ЛИС
В „Приказка за стълбата” Христо Смирненски поставя проблема за промяната, довела до деградация на човешката личност. Той е интерпретиран чрез приказния мотив за Дявола, който застава на пътя на човека, за да го изкуши със срамна сделка между доброто и злото, които невидимо живеят у всеки човек.
Герои на творбата са „сивите тълпи на мизерията”, и момък „с изправено чело и вдигнати юмруци”". Той е „плебей по рождение” и „всички дрипльовци”са негови братя. Съдбата им е обща. „Младият момък”, така Смирненски нарича своя герой, мрази „ония горе", причинили страдание на всички излъгани от немилостивата социална съдба. Онеправданите „стенат по-зловещо от декемврийските виелици”, лицата им са „жълти като пясък”. Това страдание поражда желание за мъст у героя на Смирненски : „- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми... ”. Но пътят му към справедливото наказание на „ония”- „там горе”, е пресечен от неочакваната среща с Дявола - символ на злото и изкушението. Разбунтувалият се млад момък, защитник на „всички дрипльовци” и незаслужено страдащи, сключва сделка с изкушаващата го сила на властта. Това е дяволското у човека, което погубва доброто в него. Остава да властва вечното зло със своите различни измерения. В „Приказка за стълбата” то приема образа на властта на „ония” -„там горе”, към които тайно се стреми героят, без да осъзнава злата си съдба. Дяволското е в него, а Дяволът, като герой в приказката на Смирненски -сключва сделка с младия бунтар, стиснал гневно юмруци. За всяко стъпало от стълбата към властта Дяволът определя висока нравствена цена. Последователно младежът продава слуха си, паметта и сърцето си. Така героят залага своята човешка същност, продава неусетно самия себе си. Властта го купува постепенно, неусетно. Подменя нравствените му сетива със студенина и безразличие, превръща го в един от ония, от върхушката, които се смятат за богопомазани и гледат с презрение на тълпата, т. е. народа, там долу.
Човешката същност не остава една и съща. Тя се променя в зависимост от средата, в която живеем, от хората, с които дружим, и от решенията, които вземаме. Човек, вместо да върви нагоре, може да се окаже върнал се назад, вместо да се развива-да деградира нравствено. Дяволът изкушава героя, той е лукав и съобразителен. Промяната настъпва неусетно и незабележимо у „младия момък”. Той не осъзнава как се променя гледната му точка за света. В началото светът за него е грозен, защото хората са нещастни: „О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! ”
Възмущението расте. Разгневеният млад бунтар гори от желание за възмездие - да бъдат наказани виновните за страданията на неговите „братя". В диалога с Дявола, купил вече човешката му съвест, е разкрито невидимото тържество на злото, обсебило нравствения свят на вече променения „млад момък”. Когато продава паметта и сърцето си, той вече трудно може да остане на същите нравствени и морални позиции. Изгубил човешкия си облик, се превръща в собственото си отрицание, в това, срещу което се е борил, което е отричал, преди да поеме по дяволската стълба към властта. Защото това, което Дяволът всъщност променя у него, е гледната му точка за света. Преди тя е била от позицията на страдащия народ, а след изкачването му по стълбата нагоре - от позицията на „ония горе”. Нравственият закон, извеждащ го до върха, за да отмъсти, се променя, както и самият герой-борец за социални правдини. Изкачил се най-горе, той вече не е същият: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!” Сега за него земята е красива, а хората - щастливи. Това е цената, която плаща, за да стигне до върха - човешкото у себе си. Победител в тази „приказка” е Дяволът, т.е. злото, и това е, което я различава от приказките с традиционно щастлив край. Променяйки се, героят на Христо Смирненски извършва предателство спрямо идеала си за социално щастие на страдащите свои братя. Но той предава и себе си, и то доброволно - без нравствени угризения. Най-странното е, че за разлика от отрицателното отношение към повечето от героите предатели в литературните произведения, в тази творба нравствено промененият млад момък от „плебей по рождение” в „принц” и „брат” на боговете предизвиква само жалост. Той е достоен единствено за съжаление. Младият човек продава душата си в замяна на това да се изкачи до божествените върхове на властта. Вече там, „горе”, той е изгубил човешкото отношение и съчувствието към страдащите свои някогашни „братя”, забравил е целите си, променил е светогледа и ценностната си система. Известно е, че всяка сделка с Дявола води до непоправими промени в самоличността на човека. Да продадеш душата си е най-прекият път до изгубването на принципи и идеали, на чест и достойнство. Без човешка нравственост понятието съвест губи смисъл и промяната на света е невъзможна. Злото винаги ще побеждава, както Дяволът - човека в битката за власт в „Приказка за стълбата”.
Това е голямото предсмъртно прозрение на Христо Смирненски. Действително: „Пътят към ада е осеян с добри намерения.” Това доказва, че цената, която плаща героят, е много висока. Той получава власт, която е измамно щастие в човешкия живот. Компромисите водят към нравствени престъпления, целите остават непостигнати. Пътят към властта е път на самотата и предателството. Там, „горе”, на върха човекът винаги е сам, предал идеали, „братя” по съдба и човешкото в себе си. Още в началото на произведението Христо Смирненски посвещава творбата си „На всички, които ще кажат: „ Това не се отнася до мене! ”, за да покаже, че това може да се случи на всеки и никой не е защитен.
Изменникът в образа на героя изгубва честта си. А да си човек на честта, значи да отстояваш принципите и идеалите си докрай, да държиш на дадената дума. Изгубената чест се заплаща. Тя води към моралната безотговорност и предателство.
В „Приказка за стълбата” героят от „плебей по рождение” се превръща накрая в „принц по рождение”. Смирненски внушава, че изгубил себе си, човек губи реалните представи за света, който от грозен става красив, а хората от нещастни - щастливи. Нещастието на героя на Смирненски се състои в загубата на най-ценното - чистата и светла душа.
понеделник, 19 октомври 2009 г.
събота, 17 октомври 2009 г.
Страдание и спасение в поезията на Димчо Дебелянов
Тема
Лириката на Димчо Дебелянов има характера на лирически дневник, защото авторът е прототип на лирическия герои и защото тази лирика има автобиографичен характер. По-голяма част от стихотворенията му са изповедни и доминираща форма е монологичната. Наличието на синкретизъм много ярко се проявява в неговата поезия реалистичното (автобиографичното), романтичното (духовните пориви, ценностната система на човека) и символистичното (особености на поетиката) се съчетават в едно органическо цяло, това прави тежка поезията му за анализ. В поезията на Дебелянов можем да открием много от характерните митове и в този смисъл Т. Жечев го нарича “най-религиозния поет в новата българска литература”. Музикалността е друга особеност на Дебеляновата поетика. В това отношение Дебелянов и Лилиев са като че ли непостижими. Димчо Дебелянов е майстор на елегията като жанр. Той е класик, създава класическата елегия в българската литература. Няма издадена приживе стихосбирка. Първото издаване на неговите текстове е посмъртно и излиза през 1920 година под редакцията на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързвачев (литературния кръг “Звено”).
Кои са причините за страданието на лирическия човек?
“Черна песен” – емблематичен текст за Димчо Дебелянов. Основна е причината за противоречията заложени в човешката душа. това стихотворение може да се разглежда в паралел с “Нощ” и “Две хубави очи” на Яворов.
изграждам руша Един от естетически механизми, които Дебелянов
ден нощ използва е антитезата. Тя е реализирана чрез една
светло тъмно полисемантична опозиция, тя изгражда символни
пролет есен редове с крайна полярност. Именно чрез използването
смирение буря на този тип символи се постига драматизма на
цъфтя крея лирическия човек.
Дебелянов създава психологическа поезия. Той изобразява вечната борба между тъмнината и мрака. Индивидуалната човешка драма е визирана чрез архетипа тъмно-светло. Времето е друг архетипен мотив (Кронос – хронос) “безспирно времето в неспира”. Вплетена е и историята за Одисей “и плачът ми за пристан умира”.
В стихотворенията “Победен”, “Аз искам да те помня...”, “В тъмна нощ” е широко застъпен мотива за самотата, която се преживява като тегоба. Използван е и мотива за непостигнатия идеал и компромисите, които прави човек с себе си. Дебелянов изразява противоречието между блян и реалност. Мотива за изгубения рай е изразен чрез спомена за детството – това е изгубената цялост на човека, изгубеното боголюбие. Както и мотива за непостигнатата и неосъществена любов.
В стихотворението “Миг” основен мотив е човекът и тълпата (напомня “Маска” на Яворов). Образите са изразени гротесково. Лирически герой не може да постигне желаното познание.
“Легенда за разблудната царкиня” или “легенда за разблудната човешка душа”. Основен мотив е противоречието на човешката душа. Изцяло в духа на символизма е изобразен декора – екзотичен далечен бряг, старинен чертог (замък) и всичко в този свят носи белезите на тленността, на обречеността. “Мъртвите води на мъртвите фонтани” – създава едно меланхолично, тягостно чувство. Единствения шум е риданието на царкинята. Тя тъжи, че нейният принц не се завръща, затова тя потърсва утеха в греха. Насладата, нощта и пропастта загатват една греховност, но със зората идва и покаянието. Целият човешки живот е представен като низ от грях и изкупление.
В стихотворението “Гора” е Дебелянов представя една утопична представа за света, вариант на острова на блажените, другия бряг (П. Славейков), възраждане в изгубения рай.
В стихотворението “Де се завърнеш...” бляна и спомена са субективно психологическо време, една реалност различна от битовата. Спасението е потърсено в бляна. Митът за вечното завръщане е застъпен в този текст. Домът е представен като изгубеният рай, постигнат чрез образите на майчинското. Образът на майчиното (“пазви”, “приласкае”) присъства и в одухотворения образ на нощта, както и в старата майка и асоциативно “старата икона” ни отвежда при Богородица и младенеца. Посоката на движение на лирическия герой е центростремителна – движение към сакралния център. Душевното състояние (“тих”, “плах”, “смирен”) на лирическия герой ни насочва към едно ритуално усещане, към една ритуалност на действията. Текстът е много музикален, това е постигнато чрез повторение на думи; асонанс на ‘ш’, което приглушава изказа. Финалът е графично отделен, което напомня едно пробуждане, израз на усещането за обреченост. Родният дом е отъждествен с родината, което е характерно за възрожденското мислене, на емигрантите и изгнаниците през Възрождението. Димчо Дебелянов има психологията на изгнаник.
Фронтовата лирика на Дебелянов
“Фронтова лирика” в литературната критика назовават шестте стихотворения, които са намерени в раницата му след смъртта му на фронта. Те са: “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Старият бивак”, “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен”. На тези стихотворения в българската литература се гледа като на свързващо звено между два литературни периода. Те са преход към естетическите търсения в литературата през 20те години на 20 век, тъй като се забелязва промяна по отношение на проблематиката, на доминиращите образи и на поетиката.
Основни теми в “Нощ към Солун” са: войната, спомена, любовта, бляна, самотата. Дебелянов проявява възкресен интерес към политическата ситуация. Наблюдава се тенденция към засилване на конкретиката, тя се изразява в: 1) употребата на топоними (Вардар, Струма, Удово), които насищат с реализъм текста; 2) чрез предметни детайли “схлупената обгорена хижа”. Основна тенденция по отношение на образите: приобщаване на субекта към колектива и все по-настойчиво в центъра на изображение е колективния образ в случая това е образът на войнишката маса. Образът на войнишката маса е изобразен чрез използването на сравнение. Той е хиперболизиран, изграден в романтични мащаби чрез сравнението с “разбулено море”. Постигнато е внушението за стихийност, неудържима сила, за воля, която може да спре войната.
Променено е мисленето на героя – разколебаване на индивидуалистичното съзнание, при което човека се приобщава към колектива.
Лириката на Димчо Дебелянов има характера на лирически дневник, защото авторът е прототип на лирическия герои и защото тази лирика има автобиографичен характер. По-голяма част от стихотворенията му са изповедни и доминираща форма е монологичната. Наличието на синкретизъм много ярко се проявява в неговата поезия реалистичното (автобиографичното), романтичното (духовните пориви, ценностната система на човека) и символистичното (особености на поетиката) се съчетават в едно органическо цяло, това прави тежка поезията му за анализ. В поезията на Дебелянов можем да открием много от характерните митове и в този смисъл Т. Жечев го нарича “най-религиозния поет в новата българска литература”. Музикалността е друга особеност на Дебеляновата поетика. В това отношение Дебелянов и Лилиев са като че ли непостижими. Димчо Дебелянов е майстор на елегията като жанр. Той е класик, създава класическата елегия в българската литература. Няма издадена приживе стихосбирка. Първото издаване на неговите текстове е посмъртно и излиза през 1920 година под редакцията на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързвачев (литературния кръг “Звено”).
Кои са причините за страданието на лирическия човек?
“Черна песен” – емблематичен текст за Димчо Дебелянов. Основна е причината за противоречията заложени в човешката душа. това стихотворение може да се разглежда в паралел с “Нощ” и “Две хубави очи” на Яворов.
изграждам руша Един от естетически механизми, които Дебелянов
ден нощ използва е антитезата. Тя е реализирана чрез една
светло тъмно полисемантична опозиция, тя изгражда символни
пролет есен редове с крайна полярност. Именно чрез използването
смирение буря на този тип символи се постига драматизма на
цъфтя крея лирическия човек.
Дебелянов създава психологическа поезия. Той изобразява вечната борба между тъмнината и мрака. Индивидуалната човешка драма е визирана чрез архетипа тъмно-светло. Времето е друг архетипен мотив (Кронос – хронос) “безспирно времето в неспира”. Вплетена е и историята за Одисей “и плачът ми за пристан умира”.
В стихотворенията “Победен”, “Аз искам да те помня...”, “В тъмна нощ” е широко застъпен мотива за самотата, която се преживява като тегоба. Използван е и мотива за непостигнатия идеал и компромисите, които прави човек с себе си. Дебелянов изразява противоречието между блян и реалност. Мотива за изгубения рай е изразен чрез спомена за детството – това е изгубената цялост на човека, изгубеното боголюбие. Както и мотива за непостигнатата и неосъществена любов.
В стихотворението “Миг” основен мотив е човекът и тълпата (напомня “Маска” на Яворов). Образите са изразени гротесково. Лирически герой не може да постигне желаното познание.
“Легенда за разблудната царкиня” или “легенда за разблудната човешка душа”. Основен мотив е противоречието на човешката душа. Изцяло в духа на символизма е изобразен декора – екзотичен далечен бряг, старинен чертог (замък) и всичко в този свят носи белезите на тленността, на обречеността. “Мъртвите води на мъртвите фонтани” – създава едно меланхолично, тягостно чувство. Единствения шум е риданието на царкинята. Тя тъжи, че нейният принц не се завръща, затова тя потърсва утеха в греха. Насладата, нощта и пропастта загатват една греховност, но със зората идва и покаянието. Целият човешки живот е представен като низ от грях и изкупление.
В стихотворението “Гора” е Дебелянов представя една утопична представа за света, вариант на острова на блажените, другия бряг (П. Славейков), възраждане в изгубения рай.
В стихотворението “Де се завърнеш...” бляна и спомена са субективно психологическо време, една реалност различна от битовата. Спасението е потърсено в бляна. Митът за вечното завръщане е застъпен в този текст. Домът е представен като изгубеният рай, постигнат чрез образите на майчинското. Образът на майчиното (“пазви”, “приласкае”) присъства и в одухотворения образ на нощта, както и в старата майка и асоциативно “старата икона” ни отвежда при Богородица и младенеца. Посоката на движение на лирическия герой е центростремителна – движение към сакралния център. Душевното състояние (“тих”, “плах”, “смирен”) на лирическия герой ни насочва към едно ритуално усещане, към една ритуалност на действията. Текстът е много музикален, това е постигнато чрез повторение на думи; асонанс на ‘ш’, което приглушава изказа. Финалът е графично отделен, което напомня едно пробуждане, израз на усещането за обреченост. Родният дом е отъждествен с родината, което е характерно за възрожденското мислене, на емигрантите и изгнаниците през Възрождението. Димчо Дебелянов има психологията на изгнаник.
Фронтовата лирика на Дебелянов
“Фронтова лирика” в литературната критика назовават шестте стихотворения, които са намерени в раницата му след смъртта му на фронта. Те са: “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Старият бивак”, “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен”. На тези стихотворения в българската литература се гледа като на свързващо звено между два литературни периода. Те са преход към естетическите търсения в литературата през 20те години на 20 век, тъй като се забелязва промяна по отношение на проблематиката, на доминиращите образи и на поетиката.
Основни теми в “Нощ към Солун” са: войната, спомена, любовта, бляна, самотата. Дебелянов проявява възкресен интерес към политическата ситуация. Наблюдава се тенденция към засилване на конкретиката, тя се изразява в: 1) употребата на топоними (Вардар, Струма, Удово), които насищат с реализъм текста; 2) чрез предметни детайли “схлупената обгорена хижа”. Основна тенденция по отношение на образите: приобщаване на субекта към колектива и все по-настойчиво в центъра на изображение е колективния образ в случая това е образът на войнишката маса. Образът на войнишката маса е изобразен чрез използването на сравнение. Той е хиперболизиран, изграден в романтични мащаби чрез сравнението с “разбулено море”. Постигнато е внушението за стихийност, неудържима сила, за воля, която може да спре войната.
Променено е мисленето на героя – разколебаване на индивидуалистичното съзнание, при което човека се приобщава към колектива.
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ” - Димчо дебелянов
ЛИС
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”
Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е пространството, където израстваш, опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да излезе от домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Именно носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”.
В тях лирическият герой мислено си представя своето завръщане в примамливия свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства изоставен. Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание.
Стихотворението „Скрити вопли” започва с искрено пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Глаголната конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Скръбно е обаче завръщането на лирическия герой. След толкова тежка раздяла не е възможно да изпиташ голямо щастие. Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му е израз и на почит към родното, защото само бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на истински стойностното. Както винаги, той си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо...”, е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Сурова е равносметката, която прави героят за изминалия си жизнен път. След толкова дълга раздяла, която самият той е пожелал, героят чувства, че не заслужава свещената майчина благословия и опрощение. Затова смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. „Да се завърнеш в бащината къща” означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всички моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Но да се завърнеш наистина, а не само в представите си. Тази „грешка” – раздялата с дома, задължава героя да поиска прошка, молейки се пред свещената стара икона. Освен символ на вярата, тя е символ на връзката между поколенията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея.
След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, той осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом. „Скритите му вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката.
И стихотворението „Помниш ли, помниш ли” търси спомена за родното. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина – символ на живота, се крие в този образ. Тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, чистота. Точно това търси лирическият герой. Но в следващите стихове всичко е отречено – няма място за хармония в душевния му свят. Светлият и чист спомен е излишен. Героят е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота.
Във втората строфа, героят чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, спотаено в клоните на вишните – илюзия, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „светлия хор на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа. Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.
В последните два стиха е отразена болезнената истина – всичко желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. „Тихият двор” и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическия герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.
петък, 16 октомври 2009 г.
Страданието в творчеството на Славейков
ЛИС
Пенчо Славейков е този от значимите български поети след Освобождението, чието творчество е свързано с изключителната задача да се преодолее “етноцентризма” на възрожденската епоха, да се приобщи българската култура към модерната европейска култура, да се извиси “патриотът-българин” (Вазов) до общоевропейските критерии за нравственост и добродетели.
Преживял тежка лична драма и останал с физически недъг до края на своя живот, Пенчо Славейков се самоизгражда като личност с изключителна воля и морал, отстоява превратностите на деня и “временната му бренност”, извисява се над “врявата” на българския политически живот, за да обогати националната традиция чрез модерната европейска култура, да свърже българското с общочовешкото.За Пенчо Славейков важна роля в този процес имат творците, духовните водачи на народа, но за разлика от възрожденската традиция, той пренася тяхната обществена мисия (борбата за освобождение) в субективния свят на човека (борбата на вътрешни противоречия) и насища поезията с нов тип нравственост - на “преодоляното страдание” и “изстраданата жизнерадост” (Милена Цанева).Висш смисъл на живота дава, според него, способността да се обективира субективното изживяване на света чрез изкуството:
“Незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй, що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее и кръвта,
с длето на мрамор третия я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!”
Възприел непреходната стойност на изкуството като смисъл на живота, Славейков отрича опитите да му се натрапва “нерадостна концепция” за битието, резултат от собствената му “нерадостна съдба”. Той твърди, че поезията му е “жизнерадостна”, макар тази жизнерадост да е изстрадана и наситена с “мъдрата печал” на възможно постижимото в човешкия живот. Тази особена философия на осъзнатите граници за постижимото слага траен отпечатък върху неговата поезия и я характеризира не толкова с емоционална дълбочина и противоречивост (Ботев, Яворов), колкото с нравствената чистота на духовния порив.Цялата поезия на Пенчо Славейков е пронизана от този нравствен стремеж към духовно постижимото чрез преодоляване на страданието (“Ралица”, “Cis mоll”), за морала в обществото ( “Опак край”, “Манго и мечката”), за смисъла на историческия подвиг (“Сто двадесет души”, “Кървава песен”), за обективирания тънък нюанс на човешкото преживяване (“Сън за щастие”).Особено място в тази сложна, многообхватна поезия има книгата “Сън за щастие” (1907). Тя разкрива вътрешния, противоречив свят на лирическия герой сред вечното битие на природата и създава впечатление за хармонична цялостност на света, облъхнат от човешкото присъствие:
“Над безкрайните полета
тишина е и покой,
глухо дремят класовете,
морни от пладнешки зной.
Задухата в знойний въздух
с огнени крила трепти -
и за близка жътва тихом
тя на нивите шепти.”
Всичко в тези картини (нивите, класовете, полетата) е докоснато от човешка ръка, облъхнато е от човешко присъствие, разкрива човешко очакване или копнеж. Чувствата в тези стихотворения се отделят трудно от пейзажа, защото са “превърнати” в него и се схващат като настроение, озарено от подтекста на природната картина:
“Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
прелитат отразени сянки.
Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дъга от лист отронен сепва.”
Дали е разтворено в пейзажа (“Спи езерото”) или е свързано с него чрез интериора (“Во стаичката пръска аромат”), настроението изразява копнеж по хармония, по сливане на личния порив с битието на природата. Но този сложен, деликатен свят, пределно субективен и наситен с многообразни прояви на лирическия герой (АЗ, ТОЙ, НИЕ), е и обозрим в пространството на книгата, пронизан е от образа на ПЪТЯ, който давапосока на субективните изживявания, внушава ред и движение.Образът на пътя се появява в първото стихотворение като надежда “за почивка тиха... в родний край”, разкрива преходността на живота (“докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”), с него завършва книгата:
“самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.”
Образът на пътя, заедно с образа на лирическия герой - пътникът през света - внушават идеята за преходност на битието и типично Славейковото разбиране за необходимостта от творческото му обективиране и разграничаване от “бренността” на “нищите духом”:
“И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха
родени само да се радват и берат
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.”
В своето творчество Пенчо Славейков изразява по нов начин и чувството за любов, за разлика от предходната (Ботев, старият Славейков) и следващата традиция (Яворов, Дебелянов). Той внася в любовната лирика мотива на интелектуалната близост с жената -другар и съмишленик и вместо с полярните чувства на омраза и обич, на “плът и страст”, насища стихотворенията с тих, спокоен, изстрадан копнеж по взаимност:
“Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите да смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.”
Цялото творчество на Славейков е отрицание на идеите за “космополитизъм” и “компилаторство” на чужди идеи. Той заема само това място, което е свързано с националната традиция и ни приобщава към европейския духовен процес. Ницшевата идея за свръхчовека не разбира като “човеконенавист”, а като представа за духовно извисена личност, способна да създава художествени ценности за трайните, непреходни форми на битието, осветлени от стоицизма на човешкото надмогване и взаимност. И индивидуализмът на Пенчо Славейков е повик за духовна извисеност над “социалната пяна”, над “партизанлъка” в политическият живот,а неговият идеализъме копнеж по морален идеал, на който сам е “жрец и воин”.Творчеството на Славейков е сложно и противоречиво, подчинено на уникалната “програма” за приобщаване на българската литература към модерната европейска култура. Понякога то е “художествено неравностойно”, когато търси “идейната” завършеност на творбите. Това, заедно с интереса към националната съдба и порива към хармонична цялостност на битието, го разграничава от бъдещите “модернисти”, но и от Вазов, за когото “националното” е основният, непоклатим критерий, чрез който “отделното” се приобщава към общността (към народа). При Пенчо Славейков, чрез стремежа за субективно изживяване на света, се надхвърля националната рамка на “вазовия патриотизъм” и литературата се насочва към общочовешки нравствени и естетически проблеми, които водят към новите търсения в европейската култура. Така, без да е още “модерен”, Славейков се утвърждава като “баща” на българския модернизъм и дълго време след войните творци, които се разграничават от неговия “индивидуализъм” и “етична самота”, го уважават като “вожд” на кръга “Мисъл” и предтеча на модерното мислене в литературата, като най-ярката творческа личност в края на миналия век. В този смисъл Светозар Игов е прав, че поезията на Пенчо Славейков не е само “сбор от творби” (добри-лоши), а “мегатекст” на прехода от възрожденски етноцентризъм към модерен антропоцентризъм, нов етап в развитието на българската съвременна литература.
Пенчо Славейков е този от значимите български поети след Освобождението, чието творчество е свързано с изключителната задача да се преодолее “етноцентризма” на възрожденската епоха, да се приобщи българската култура към модерната европейска култура, да се извиси “патриотът-българин” (Вазов) до общоевропейските критерии за нравственост и добродетели.
Преживял тежка лична драма и останал с физически недъг до края на своя живот, Пенчо Славейков се самоизгражда като личност с изключителна воля и морал, отстоява превратностите на деня и “временната му бренност”, извисява се над “врявата” на българския политически живот, за да обогати националната традиция чрез модерната европейска култура, да свърже българското с общочовешкото.За Пенчо Славейков важна роля в този процес имат творците, духовните водачи на народа, но за разлика от възрожденската традиция, той пренася тяхната обществена мисия (борбата за освобождение) в субективния свят на човека (борбата на вътрешни противоречия) и насища поезията с нов тип нравственост - на “преодоляното страдание” и “изстраданата жизнерадост” (Милена Цанева).Висш смисъл на живота дава, според него, способността да се обективира субективното изживяване на света чрез изкуството:
“Незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй, що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее и кръвта,
с длето на мрамор третия я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!”
Възприел непреходната стойност на изкуството като смисъл на живота, Славейков отрича опитите да му се натрапва “нерадостна концепция” за битието, резултат от собствената му “нерадостна съдба”. Той твърди, че поезията му е “жизнерадостна”, макар тази жизнерадост да е изстрадана и наситена с “мъдрата печал” на възможно постижимото в човешкия живот. Тази особена философия на осъзнатите граници за постижимото слага траен отпечатък върху неговата поезия и я характеризира не толкова с емоционална дълбочина и противоречивост (Ботев, Яворов), колкото с нравствената чистота на духовния порив.Цялата поезия на Пенчо Славейков е пронизана от този нравствен стремеж към духовно постижимото чрез преодоляване на страданието (“Ралица”, “Cis mоll”), за морала в обществото ( “Опак край”, “Манго и мечката”), за смисъла на историческия подвиг (“Сто двадесет души”, “Кървава песен”), за обективирания тънък нюанс на човешкото преживяване (“Сън за щастие”).Особено място в тази сложна, многообхватна поезия има книгата “Сън за щастие” (1907). Тя разкрива вътрешния, противоречив свят на лирическия герой сред вечното битие на природата и създава впечатление за хармонична цялостност на света, облъхнат от човешкото присъствие:
“Над безкрайните полета
тишина е и покой,
глухо дремят класовете,
морни от пладнешки зной.
Задухата в знойний въздух
с огнени крила трепти -
и за близка жътва тихом
тя на нивите шепти.”
Всичко в тези картини (нивите, класовете, полетата) е докоснато от човешка ръка, облъхнато е от човешко присъствие, разкрива човешко очакване или копнеж. Чувствата в тези стихотворения се отделят трудно от пейзажа, защото са “превърнати” в него и се схващат като настроение, озарено от подтекста на природната картина:
“Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
прелитат отразени сянки.
Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дъга от лист отронен сепва.”
Дали е разтворено в пейзажа (“Спи езерото”) или е свързано с него чрез интериора (“Во стаичката пръска аромат”), настроението изразява копнеж по хармония, по сливане на личния порив с битието на природата. Но този сложен, деликатен свят, пределно субективен и наситен с многообразни прояви на лирическия герой (АЗ, ТОЙ, НИЕ), е и обозрим в пространството на книгата, пронизан е от образа на ПЪТЯ, който давапосока на субективните изживявания, внушава ред и движение.Образът на пътя се появява в първото стихотворение като надежда “за почивка тиха... в родний край”, разкрива преходността на живота (“докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”), с него завършва книгата:
“самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.”
Образът на пътя, заедно с образа на лирическия герой - пътникът през света - внушават идеята за преходност на битието и типично Славейковото разбиране за необходимостта от творческото му обективиране и разграничаване от “бренността” на “нищите духом”:
“И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха
родени само да се радват и берат
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.”
В своето творчество Пенчо Славейков изразява по нов начин и чувството за любов, за разлика от предходната (Ботев, старият Славейков) и следващата традиция (Яворов, Дебелянов). Той внася в любовната лирика мотива на интелектуалната близост с жената -другар и съмишленик и вместо с полярните чувства на омраза и обич, на “плът и страст”, насища стихотворенията с тих, спокоен, изстрадан копнеж по взаимност:
“Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите да смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.”
Цялото творчество на Славейков е отрицание на идеите за “космополитизъм” и “компилаторство” на чужди идеи. Той заема само това място, което е свързано с националната традиция и ни приобщава към европейския духовен процес. Ницшевата идея за свръхчовека не разбира като “човеконенавист”, а като представа за духовно извисена личност, способна да създава художествени ценности за трайните, непреходни форми на битието, осветлени от стоицизма на човешкото надмогване и взаимност. И индивидуализмът на Пенчо Славейков е повик за духовна извисеност над “социалната пяна”, над “партизанлъка” в политическият живот,а неговият идеализъме копнеж по морален идеал, на който сам е “жрец и воин”.Творчеството на Славейков е сложно и противоречиво, подчинено на уникалната “програма” за приобщаване на българската литература към модерната европейска култура. Понякога то е “художествено неравностойно”, когато търси “идейната” завършеност на творбите. Това, заедно с интереса към националната съдба и порива към хармонична цялостност на битието, го разграничава от бъдещите “модернисти”, но и от Вазов, за когото “националното” е основният, непоклатим критерий, чрез който “отделното” се приобщава към общността (към народа). При Пенчо Славейков, чрез стремежа за субективно изживяване на света, се надхвърля националната рамка на “вазовия патриотизъм” и литературата се насочва към общочовешки нравствени и естетически проблеми, които водят към новите търсения в европейската култура. Така, без да е още “модерен”, Славейков се утвърждава като “баща” на българския модернизъм и дълго време след войните творци, които се разграничават от неговия “индивидуализъм” и “етична самота”, го уважават като “вожд” на кръга “Мисъл” и предтеча на модерното мислене в литературата, като най-ярката творческа личност в края на миналия век. В този смисъл Светозар Игов е прав, че поезията на Пенчо Славейков не е само “сбор от творби” (добри-лоши), а “мегатекст” на прехода от възрожденски етноцентризъм към модерен антропоцентризъм, нов етап в развитието на българската съвременна литература.
четвъртък, 15 октомври 2009 г.
“ДЯДО ГОРИО”-БАЛЗАК
Анализ
Първият роман от поредицата “Човешка комедия” на Балзак е “Дядо Горио”. Той разкрива два свята – живота в пансиона на бедните хора и живота във висшето общество, който е напоен с лицемерие, сребролюбие и други пороци, обезличаващи човешката душа.
Един от главните образи в романа е дядо Горио, който е опиянен от необхватна обич към дъщерите си. Друг движещ образ е Йожен Растиняк, който има стремеж към аристокрацията. Той е още в началото на житейския си път и пробва всеки един начин за постигането на успех. Третият персонаж е Вотрен – каторжник.
В романа авторът разкрива това, което интересува най-много френското общество, а именно парите и властта. Показва, как под влиянието на тези фактори страда съвестта, приятелите, семейството. Балзак разкрива чрез героите си различни нравствени качества характерни за времето.Господарката на пансиона е скъперница и преценява хората по парите. Дядо Горио обича неописуемо дъщерите си и задоволява всяка тяхна прищявка. Не съзнава, че така ги превръща в егоисти. Той е натрупал богатство и чрез него иска да покаже силните си чувства към Делфин и Анастази. Но те не са така всеотдайни като него, те го уважават когато им дава пари. Когато вече е беден не му помагат, както той е направил за тях, а се срамуват от него.Личи опустошаващото влияние на парите, които могат да обезличат всяка една душевност На смъртния си одър Дядо Горио разбира истината, разбира заблудата, в която се е намирал цял живот като е мислел, че е бил обичан от дъщерите си. Той умира в пансиона в дълбока бедност и дори децата му не присъстват на погребението . Единствен останал до край с любящия баща е Растиняк. Йожен се стреми точно към това, от което пада дядо Горио. Първоначално Йожен иска да пробие в обществото чрез труд, но разбира, че може да постигне нещо само ако го завоюва. Предстои му да разбере покварата на света и да открие основата за успех в алчността и парите, но не и в честността. Вотрен е извън закона и от много време е разбрал това, което дядо Горио чак пред смъртта си. Вотрен и Растиняк разговарят много. Каторжникът разяснява на Йожен как се стига във висшето общество : “трябва да връхлетиш като снаряд или да се промъкнеш като чума”….
Балзак разработва много персонажи, за да покаже обществото от всяка страна. Целта му е читателят да извлече за себе си нравствени поучения. Творбата завършва с думите на Растиняк : “А сега ще видим : аз или ти!” – думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
Първият роман от поредицата “Човешка комедия” на Балзак е “Дядо Горио”. Той разкрива два свята – живота в пансиона на бедните хора и живота във висшето общество, който е напоен с лицемерие, сребролюбие и други пороци, обезличаващи човешката душа.
Един от главните образи в романа е дядо Горио, който е опиянен от необхватна обич към дъщерите си. Друг движещ образ е Йожен Растиняк, който има стремеж към аристокрацията. Той е още в началото на житейския си път и пробва всеки един начин за постигането на успех. Третият персонаж е Вотрен – каторжник.
В романа авторът разкрива това, което интересува най-много френското общество, а именно парите и властта. Показва, как под влиянието на тези фактори страда съвестта, приятелите, семейството. Балзак разкрива чрез героите си различни нравствени качества характерни за времето.Господарката на пансиона е скъперница и преценява хората по парите. Дядо Горио обича неописуемо дъщерите си и задоволява всяка тяхна прищявка. Не съзнава, че така ги превръща в егоисти. Той е натрупал богатство и чрез него иска да покаже силните си чувства към Делфин и Анастази. Но те не са така всеотдайни като него, те го уважават когато им дава пари. Когато вече е беден не му помагат, както той е направил за тях, а се срамуват от него.Личи опустошаващото влияние на парите, които могат да обезличат всяка една душевност На смъртния си одър Дядо Горио разбира истината, разбира заблудата, в която се е намирал цял живот като е мислел, че е бил обичан от дъщерите си. Той умира в пансиона в дълбока бедност и дори децата му не присъстват на погребението . Единствен останал до край с любящия баща е Растиняк. Йожен се стреми точно към това, от което пада дядо Горио. Първоначално Йожен иска да пробие в обществото чрез труд, но разбира, че може да постигне нещо само ако го завоюва. Предстои му да разбере покварата на света и да открие основата за успех в алчността и парите, но не и в честността. Вотрен е извън закона и от много време е разбрал това, което дядо Горио чак пред смъртта си. Вотрен и Растиняк разговарят много. Каторжникът разяснява на Йожен как се стига във висшето общество : “трябва да връхлетиш като снаряд или да се промъкнеш като чума”….
Балзак разработва много персонажи, за да покаже обществото от всяка страна. Целта му е читателят да извлече за себе си нравствени поучения. Творбата завършва с думите на Растиняк : “А сега ще видим : аз или ти!” – думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)