ЛИС
Любен Каравелов е един от най - талантливите представители на българското Възраждане. Той е от онези писатели, които още приживе са били сочени за образец и отхвърляни. Мове би наи - колоритното му произведение е повестта " Българи от старо време", писана през 1867 година . Тя е изпълнена с обич към родния край, неговите хора, обичаи и природа.
С добродушно усмиване над българите от старо време Каравелов изобличава консервативното, остарялото, комичното - дребните неща в ежедневието на "малките" хора. Но в този обособен свят се долавя и новото. То напира в младите Павлин и Лила, които въстават срещу идилията на патриархалното семейство, отдавна превърнала се в тирания. Те надделяват над догмите и бащите си - Хаджи Генчо и дядо Либен. Докосваме се до този свят, за да открием корените на старото и раждането на младостта и новото.
Светът на старите е показан чрез двамата главни герои - Хаджи Генчо и дядо Либен. Те са доста различни типажи, което прави творбата толкова пъстра. "Хаджи Генчо е един такъв българин, какъвто рядко се ражда и на Еньовден; такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен." С тези думи започва повестта си Каравелов. От тях разбираме, че ще си имаме работа с ерудиран и знаеш човек. Но тази представа я поддържаме жива, докато не стигнем до момента, в който авторът майсторски изобличава героя чрез постъпките му. Това привидно одобрение на поведението на "поклонника" е изразено с ирония, типична за цялото произведение. Старият Генчо се проявява като голям скъперник и закостенял човек. Правейки услуга на някого, той непременно иска тя да бъде върната. Направил си е "музей", в който съхранява всякакви вкусотии, от които не дава дори на собственото си семейство. Имал е 3 сина, от които е убил двама и един е прогонил. Тази жестокост и тирания са типични и в отношенията му с дъщеря му Лила. Не иска да й каже кой ще бъде нейн съпруг, заради своите собствни облаги. Деспотизмът, чревоугодничеството и неискреността му в приятелството си с дядо Либен го правят отрицателен герой, когото никой не би желал да има за другар.
По напълно различен начин стоят нещата при другия главен персонаж. Дядо Либен е човек на старото време, който е склонен да търпи промени. Това най - ясно си проличава, когато помага на сина си да открадне Лила. Привидно е против бракосъчетаването им, но вътрешно е щастлив и вижда себе си в лицето на Павлин. Дядо Либен е човек, приемащ новостите на тогавашното съвремие. За него красотата е най - голямата добродетел, която съществува в този свят на фалш. При този възрожденски образ светът е много по - весел, не чак до там закостенял и затънал в деспотизъм. Личи си от неговата щедрост, на драго сърце черпи своя приятел с любимите си вино и ракия. Отглежда расови коне, което го прави още по - интересен и разнообразен герой. Но въпреки склонността си да се променя, той също има признаци на консерватизъм и закостенялост. Отношението му към жените е точно като на Хаджи Генчо. Липсва им всякаква съобразителност и си мислят, че техните заповеди са закони, на които ако противоречиш, ще се наложи да търпиш обиди. Вземането на решението за сватбата без първо да е разговарял с с Павлин го поставя в деспотична рамка. От нея той се измъква благодарение на способността си да се пречупва и навлиза в новото.
Светът на младите се представя от Павлин и Лила. Тези двама герои са типични възрожденски личности, защото те въстават срещу закостенелите съзнания на родителите си. Борят се за щастието и любовта си. Противопоствят се с все сили. Потъпкват патриархалните закони на обществото и донасят новото, младото. Техните образи са незабравими, ярки, живи, изпълнени с живот и желание за откирване на различното и загърбването на общоприетото. Именно с тези си черти те грабват читателската обич.
Старите българи от страниците на Каравелов ни научават на една мъдрост: способността да запазваме детското в себе си и да откриваме старото от прадедите си. Това ни прави повече и по - добри българи. Така както доброто побеждава винаги злото, аналогично и тук младостта надделява над старото.
сряда, 28 октомври 2009 г.
Гергана-вечното предизвикателство за България
ЛИС
Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на бълг. националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, такаа нужни им за борбата срещу османските поробители. Това тоой постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но (както казват комшиите гърци, "Здрав дух в здраво тяло), идеалната българка не е красива само физически. Нейната духовна красота възхищава човек и може би е възхитила дори и създателя й - П. Р. Славейков. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието - тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Във всяка нар. песен възпятата българка, освен че е красива, е страшно трудолюбива. Всъщност във време, в което съществуването зависи от това, колко работиш, обичта към труда е важно нещо. Тя (обичта) помага, за да не е толкова труден трудът, за да не е пренатоварен денят на трудолюбеца. А пък и производителността се увеличава и това води до едно благоденствие и до повече време за набавяне на духовна храна. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други хора тогава и не само тогава. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е толкова чиста, толкова неподправена и толкова духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него. Природата ги е програмирала да се обичат вечно и безрезервно. Любовта кара Гергана да престъпи закона на мрака и да си навлече омразата на черната веда. Като едно кратко обобщение ще кажа, че всички тези качества: трудолюбие, скромност, вярност в любовта и т.н. хармонират и изграждат една Гергана, на която да се възхищават българите, пред която да се възхищават.
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ге уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка, съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото нац. самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на бълг. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Доста смелост е нужна, за да се противоречи на втория човек по важност в империята след султана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Тя е и умна: за човек, поставен на такъв висок пост, като везира, се предполага висока интелигентност, а българката, при това и може би непълнолетна, успява да разбие всичките му доводи върху тезата "Защо трябва да дойдеш с мен в Стамбул". Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която притежава всички български добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка.
Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на бълг. националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, такаа нужни им за борбата срещу османските поробители. Това тоой постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но (както казват комшиите гърци, "Здрав дух в здраво тяло), идеалната българка не е красива само физически. Нейната духовна красота възхищава човек и може би е възхитила дори и създателя й - П. Р. Славейков. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието - тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Във всяка нар. песен възпятата българка, освен че е красива, е страшно трудолюбива. Всъщност във време, в което съществуването зависи от това, колко работиш, обичта към труда е важно нещо. Тя (обичта) помага, за да не е толкова труден трудът, за да не е пренатоварен денят на трудолюбеца. А пък и производителността се увеличава и това води до едно благоденствие и до повече време за набавяне на духовна храна. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други хора тогава и не само тогава. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е толкова чиста, толкова неподправена и толкова духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него. Природата ги е програмирала да се обичат вечно и безрезервно. Любовта кара Гергана да престъпи закона на мрака и да си навлече омразата на черната веда. Като едно кратко обобщение ще кажа, че всички тези качества: трудолюбие, скромност, вярност в любовта и т.н. хармонират и изграждат една Гергана, на която да се възхищават българите, пред която да се възхищават.
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ге уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка, съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото нац. самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на бълг. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Доста смелост е нужна, за да се противоречи на втория човек по важност в империята след султана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Тя е и умна: за човек, поставен на такъв висок пост, като везира, се предполага висока интелигентност, а българката, при това и може би непълнолетна, успява да разбие всичките му доводи върху тезата "Защо трябва да дойдеш с мен в Стамбул". Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която притежава всички български добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка.
Образът на историята в „История Славянобългарска”
ЛИС
Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература, но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е адресирана към най-демократичната част от народа.
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи. Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ. Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава. С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език. Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен. Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”.
Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите. В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.
Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература, но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е адресирана към най-демократичната част от народа.
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи. Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ. Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава. С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език. Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен. Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”.
Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите. В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.
ХРИСТО БОТЕВ - ПОЕТИЧНАТА „МОЛИТВА” ЗА БУНТ И СВОБОДА В БОТЕВАТА ТВОРБА „МОЯТА МОЛИТВА”
ЛИС
Ботевата творба „Моята молитва” търси поетичните средства за Внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: „молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма „моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.
Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическият АЗ влиза в дискусия със своето съзнание. Темата на поетичния диалог е вярата в разума и в „гласа” на истината. Потенциалните възможности на разума и истината за него са единствените нравствени критерии за човека и неговото съзнание. Затова и поетичната дискусия между лирически АЗ и съзнание е за човека и неговата нравственост.
Всеки чува божествения „глас” на разума и истината за себе си при конфронтация със света, в който живее. Реалността е отразена в човешкото съзнание според личния критерий за възприятие и оценка. Твърде често „отразеният” образ на света е с контрастни нравствени стойности в сравнение с наблюдаваната действителност. За тези развойни процеси в условната художествена връзка между човек и свят говори поетичният размисъл на Ботевия лирически АЗ в стихотворението „Моята молитва”.
Свободата на избор, на мнение и позиция е свещено право на личността, отхвърлила всякакъв вид насилие и духовна не-свобода. Божествено справедлив е вътрешният неприкосновен свят на човека е „храмът” на духа - неговата „светая светих”. Именно в това духовно пространство се ражда божествената вяра в човека и в неговия разум. В този „храм” на красивия нравствен размисъл е духовното битие на Ботевия „превий боже”, който е същност и тема на поетичната дискусия, но и вътрешен двигател на лиричната изповед:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...
Водещото антитезно начало („Не ти”..., „а ти”), като вътрешен конфликтен двигател на действието, още в началото на „молитвената” изповед променя жанровата форма на поетичните послания и монологът става диалог между лирическия АЗ и вътрешно раздвоения участник в спора („Не ти”... „ а ти”), което насочва читателското съзнание към особен вид поетическа дискусия. Тя е колкото интимно лична, толкова и обществено национална, историческа по значение.
Художествено пространство за разгръщане на поетическата теза в дискусията с неназования личностно „опонент” е човешкият размисъл. За Ботев мисълта е емоционално обвързана със „сърцето” и „душата”. Затова и „селенията” на новия бог на свободно мислещия човек са в неговия вътрешен свободен свят: „що си в мене, боже - /мен в сърцето и в душата...”
Ботев е категоричен в отрицанието на неясната, абстрактна представа на всяка религия за бог и божествена истина, целенасочено проектирана като духовно битие далеч от човека и неговия разум: „Не ти, що си в небесата...” Непочувствана и неразбрана остава истината за човека и неговия живот в условия на несвобода. А тя е свята, божествено справедлива изповед на „сърцето и... душата”. Затова и божественото битие на истината за човека е духовна същност на идеята за свобода, за която страстно пледира в своя „диалогичен” размисъл Ботевият лиричен АЗ: „Не ти, що си в небесата/, а ти, що си в мене, боже - / мен в сърцето и в душата...”
Много са доказателствените примери за робската участ на човешкото съзнание. Духовно посветилите се на Църквата първи дават пример за почитание на „святата” неистина. Веднъж поробен, духът губи критерий за святост на „храма”, който човекът носи в съзнанието си и почита. Остават външните атрибути („свещи палят”)на сляпо подчинение и мнима, ненужна вяра. Срещу тях е съзнателният бунт на духа. Отрицанието е категорично:
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
Негативната характеристика - „православните скотове”, недвусмислено разграничава поет и лирически АЗ от общата позиция, която е духовно насилие над човешкото съзнание. Неосъзнато робство носи в душата си всеки народ и човек. Непосилни усилия е положила вековната традиция за потискане на човешкия дух. Основната цел е прекъсване духовния полет на мисълта към свободно търсене на истината. Тя е разколебана между „греховната” интимна близост между мъжа и жената и тяхната човешка същност. Не разумът, а сляпата вяра в несъществуваща вина определя критериите за грях и святост. Човекът, по „божествено” повеление на религиозните постулати, е въплъщение на греховната вина. Наказан е с тленност на плътта и всеки полет на мисълта е конфронтация между божествен и човешки разум.
Неслучайно Ботев отделя роба човек от първичната, примитивна представа на църквата за мъжа и жената. Човекът е роб, но идеята за тленния край на мъжа и жената ражда мисълта за свобода на бунта, на протеста и противоречието, което възкресява нравствената ценност на човешкото у мъжа и жената. Те се изравняват в осъзнаването на робската си човешка участ.
Човекът е съзнателно потиснат и духовно ограбен, за да не прозре страшната истина за своето робство, което е вътрешно състояние на дух, мисъл и съзнание. В това психопространство битува и християнската идея за робско смирение пред вездесъщия и винаги справедлив бог. Но Ботев е на друго мнение и лирическият АЗ открито протестира:
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
Символният художествен образ на земята (в случая библейската притча, че бог е „направил от кал мъжът и жената”, т.е. те са смъртни и физическият им край е предопределен) доказва житейски изстраданата „земна” истина за страданията на човека, превърнат в роб на собствената си неосъзната душа. Тя е в плен на неистини. Човешката участ е трагична, макар и реалният живот да разкрива контрастния лик на действителността. Църковният елит: „папи, патриарси”, е противопоставен на обикновените хора - „братя сиромаси”. Един от многото страдащи „братя сиромаси”е лирическият АЗ, но той единствен прозира истината за човешката съдба. Дълбоко почувствал несправедливостта между човека и реалната картина на света, Ботев отново открито протестира чрез поетичното отрицание на своя АЗ:
не ти, който, си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси;
Човешкото пристрастие на поета е категорично заявено с протеста срещу незаслужената „неволя” на „моите братя сиромаси”. Тяхното страдание е болка и за душата на лирическия герой, изповядал Ботевата позиция в голямата дискусия с общественото съзнание на съвременника за робската участ на „моите братя сиромаси”. Посланията на „монологичния” диалог са отправени към широката „аудитория” на българската общественост през 70-те години на XIX век. Поетичната дискусията има обществен отзвук. Излиза извън тясната рамка на интимно личното и човешки съкровеното. Провокирано е съзнанието не само на отделния човек, но и на обществото като цяло, т.е. внушена е идеята за свобода в съзнанието на Ботевите съвременници - „братя сиромаси”. Те трябва да приемат, че богът на истината е в тяхната сила и желание не само да променят себе си и своя начин на мислене, но и реалната картина на света. Това е и целта на поетичните отрицания, които градят ново съзнание и нов критерий за образа на света, отразен в съзнанието на човека.
Безнравствена е действителността, закриляна от боза на лъжците. Срещу тази несправедливост се бунтува поетът. Неговият протест е идентичен по сила на отрицанието с лирическото съзнание на поетичния АЗ:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Враг на пробуждащото се човешко съзнание е богът на „безчестните тирани”. Той вещае вечно робство и само непозналият бога на разума в себе си може да вярва в идола на глупците.
Защитната теза на поет и лирически АЗ в поетичната дискусия за човека и неговата нравственост е очертана чрез отрицанието на антихуманния статут на божественото. Ботев защитава своя философски и художествен модел за света, в който човекът по естествено, а не божествено право е свободен. И своята свобода той отстоява чрез силата на разума си. „Божествен” център на човешкия духовен свят е свободата на мисъл и действие. Те' са вътрешна същност на всеки избор, а един от тях е личната и национална свобода. Над всичко застават човекът и неговият мисловен потенциал. Затова и разумът е доминиращ в нравствената скала на националните ценности. Получава „статута” на нов бог на истината и справедливостта, за когото единствена ценност е свободата. Той е винаги „в сърцето и в душата” на всеки човек. „Храмът” на свободната мисъл и на промененото национално съзнание е съграден. към неговото сакрално пространство, което е „в сърцето и в душата”, е насочена поетичната теза на Ботевия лирически АЗ, защитаващ бога на свободния разум:
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Категоричността на поетичната теза: „А ти, боже, на разумът”, задълбочава диалога между народ и национално съзнание. Личност и народностен колектив се обединяват от единствено възможния разумен избор - свободата на човек и народ. Дилемата робство или свобода за Ботев не съществува. Робството е завинаги отхвърлено като историческо битие на националното съзнание. Мисълта за свободно бъдеще изпълва с празничност духа. Човешките души ликуват, съградили всеобщ „храм” на разума и справедливостта. Денят на духовното освобождение е близък. В пространството на свободната мисъл националните различия изчезват. Всички народи са равни пред бога на разума и справедливостта. Всеобща е и радостта: „на когото щат празнуват/денят скоро народите!”
Духовният празник в „храма” на разума и на свободата ражда поетичните слова на Ботевата страстна молба:
Вдъхни секиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Това е новата поетична молитва за свобода на човешкото съзнание, завинаги отхвърлило робството на душата. За поет и лирически АЗ свободата на разум и съвест ражда живия пламък на нова национална любов. Нейната емоционална сила пробужда желанието за бунт и борба: „любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.”
Пръв пред „олтара”на възкръсналото за бунт и борба национално съзнание обрича своя клетвен зов лирическият герой на Ботев:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Религиозният ритуален жест на десницата, чертаеща кръстния знак за молитвена закрила и помощ от бога, е заменен с поетичния знак на националната жертвеност: „Подкрепи и мен ръбата”. Пред своята душа и пред разбуненото национално съзнание се заклева и обрича живота си („в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”) лирическият АЗ. Това е и личното желание на поета за човешка и национална жертвеност пред най-справедливата кауза - свободата на човека и народа. Това е божествената истина за човека, носещ „олтара” на революцията в сърцето си:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Поет и лирически герой изповядват „молитвено” сакралните помисли на българския дух за бунт и свобода в стихотворението
Ботевата творба „Моята молитва” търси поетичните средства за Внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: „молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма „моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.
Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическият АЗ влиза в дискусия със своето съзнание. Темата на поетичния диалог е вярата в разума и в „гласа” на истината. Потенциалните възможности на разума и истината за него са единствените нравствени критерии за човека и неговото съзнание. Затова и поетичната дискусия между лирически АЗ и съзнание е за човека и неговата нравственост.
Всеки чува божествения „глас” на разума и истината за себе си при конфронтация със света, в който живее. Реалността е отразена в човешкото съзнание според личния критерий за възприятие и оценка. Твърде често „отразеният” образ на света е с контрастни нравствени стойности в сравнение с наблюдаваната действителност. За тези развойни процеси в условната художествена връзка между човек и свят говори поетичният размисъл на Ботевия лирически АЗ в стихотворението „Моята молитва”.
Свободата на избор, на мнение и позиция е свещено право на личността, отхвърлила всякакъв вид насилие и духовна не-свобода. Божествено справедлив е вътрешният неприкосновен свят на човека е „храмът” на духа - неговата „светая светих”. Именно в това духовно пространство се ражда божествената вяра в човека и в неговия разум. В този „храм” на красивия нравствен размисъл е духовното битие на Ботевия „превий боже”, който е същност и тема на поетичната дискусия, но и вътрешен двигател на лиричната изповед:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...
Водещото антитезно начало („Не ти”..., „а ти”), като вътрешен конфликтен двигател на действието, още в началото на „молитвената” изповед променя жанровата форма на поетичните послания и монологът става диалог между лирическия АЗ и вътрешно раздвоения участник в спора („Не ти”... „ а ти”), което насочва читателското съзнание към особен вид поетическа дискусия. Тя е колкото интимно лична, толкова и обществено национална, историческа по значение.
Художествено пространство за разгръщане на поетическата теза в дискусията с неназования личностно „опонент” е човешкият размисъл. За Ботев мисълта е емоционално обвързана със „сърцето” и „душата”. Затова и „селенията” на новия бог на свободно мислещия човек са в неговия вътрешен свободен свят: „що си в мене, боже - /мен в сърцето и в душата...”
Ботев е категоричен в отрицанието на неясната, абстрактна представа на всяка религия за бог и божествена истина, целенасочено проектирана като духовно битие далеч от човека и неговия разум: „Не ти, що си в небесата...” Непочувствана и неразбрана остава истината за човека и неговия живот в условия на несвобода. А тя е свята, божествено справедлива изповед на „сърцето и... душата”. Затова и божественото битие на истината за човека е духовна същност на идеята за свобода, за която страстно пледира в своя „диалогичен” размисъл Ботевият лиричен АЗ: „Не ти, що си в небесата/, а ти, що си в мене, боже - / мен в сърцето и в душата...”
Много са доказателствените примери за робската участ на човешкото съзнание. Духовно посветилите се на Църквата първи дават пример за почитание на „святата” неистина. Веднъж поробен, духът губи критерий за святост на „храма”, който човекът носи в съзнанието си и почита. Остават външните атрибути („свещи палят”)на сляпо подчинение и мнима, ненужна вяра. Срещу тях е съзнателният бунт на духа. Отрицанието е категорично:
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
Негативната характеристика - „православните скотове”, недвусмислено разграничава поет и лирически АЗ от общата позиция, която е духовно насилие над човешкото съзнание. Неосъзнато робство носи в душата си всеки народ и човек. Непосилни усилия е положила вековната традиция за потискане на човешкия дух. Основната цел е прекъсване духовния полет на мисълта към свободно търсене на истината. Тя е разколебана между „греховната” интимна близост между мъжа и жената и тяхната човешка същност. Не разумът, а сляпата вяра в несъществуваща вина определя критериите за грях и святост. Човекът, по „божествено” повеление на религиозните постулати, е въплъщение на греховната вина. Наказан е с тленност на плътта и всеки полет на мисълта е конфронтация между божествен и човешки разум.
Неслучайно Ботев отделя роба човек от първичната, примитивна представа на църквата за мъжа и жената. Човекът е роб, но идеята за тленния край на мъжа и жената ражда мисълта за свобода на бунта, на протеста и противоречието, което възкресява нравствената ценност на човешкото у мъжа и жената. Те се изравняват в осъзнаването на робската си човешка участ.
Човекът е съзнателно потиснат и духовно ограбен, за да не прозре страшната истина за своето робство, което е вътрешно състояние на дух, мисъл и съзнание. В това психопространство битува и християнската идея за робско смирение пред вездесъщия и винаги справедлив бог. Но Ботев е на друго мнение и лирическият АЗ открито протестира:
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
Символният художествен образ на земята (в случая библейската притча, че бог е „направил от кал мъжът и жената”, т.е. те са смъртни и физическият им край е предопределен) доказва житейски изстраданата „земна” истина за страданията на човека, превърнат в роб на собствената си неосъзната душа. Тя е в плен на неистини. Човешката участ е трагична, макар и реалният живот да разкрива контрастния лик на действителността. Църковният елит: „папи, патриарси”, е противопоставен на обикновените хора - „братя сиромаси”. Един от многото страдащи „братя сиромаси”е лирическият АЗ, но той единствен прозира истината за човешката съдба. Дълбоко почувствал несправедливостта между човека и реалната картина на света, Ботев отново открито протестира чрез поетичното отрицание на своя АЗ:
не ти, който, си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси;
Човешкото пристрастие на поета е категорично заявено с протеста срещу незаслужената „неволя” на „моите братя сиромаси”. Тяхното страдание е болка и за душата на лирическия герой, изповядал Ботевата позиция в голямата дискусия с общественото съзнание на съвременника за робската участ на „моите братя сиромаси”. Посланията на „монологичния” диалог са отправени към широката „аудитория” на българската общественост през 70-те години на XIX век. Поетичната дискусията има обществен отзвук. Излиза извън тясната рамка на интимно личното и човешки съкровеното. Провокирано е съзнанието не само на отделния човек, но и на обществото като цяло, т.е. внушена е идеята за свобода в съзнанието на Ботевите съвременници - „братя сиромаси”. Те трябва да приемат, че богът на истината е в тяхната сила и желание не само да променят себе си и своя начин на мислене, но и реалната картина на света. Това е и целта на поетичните отрицания, които градят ново съзнание и нов критерий за образа на света, отразен в съзнанието на човека.
Безнравствена е действителността, закриляна от боза на лъжците. Срещу тази несправедливост се бунтува поетът. Неговият протест е идентичен по сила на отрицанието с лирическото съзнание на поетичния АЗ:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Враг на пробуждащото се човешко съзнание е богът на „безчестните тирани”. Той вещае вечно робство и само непозналият бога на разума в себе си може да вярва в идола на глупците.
Защитната теза на поет и лирически АЗ в поетичната дискусия за човека и неговата нравственост е очертана чрез отрицанието на антихуманния статут на божественото. Ботев защитава своя философски и художествен модел за света, в който човекът по естествено, а не божествено право е свободен. И своята свобода той отстоява чрез силата на разума си. „Божествен” център на човешкия духовен свят е свободата на мисъл и действие. Те' са вътрешна същност на всеки избор, а един от тях е личната и национална свобода. Над всичко застават човекът и неговият мисловен потенциал. Затова и разумът е доминиращ в нравствената скала на националните ценности. Получава „статута” на нов бог на истината и справедливостта, за когото единствена ценност е свободата. Той е винаги „в сърцето и в душата” на всеки човек. „Храмът” на свободната мисъл и на промененото национално съзнание е съграден. към неговото сакрално пространство, което е „в сърцето и в душата”, е насочена поетичната теза на Ботевия лирически АЗ, защитаващ бога на свободния разум:
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Категоричността на поетичната теза: „А ти, боже, на разумът”, задълбочава диалога между народ и национално съзнание. Личност и народностен колектив се обединяват от единствено възможния разумен избор - свободата на човек и народ. Дилемата робство или свобода за Ботев не съществува. Робството е завинаги отхвърлено като историческо битие на националното съзнание. Мисълта за свободно бъдеще изпълва с празничност духа. Човешките души ликуват, съградили всеобщ „храм” на разума и справедливостта. Денят на духовното освобождение е близък. В пространството на свободната мисъл националните различия изчезват. Всички народи са равни пред бога на разума и справедливостта. Всеобща е и радостта: „на когото щат празнуват/денят скоро народите!”
Духовният празник в „храма” на разума и на свободата ражда поетичните слова на Ботевата страстна молба:
Вдъхни секиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Това е новата поетична молитва за свобода на човешкото съзнание, завинаги отхвърлило робството на душата. За поет и лирически АЗ свободата на разум и съвест ражда живия пламък на нова национална любов. Нейната емоционална сила пробужда желанието за бунт и борба: „любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.”
Пръв пред „олтара”на възкръсналото за бунт и борба национално съзнание обрича своя клетвен зов лирическият герой на Ботев:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Религиозният ритуален жест на десницата, чертаеща кръстния знак за молитвена закрила и помощ от бога, е заменен с поетичния знак на националната жертвеност: „Подкрепи и мен ръбата”. Пред своята душа и пред разбуненото национално съзнание се заклева и обрича живота си („в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”) лирическият АЗ. Това е и личното желание на поета за човешка и национална жертвеност пред най-справедливата кауза - свободата на човека и народа. Това е божествената истина за човека, носещ „олтара” на революцията в сърцето си:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Поет и лирически герой изповядват „молитвено” сакралните помисли на българския дух за бунт и свобода в стихотворението
ХРИСТО БОТЕВ - „МОЯТА МОЛИТВА”
АНАЛИЗ
Ботевата молитва е повелителен, могъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религиозни фикции и реални психологически бариери, за да изградят олтара на нова национална религия - религията на бунта, на революцията.
Това право на избор, на първожреческа ритуална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категоричната повеля - „хляб или свинец!”
Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антитезата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от страха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.
Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развенчава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.
В първата строфа можем да открием миниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, като основна художествена цел, преследвана от Ботев, за първи път е фиксирано във втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.
Разгърнатото, доказано тезисно отрицание можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.
Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицанието на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.
Ако разгледаме художественото пространство на Ботевото поетическо отрицание (именно в тези пет строфи), ще открием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:
Не ти, комуто се кланят
православните скотове.
Това всъщност е и въведението-отрицание.
Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:
не ти, който си направил...
човекът... роб да бъде на земята
В трета строфа - отрицание на религията като официален инструмент на социално разделение:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси.
В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи,
за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глупци и душмани:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.
„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата обществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действено национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно противопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови пространства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.
Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини към всенародния духовен празник на отвоювано чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично достойнство и национална гордост:
а ти, що си в мене, боже
А ти, боже, на разумът...
Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национално съзнание. Той избира празниците за духовно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, пронизана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съзнание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътрешната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода,
която получава обективна художествена материализация в открития призив за борба:
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност. Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът вече не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространства:
О, мой боже, правий боже!
Подкрепи и мен ръката
………………………….
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина.
Освободения дух на отчужденото съзнание Ботев скрепява с категоричния импе-ратив на личността:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът
Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Песента на бунта, песента на революцията е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.
Ботевата молитва е повелителен, могъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религиозни фикции и реални психологически бариери, за да изградят олтара на нова национална религия - религията на бунта, на революцията.
Това право на избор, на първожреческа ритуална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категоричната повеля - „хляб или свинец!”
Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антитезата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от страха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.
Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развенчава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.
В първата строфа можем да открием миниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, като основна художествена цел, преследвана от Ботев, за първи път е фиксирано във втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.
Разгърнатото, доказано тезисно отрицание можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.
Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицанието на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.
Ако разгледаме художественото пространство на Ботевото поетическо отрицание (именно в тези пет строфи), ще открием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:
Не ти, комуто се кланят
православните скотове.
Това всъщност е и въведението-отрицание.
Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:
не ти, който си направил...
човекът... роб да бъде на земята
В трета строфа - отрицание на религията като официален инструмент на социално разделение:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси.
В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи,
за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глупци и душмани:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.
„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата обществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действено национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно противопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови пространства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.
Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини към всенародния духовен празник на отвоювано чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично достойнство и национална гордост:
а ти, що си в мене, боже
А ти, боже, на разумът...
Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национално съзнание. Той избира празниците за духовно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, пронизана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съзнание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътрешната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода,
която получава обективна художествена материализация в открития призив за борба:
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност. Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът вече не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространства:
О, мой боже, правий боже!
Подкрепи и мен ръката
………………………….
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина.
Освободения дух на отчужденото съзнание Ботев скрепява с категоричния импе-ратив на личността:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът
Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Песента на бунта, песента на революцията е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)