ЛИС
В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето - на първата обич. Фолклорната традиция присъства В художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплътен интимен порив и реално човешко присъствие.
Песента е изповедна художествена форма, изплакваща трепетите на сърцето на обобщения колективен образ на народния певец - фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката на бита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по-висока цел - свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най-светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герои. Неговата първа и най-голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен: „Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова - млад съм аз, но младост не по помня, пък и да я помня, не ровя туй, що съм азе намразил и пред тебе с крака погазил.”
Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой - певец на стародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен трепет. Неговото песенно извайване започва от страданието, от раздялата с традициите, на които остава вярна любимата: Забрави туй време, 'га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз - вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!”
Между малкия интимен свят на споделеното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата на родината Ботевото изповедно АЗ избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта Към този народ и състраданието Към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетичен АЗ. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. „Сърце зло” е „в злоба обвито”. Душа и сърце изплакват своята болка:
Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито,
и сърце зло в злоба обвито!
Първите стихове на втора и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави...”: „Забрави туй време, 'га плачех...”, „Забрави ти онез полуди...”
„Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие за унизения и оскърбения. Това е „робска” обич - малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там, де скръб дълбока владее, / де сичко е с рани покрито...” От това тъмно пространство на духа, на неизплаканото народно страдание се ражда песента на мъката, песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все още далечен и чужд, несъпричастен с трагичните изповеди на сърцето, за които говори песенният стих на Ботев: „Ти имаш глас чуден - млада си, но чуйш ли /са/с пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!”
Лирическото съзнание на поетичния АЗ дочува песенния глас на планината и на гората, въплътил в горестния си протяжен вик плача на родна земя и на сиромаси. Към земята на страданието и към вопъла на народната душа е устремено „сърце ранено”. Там, дето плачът е „песен” и болката - трагична обич на сърцето, е истинското духовно пространство на любовта към родината и нейното свободно бъдеще. Единствено този любовен „глас” носи в сърцето и дочува в разбуненото си от противоречиви чувства съзнание поетичен АЗ на Ботевата лирика. Той „пее” в неговата душа с вековните „бури” на протеста, останали нечути от любимата, макар и дълго звучали в приказките на „стари времена” и песните за „нови теглила”: „О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума приказки за стари времена и песни за нови теглила!” Времената се сливат. Стават изначални. Традиция и настояще „запяват с „гласа” на страданието, песенно изплакало страдалческия образ на родината. Нейната участ изгаря с мъка сърцето на героя. Робството е вечно. Времето на болка и страдание - безкрайно. „Дума по дума” словото на поет и традиция страшни приказки реди, но техният песенен „глас” не докосва сърцето на любимата. То остава затворено в тясното пространство на човешкото интимно изживяване на любовта. Душата и не е „огласена” от песента на бунта, на горестната любов към свободата на родината.
Повелителните интонации на Ботевия стих настояват за съчувствие и съпричастност към новата „песен” на протеста и страданието: „Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица! Трикратната глаголна анафора: „За-пей...”, очертава художествено пространство на нов песенен диалог между либе и лирически герой. Познатата Ботева риторика, характерна за овладяната трагичност на песенните му изповеди, зазвучава в тристепенно градираната възходяща скала на експресивно въздействащото въпросително местоимение ,,как”. То провокира съзнанието на любимата:,,как гинат сили и младост,/ как плаче сирота вдовица/ и как теглят без дом дечица!”
Ботевата риторика изисква избор и действие, а не отговор. Той ясно отзвучава в народното песенно съзнание като сиротен плач на вдовица, долавя се и в страданието на бездомни дечица. Това е традиционният „глас” на мъката и болката. Гневният порой на Ботевия лирически протест изисква друга „песен”, друга любов да разтърси любимата и нейният „глас” да огласи тъмното пространство на страдащата всенародна душа - „там, де земя гърми и тътне/ от видове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни...” Друг избор няма. Това е песента на сърцето, познало жертвения път към свободата. Затова и мигът на националния избор или на трагичната раздяла между либе и лирически герой в името на свободата е настъпил:
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Духът лети отвъд емоционалния предел на страданието. Докосва се за миг до смъртта. Усеща страшния й дъх. И в нейното жертвено придихание открива сили за нов бунт и за нова битка. Голямата страстна любов към отечеството и неговата свобода надмогва и побеждава страха от смъртта. Лирическият герой „чува” нейната страшна буря в душата си. Тя отнема човешки живот, за да дари със свобода цял народ.
Жертвена и свята е предсмъртната любовна песен към родината, изповядана пред страшното лице на смъртта. Любов и смърт се срещат. От техния страшен допир се ражда красиво пожеланата свобода. В халюциативните мигове на раздялата с живота любов и смърт приемат образа на любимата. Той е двойствен и противоречив, но безкрайно желан и обичан. Затова в жадуваната усмивка на либето лирическият герой съзира неотменимото, всевластно присъствие на смъртта. Тя вече е желана и красива като извикания образ на любимата. Либе и смърт са новият художествен синтез в лириката на Ботев - знак на вечна любов към родината. Песенният глас на жертвената обич обгръща лирическото съзнание на поетичния АЗ. Той чува „гласа” на предсмъртната „буря”, която „кърши клонове” в душата му: „Там... там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!” Библейският образ на венеца: „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, сакрализира действията на героя. Националният избор е осветен от красивата усмивка на либето, извикала образа на жертвената смърт: „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!”
Духът лети към светлото бъдеще на родината, идентично единствено със свободата на род и родна земя. За поет и лирически герой друго бъдеще не съществува. Духовното пространство на свободата е красивото поетично битие на Ботевите лирични прозрения, в които любов и смърт, жертва и подвиг се сливат. Техните песенни гласове заучат във финалните стихове на Ботевата творба „До моето първо либе”:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...
Все още песента на свободата самотно оглася само душата на поета, но вярата в новите стойности на любовта изпълва националното съзнание на лирическия герой с предчувствие за героична жертвена смърт, „от коя и любов немее”. Нейният „глас” е над всичко, оглася сърце и душа, издига се високо над робското настояще на народ и родина.
вторник, 27 октомври 2009 г.
ХРИСТО БОТЕВ - „КЪМ БРАТА СИ”
Ранното Ботево стихотворение „Към брата си” носи в първичен синтезиран вид поетическите тези на цялата Ботева лирика като национална проблематика.
В интимното, топло, лично обръщение - „Към брата си” - още в заглавието откриваме характерното за Ботев, израснало по-късно в мащабна национално-философска риторика, послание към индивидуалното „Аз”-ово присъствие на българина, реализирало чрез песента в „До моето първи либе” новата същностна изява на проблема за ЛЮБОВТА и националния ИЗБОР.
Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на необозримо лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.
В интимната изповед на „Към брата си” откриваме тежките „тъмни” обеми на „пияната” от болка душа: „туй, що, ГЛУПЦИ, вий не знайте” - очертана във „В механата”, и големия нравствен проблем за ОМРАЗАТА: „но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.” - който в „Борба”, чрез обруганите национални атрибути на молитвено сакралното в ритуала на обред - вяра и морал, съграждащи разрушения олтар на българска душевност, от който реално Ботев извисява молитвено пречистения, действен за всички българи, ВИК: „Хляб или свинец!”. В тази извикана, изречена болка на радост е трагиката на българския дух, чиято величава национална проекция по-късно Ботев ще докаже с личния си съдбовен избор: „Свобода или смърт!”.
Но осем години по-рано, в първата редакция на стихотворението „Към брата си”, поетът слага началото на мъчителния трагичен път на звук, песен и мисъл към високата духовна висина на България, където:
... буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
За да открие „красивата” - тайна среща с родното, Ботев среща СМЪРТТА. Но предчувствие за ранна лична кончина той изповядва още в психологичната угнетеност на стиховете от стихотворението „Към брата си”:
Мечти МРАЧНИ, мисли БУРНИ
са разпнали душа млада.
Отново кръстопътно средище на голямата Ботева риторика към национален избор става човешката душа. психологичната бездна на „Аз”-а.
Поетическата теза за подсъзнателно направен национален избор Ботев вгражда още в началото на втора строфа:
Отечество мило ЛЮБЯ,
неговият завет ПАЗЯ,
но себе си, БРАТЕ, ГУБЯ
тия глупци като МРАЗЯ.
Стиховете са хармонично противопоставени. Първите два стиха носят внушението за национална перспектива и бъдеще чрез проблема за любовта (ЛЮБЯ) и опазена национална трагедия (ЗАВЕТ ПАЗЯ). Те въплъщават положителна градивна емоционално-психологична енергия. Следващите два финални стиха на строфата са реалното поле на лична изповедност, в която, чрез първичната метафорична внушаемост на глаголна форма, взета от фолклора - ГУБЯ - разкрива ранимото сетивно предчувствие за близка човешка смърт.
Но тук не е само личната болка на поета. Тя се слива с тъмната, мрачна буря като национална психологична перспектива на омразата, която, като обърната нравствена стойност, разрушава личност, традиция народ.
Личното човешко предчувствие Ботев слива с реалните на национално-историческата ни съдба, оказали се идентични в общата си изолираност и самота
Не само обективната реалност на ВРЕМЕ-СЬДБА и ИСТОРИЯ, но и субективните носители на тези категории, т. е, ХОРАТА, са потопени в поетическата САМОТА на нихилизъм, хаос и безвремие. „НИКОЙ!” и „НИЩО!” са двата водещи поетични мотива на Ботевото лирично предчувствие за сща трагична съдба:
Често, БРАТЕ, скришом плача
над НАРОДЕН ГРОБ печален:
но, кажи ми, що да тача
в тоя МЪРТЪВ СВЯТ коварен?
ОБЕКТ - бъдеща национална съдба - „народен ГРОБ печален”, и СУБЕКТ - лично предчувствие, се изравняват по трагика, за да докажат „мъртвешкия” обем на време и епоха, резонирала в болната мисъл и съзнание на човека.
В интимното, топло, лично обръщение - „Към брата си” - още в заглавието откриваме характерното за Ботев, израснало по-късно в мащабна национално-философска риторика, послание към индивидуалното „Аз”-ово присъствие на българина, реализирало чрез песента в „До моето първи либе” новата същностна изява на проблема за ЛЮБОВТА и националния ИЗБОР.
Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на необозримо лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.
В интимната изповед на „Към брата си” откриваме тежките „тъмни” обеми на „пияната” от болка душа: „туй, що, ГЛУПЦИ, вий не знайте” - очертана във „В механата”, и големия нравствен проблем за ОМРАЗАТА: „но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.” - който в „Борба”, чрез обруганите национални атрибути на молитвено сакралното в ритуала на обред - вяра и морал, съграждащи разрушения олтар на българска душевност, от който реално Ботев извисява молитвено пречистения, действен за всички българи, ВИК: „Хляб или свинец!”. В тази извикана, изречена болка на радост е трагиката на българския дух, чиято величава национална проекция по-късно Ботев ще докаже с личния си съдбовен избор: „Свобода или смърт!”.
Но осем години по-рано, в първата редакция на стихотворението „Към брата си”, поетът слага началото на мъчителния трагичен път на звук, песен и мисъл към високата духовна висина на България, където:
... буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
За да открие „красивата” - тайна среща с родното, Ботев среща СМЪРТТА. Но предчувствие за ранна лична кончина той изповядва още в психологичната угнетеност на стиховете от стихотворението „Към брата си”:
Мечти МРАЧНИ, мисли БУРНИ
са разпнали душа млада.
Отново кръстопътно средище на голямата Ботева риторика към национален избор става човешката душа. психологичната бездна на „Аз”-а.
Поетическата теза за подсъзнателно направен национален избор Ботев вгражда още в началото на втора строфа:
Отечество мило ЛЮБЯ,
неговият завет ПАЗЯ,
но себе си, БРАТЕ, ГУБЯ
тия глупци като МРАЗЯ.
Стиховете са хармонично противопоставени. Първите два стиха носят внушението за национална перспектива и бъдеще чрез проблема за любовта (ЛЮБЯ) и опазена национална трагедия (ЗАВЕТ ПАЗЯ). Те въплъщават положителна градивна емоционално-психологична енергия. Следващите два финални стиха на строфата са реалното поле на лична изповедност, в която, чрез първичната метафорична внушаемост на глаголна форма, взета от фолклора - ГУБЯ - разкрива ранимото сетивно предчувствие за близка човешка смърт.
Но тук не е само личната болка на поета. Тя се слива с тъмната, мрачна буря като национална психологична перспектива на омразата, която, като обърната нравствена стойност, разрушава личност, традиция народ.
Личното човешко предчувствие Ботев слива с реалните на национално-историческата ни съдба, оказали се идентични в общата си изолираност и самота
Не само обективната реалност на ВРЕМЕ-СЬДБА и ИСТОРИЯ, но и субективните носители на тези категории, т. е, ХОРАТА, са потопени в поетическата САМОТА на нихилизъм, хаос и безвремие. „НИКОЙ!” и „НИЩО!” са двата водещи поетични мотива на Ботевото лирично предчувствие за сща трагична съдба:
Често, БРАТЕ, скришом плача
над НАРОДЕН ГРОБ печален:
но, кажи ми, що да тача
в тоя МЪРТЪВ СВЯТ коварен?
ОБЕКТ - бъдеща национална съдба - „народен ГРОБ печален”, и СУБЕКТ - лично предчувствие, се изравняват по трагика, за да докажат „мъртвешкия” обем на време и епоха, резонирала в болната мисъл и съзнание на човека.
ХРИСТО БОТЕВ - ПЕСЕННИТЕ ГЛАСОВЕ НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ
ЛИС
Ботевата поезия се появява в преломен, екстремален момент от живота на българския дух, когато съдбовно - с пророческа вяра в бъдещето - трябва да освободи потиснатите гласове на родовите духовни стихии. Извикани чрез гласа на Ботевата поетическа мисъл, те стават гласове на българското родово съзнание. Но изплакани като гласове на родовия ни дух и съзнание в песенните изповеди на Ботевия лирически герой, те се превръщат в песенни гласове на българското национално съзнание, пожелало свободата си чрез клетвения вик на майката към сина-изгнаник в ранното Ботево стихотворение „МАЙЦЕ СИ”.
Песенният глас на пожеланата - като клетва и вик - свобода в Ботевата творба „Майце си” се ражда от прискърбието на два песенни потока.
Първият - „Ти ли си, мале, тъй жално пела”, носи в модулациите на жалейния тон естетиката на българската родова традиция, която чрез песента-самосъжаление, песента-жалба изплаква зависимото, безпомощно, унизено положение на майка и син, на родина и народ. Оплаквайки сина, майката признава своето безсилие. А жалеейки за народа, майката-родина изповядва безсилната си, обезнадеждена вяра в свободното бъдеще на българина, носено като трагичен мираж в песента-жалба на робска България, извираща от гръдта на народ и родна земя и идваща далеч от патриархалното робско минало на духа ни.
Вторият песенен поток - „ти ли си, мале, мене три годин клела” - с нарастващата мажорна сила на звуковото внушение за трагична родова вина извисява гласа на клетвата, извайва песента на обвинението, която бушува със силата на обруганите родови стихии в душата на майка-родина. Изтръгната като гневен порой от гръдта на родината-майка, песента - укор, клетва и зов залива с тъмна родова вина съзнанието на Ботевия лирически герой и той признава вината си: „та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?”
Тези два песенни потока, от една страна, на безсилието и безнадеждността, а от друга, на настойчиво поисканата като майчина клетва свобода на българина - изграждат контрастното песенно битие на Ботевите лирически прозрения, които противопоставят гласа на робското минало срещу гордия вик за свобода, зазвучал първо в клетвата на майката и идващ сякаш от свободното бъдеще на сина. За Ботев няма настояще. Настоящето е робският делник на неговия съвременник, тоест - част от робското минало и настоящ миг от песента-жалба и самосъжаление на българина.
В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Два песенни гласа изразяват противопоставените художествени стойности на робство и свобода, на минало и бъдеще. Песента на смирението и песента на бунта разпъват душата на поет и лирически герой, градят клетвената контрастност на Ботевата любов и омраза, и на националния избор - „Свобода или смърт!” Но за да противопостави робско минало на свободно бъдеще, Ботевият лирически „Ази” от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща между песента-жалба и песента-клетва първоизворите на родовата вина, бликнали с отприщените стихии на песенните самоизповеди в разбуненото му съзнание: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!” Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е именно той, Ботевият лирически АЗ задълбочава драмата на трагично изолирания си, усамотен в пространството на болката и прозрението, дух, който го отделя от минало, робски настоящ делник и съвременник, носещ в душата си песента-жалба, песента-смирение.
Ботевият лирически герой остава сам с песенния глас на майчината клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:
Весел ме гледат мили другари,
но те не знаят, че аз вече тлея
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам
Лирическият АЗ люби родината-майка и вярва в свободното й бъдеще.
Двете библейски категории любов и вяра изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина - но свободна, а не робска родина. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното й бъдеще, в което пророчески вярва: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.”
Но силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България: „но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря.”
Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов. Лишена е от право на синовна обич.
Библейската категория надежда в Ботевата творба „Майце си” символно въплъщава нелюбовта, тоест, огнената разрушителна стихия на Ботевата омраза, която отнема надеждите за „робско” бъдеще на смирената пред тъжния си делник робска България, която пее жалейната песен на смирението и самосъжалението в душата на Ботевия съвременник.
Срещу тази „робска” надежда въстава Ботевият лирически герой и вещае нейната духовна смърт.
Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни, според Ботев, няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робско минало и с робска надежда за бъдеще на България.
В стихотворението „Майце си” художествено функционират само библейските и поетическите Ботеви категории любов и вяра.
Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея - като пред олтар - лирическият АЗ ще изповяда болката и съмненията на душата си:
Една сал мечта, една остана
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо,
таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Гласът на бъдещето, като песен на жертвения избор, запява след изповедта на болката и страданието в пречистения от съмнения и родова вина дух на Ботевия лирически герой.
Душата му прелива от родова любов към „баща и сестра и братя мили” и родина, изпълнена с песенния глас на бъдещето, който чрез песента на жертвения избор донася обещание за надежда, обещание за свобода.
Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта: „Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз, нека измръзнат жили, пък тогаз, нека изгния в гроба! Но Ботевата надежда, отрекла робското минало и робското бъдеще на България, извайва контрастно образа на свободна майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта. Две усмивки - на любимата и на смъртта - жертвен предвестник на свободата - мамят поет и лирически герой. Нова песен, чрез гласа на любовния жертвен избор, зазвучава в Ботевата творба „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” - песенно послание до голямата и единствена любов на Ботев - свободата на България.
Ботевата поезия се появява в преломен, екстремален момент от живота на българския дух, когато съдбовно - с пророческа вяра в бъдещето - трябва да освободи потиснатите гласове на родовите духовни стихии. Извикани чрез гласа на Ботевата поетическа мисъл, те стават гласове на българското родово съзнание. Но изплакани като гласове на родовия ни дух и съзнание в песенните изповеди на Ботевия лирически герой, те се превръщат в песенни гласове на българското национално съзнание, пожелало свободата си чрез клетвения вик на майката към сина-изгнаник в ранното Ботево стихотворение „МАЙЦЕ СИ”.
Песенният глас на пожеланата - като клетва и вик - свобода в Ботевата творба „Майце си” се ражда от прискърбието на два песенни потока.
Първият - „Ти ли си, мале, тъй жално пела”, носи в модулациите на жалейния тон естетиката на българската родова традиция, която чрез песента-самосъжаление, песента-жалба изплаква зависимото, безпомощно, унизено положение на майка и син, на родина и народ. Оплаквайки сина, майката признава своето безсилие. А жалеейки за народа, майката-родина изповядва безсилната си, обезнадеждена вяра в свободното бъдеще на българина, носено като трагичен мираж в песента-жалба на робска България, извираща от гръдта на народ и родна земя и идваща далеч от патриархалното робско минало на духа ни.
Вторият песенен поток - „ти ли си, мале, мене три годин клела” - с нарастващата мажорна сила на звуковото внушение за трагична родова вина извисява гласа на клетвата, извайва песента на обвинението, която бушува със силата на обруганите родови стихии в душата на майка-родина. Изтръгната като гневен порой от гръдта на родината-майка, песента - укор, клетва и зов залива с тъмна родова вина съзнанието на Ботевия лирически герой и той признава вината си: „та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?”
Тези два песенни потока, от една страна, на безсилието и безнадеждността, а от друга, на настойчиво поисканата като майчина клетва свобода на българина - изграждат контрастното песенно битие на Ботевите лирически прозрения, които противопоставят гласа на робското минало срещу гордия вик за свобода, зазвучал първо в клетвата на майката и идващ сякаш от свободното бъдеще на сина. За Ботев няма настояще. Настоящето е робският делник на неговия съвременник, тоест - част от робското минало и настоящ миг от песента-жалба и самосъжаление на българина.
В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Два песенни гласа изразяват противопоставените художествени стойности на робство и свобода, на минало и бъдеще. Песента на смирението и песента на бунта разпъват душата на поет и лирически герой, градят клетвената контрастност на Ботевата любов и омраза, и на националния избор - „Свобода или смърт!” Но за да противопостави робско минало на свободно бъдеще, Ботевият лирически „Ази” от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща между песента-жалба и песента-клетва първоизворите на родовата вина, бликнали с отприщените стихии на песенните самоизповеди в разбуненото му съзнание: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!” Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е именно той, Ботевият лирически АЗ задълбочава драмата на трагично изолирания си, усамотен в пространството на болката и прозрението, дух, който го отделя от минало, робски настоящ делник и съвременник, носещ в душата си песента-жалба, песента-смирение.
Ботевият лирически герой остава сам с песенния глас на майчината клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:
Весел ме гледат мили другари,
но те не знаят, че аз вече тлея
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам
Лирическият АЗ люби родината-майка и вярва в свободното й бъдеще.
Двете библейски категории любов и вяра изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина - но свободна, а не робска родина. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното й бъдеще, в което пророчески вярва: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.”
Но силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България: „но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря.”
Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов. Лишена е от право на синовна обич.
Библейската категория надежда в Ботевата творба „Майце си” символно въплъщава нелюбовта, тоест, огнената разрушителна стихия на Ботевата омраза, която отнема надеждите за „робско” бъдеще на смирената пред тъжния си делник робска България, която пее жалейната песен на смирението и самосъжалението в душата на Ботевия съвременник.
Срещу тази „робска” надежда въстава Ботевият лирически герой и вещае нейната духовна смърт.
Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни, според Ботев, няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робско минало и с робска надежда за бъдеще на България.
В стихотворението „Майце си” художествено функционират само библейските и поетическите Ботеви категории любов и вяра.
Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея - като пред олтар - лирическият АЗ ще изповяда болката и съмненията на душата си:
Една сал мечта, една остана
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо,
таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Гласът на бъдещето, като песен на жертвения избор, запява след изповедта на болката и страданието в пречистения от съмнения и родова вина дух на Ботевия лирически герой.
Душата му прелива от родова любов към „баща и сестра и братя мили” и родина, изпълнена с песенния глас на бъдещето, който чрез песента на жертвения избор донася обещание за надежда, обещание за свобода.
Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта: „Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз, нека измръзнат жили, пък тогаз, нека изгния в гроба! Но Ботевата надежда, отрекла робското минало и робското бъдеще на България, извайва контрастно образа на свободна майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта. Две усмивки - на любимата и на смъртта - жертвен предвестник на свободата - мамят поет и лирически герой. Нова песен, чрез гласа на любовния жертвен избор, зазвучава в Ботевата творба „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” - песенно послание до голямата и единствена любов на Ботев - свободата на България.
ХРИСТО БОТЕВ - ЧОВЕКЪТ И РОДОВИЯТ СВЯТ В БОТЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ „МАЙЦЕ СИ”
ЛИС
Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-заръка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в „клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя злочестен ази...”
Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в „изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”
Вината е осъзната. „Проклятието” на рода тегне над човешкото съзнание, което в трагичната самота на размисъла преоткрива духовните стойности на родното. Те пробуждат носталгичния спомен за родовото минало на прокудения. Библейският мотив за блудния син е въведен в риторичния размисъл на лирическия герой, преосмислил отново скиталческата участ не само на родовия дух, но и на човека, отчужден от духовните корени на своя родов свят.
Ботевият лирически АЗ се самоидентифицира с родовата съдба на всички синове, насилствено отчуждени от „бащина родна стряха”, от майка и родина, фолклорният песенен образ на майката прераства в национално значимия за Ботевата поезия образ на майката-родина. Драматичният размисъл на поетичния АЗ има двойна проекция на художествен изказ. Риторичното послание, което носи, е насочено, от една страна, към родовата памет на традицията, към познатия образ на майката-мъченица, на майката-страдалница. но от друга -към национално значимия за българската възрожденска епоха - образ на майката-родина:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена ?!
Болката на родовата песенна традиция се слива с трагиката на настоящето. Те изразяват в емоционално психологичен план човешката съдба на Ботевия съвременник-лирически герой на поетичните му изповеди: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и Вехне люто язвена?!” Осъзната е не само родовата вина в личностното съзнание на човека, но и безизходицата, липсата на перспективи в националноисторическата съдба на рода. Настоящето е продължение на миналото. Опазена е традицията на безкрайно родово страдание. Самотен в своите трагични прозрения, Ботевият лирически герой осъзнава трудния път на вътрешно мисловно Съзряване, за да възприеме съзнанието голямата родова и национална идея за освобождаване душите на съвременниците от тъмната родова мъка на миналото. Идеята за освобождение на духа ражда и мисълта за национално освобождение. Осъзнал истината за своето настояще, мъката на Ботевия лирически АЗ е неизмерима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Духовна самота обгръща човешкото съзнание. Човекът-личност не открива духовен събрат. Мисълта за нова родова и национална участ остава несподелена:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що В душа тая:
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.
Събуденият спомен за родовия свят, затворен в интимно личното пространство на дома и майчината всеопрощаваща любов, не е достатъчно основание за надмогване на тъгата в поетичния размисъл на героя. Пред нов духовен кръстопът е изправено човешкото съзнание. Към нови национални измерения на родовия дух се стреми Ботевият лирически АЗ и той споделя драмата на мъчителния си размисъл със свидния образ на майката, носен в душата:
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В интимния свят на човешките емоции нахлува ново чувство, ново разбиране за любов: „но тука Вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря. „Обичта към майката, родила емоционалния плам на риторичния размисъл в съзнанието на лирическия герой, прераства в любов към свободното бъдеще на родната земя, в любов към майката-родина.
Човекът, осъзнал повелите на родовия дълг, търси нов път към родината, път към нейната свобода. Това е новият духовен избор на лирическия герой:
Много аз, мале. много мечтаях
щастие, слава да видим двама;
сила усещах - що не желаях? -
но за вси желби приготви яма!
Родовият свят, извикан в човешкото съзнание с песенния глас на майчината тъга, изисква нова мяра за личностно присъствие в реалните условия за живот на лирическия герой. Настоящето изисква нов жертвен избор. Той води към „прегръдката” т майка-родина:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Обичта към българския родов свят изпълва с нова жертвена обич съзнанието на Ботевия лирически АЗ. Пътят към свободата на родината преминава през жертвения избор на сърцето. От неговите най-съкровени дълбини идват клетвените, оброчни слова на поет и лирически герой: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба.
Човекът в Ботевото стихотворение „Майце си” е намерил пътя към родовия свят, носен в душата и съзнанието, който е път към свободата на родината. Родът е станал нация. Залог за нейната свобода е жертвеният личен избор на човека.
Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-заръка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в „клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя злочестен ази...”
Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в „изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”
Вината е осъзната. „Проклятието” на рода тегне над човешкото съзнание, което в трагичната самота на размисъла преоткрива духовните стойности на родното. Те пробуждат носталгичния спомен за родовото минало на прокудения. Библейският мотив за блудния син е въведен в риторичния размисъл на лирическия герой, преосмислил отново скиталческата участ не само на родовия дух, но и на човека, отчужден от духовните корени на своя родов свят.
Ботевият лирически АЗ се самоидентифицира с родовата съдба на всички синове, насилствено отчуждени от „бащина родна стряха”, от майка и родина, фолклорният песенен образ на майката прераства в национално значимия за Ботевата поезия образ на майката-родина. Драматичният размисъл на поетичния АЗ има двойна проекция на художествен изказ. Риторичното послание, което носи, е насочено, от една страна, към родовата памет на традицията, към познатия образ на майката-мъченица, на майката-страдалница. но от друга -към национално значимия за българската възрожденска епоха - образ на майката-родина:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена ?!
Болката на родовата песенна традиция се слива с трагиката на настоящето. Те изразяват в емоционално психологичен план човешката съдба на Ботевия съвременник-лирически герой на поетичните му изповеди: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и Вехне люто язвена?!” Осъзната е не само родовата вина в личностното съзнание на човека, но и безизходицата, липсата на перспективи в националноисторическата съдба на рода. Настоящето е продължение на миналото. Опазена е традицията на безкрайно родово страдание. Самотен в своите трагични прозрения, Ботевият лирически герой осъзнава трудния път на вътрешно мисловно Съзряване, за да възприеме съзнанието голямата родова и национална идея за освобождаване душите на съвременниците от тъмната родова мъка на миналото. Идеята за освобождение на духа ражда и мисълта за национално освобождение. Осъзнал истината за своето настояще, мъката на Ботевия лирически АЗ е неизмерима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Духовна самота обгръща човешкото съзнание. Човекът-личност не открива духовен събрат. Мисълта за нова родова и национална участ остава несподелена:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що В душа тая:
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.
Събуденият спомен за родовия свят, затворен в интимно личното пространство на дома и майчината всеопрощаваща любов, не е достатъчно основание за надмогване на тъгата в поетичния размисъл на героя. Пред нов духовен кръстопът е изправено човешкото съзнание. Към нови национални измерения на родовия дух се стреми Ботевият лирически АЗ и той споделя драмата на мъчителния си размисъл със свидния образ на майката, носен в душата:
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В интимния свят на човешките емоции нахлува ново чувство, ново разбиране за любов: „но тука Вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря. „Обичта към майката, родила емоционалния плам на риторичния размисъл в съзнанието на лирическия герой, прераства в любов към свободното бъдеще на родната земя, в любов към майката-родина.
Човекът, осъзнал повелите на родовия дълг, търси нов път към родината, път към нейната свобода. Това е новият духовен избор на лирическия герой:
Много аз, мале. много мечтаях
щастие, слава да видим двама;
сила усещах - що не желаях? -
но за вси желби приготви яма!
Родовият свят, извикан в човешкото съзнание с песенния глас на майчината тъга, изисква нова мяра за личностно присъствие в реалните условия за живот на лирическия герой. Настоящето изисква нов жертвен избор. Той води към „прегръдката” т майка-родина:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Обичта към българския родов свят изпълва с нова жертвена обич съзнанието на Ботевия лирически АЗ. Пътят към свободата на родината преминава през жертвения избор на сърцето. От неговите най-съкровени дълбини идват клетвените, оброчни слова на поет и лирически герой: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба.
Човекът в Ботевото стихотворение „Майце си” е намерил пътя към родовия свят, носен в душата и съзнанието, който е път към свободата на родината. Родът е станал нация. Залог за нейната свобода е жертвеният личен избор на човека.
ХРИСТО БОТЕВ - МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В „МАЙЦЕ СИ”
ЛИС
С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)