благоприятства развитието на яхтения туризъм в тях. България разполага с 380 км пясъчна ивица на Черноморския бряг. На места ширината на плажовете достига 100 м. Пясъкът е ситен и фината му структура е предимство в сравнение с качеството на плажовете в другите страни в района. Характерът на крайбрежната ивица на България създава благоприятни условия за изграждане на яхтени пристанища.
От друга страна, експанзията на човешките дейности в края на XX век поражда сериозни отрицателни въздействия върху околната среда. Започват да се търсят методи за преодоляване на негативните последици. Така се поставя началото на идеята за устойчивостта. Туризмът, като част от световната икономика, не прави изключение. Неговото масово развитие в последните години поражда редица негативни последствия като:
- свръх концентрация на туристическа дейност по места, която изтощава туристическите ресурси, унищожава културното наследство на местното население и нарушава екологичното равновесие;
- намаляване на икономическия ефект от туризма за отделни дестинации поради развитие на стандартни, нискокачествени, сезонни и евтини форми на ваканционен туристически продукт;
- поява на отрицателен социално-културен ефект върху ценностната система, бита и култура на населението в районите, приемащи туристите;
- възникване на отрицателно отношение в самите туристи към стандартизираните туристически продукти за масово “потребление”, в които се превръщат редица ваканционни туристически комплекси.
Ето защо, препоръки към развитието на туризма у нас са: подобряване на пътната и туристическата инфраструктура, съчетание на морския и културния туризъм, разработване на богати, анимационни и други туристически програми, създаване на мащабни интерактивни PR програми, корелация между работата на частния сектор и общинските власти и пр. Счита се, че по този начин, страната ще подобри имиджа си като дестинация, способна да задоволи нарасналите изисквания на съвременния потребител.
Абонамент за:
Публикации (Atom)