АНАЛИЗ
В историята на българската литература стихосбирката на Хр. Смирненски “Да бъде ден“ дълго време се интерпретира като етапен текст, който маркира един “от върховете на революционната поезия” От гледна точка на историческия и културен фон поетическите текстове на Смирненски се ситуират в контекста на ключови европейски и български политически събития - Октомврийската революция в Русия /1917/, въстанието на спартакистите в Берлин /1919/, опитът за установяване на червена власт в Унгария; засилване на социалистическото движение и влиянието му в България.
Образите на мракът и нощта са емблематични за много от стихотворенията на Христо Смирненски-поетът на града. Те са представяни в различни дискурси, но във повечето творби носят едно и също послание и семантично значение, а именно подчертаването на мизерията и нищетата на екзистенцията в бездушния град. В стихотворението “Да бъде ден!” е ясно очертан/маркиран/ мотивът за тъмнината, препращащ към смъртта, подсилен от смисловите значения на кръста и Бога в творбата.
Стихотворенията “Да бъде ден !” е част от текста на представителната книга на Хр. Смирненски. В нея се разчита на съпричастността на читателя към колективна социална принадлежност и може да различи определен модел на света, на историята..Iсторическото време в своята конкретност изчезва, защото различните лирически картини съграждат един-единствен сюжет: на класовата борба, на историята като история на сблъсъка между господари и роби. Страданието е хиперболизирано, страдащият човек - идеологизиран, социалната жал - безмерна. Личните истории са по-маловажното, те се отнасят само към типологията на общото преживяване на света, което в разбирането на поета не е лично, индивидуално, а колективно, политическо.
“Да бъде ден !” е текст, който може да бъда определен като програмен, но толкова заради заявяването на някаква естетическа програма, а поради факта, че синтезира основните смисли, идеи механизми на изграждане на лирическите образи в книгата.. Антиномията ден-нощ, светлина-мрак, гради не само смисълът на конкретния текст, но го вписва в библейската митологема за сътворението като трансформацията на хаоса в космос. Типично за лирическото говорене на Смирненски, текстът може да бъде определен като лирически наратив, ясно се очертава сюжет /което по принцип не е характерно за поезията/. Това е разказ за времето на мрака или още по-точно за безвремието на хаоса и страданието, които носят обаче в себе си копнежа по светлина и другост. Началото подчертава доминантата на мрака, на страшното, чрез анафоричното повторение на лексемата “нощ”, както и цялата лексика, която носи конотациите на смъртта. Образът на демона, свързан с войната, е не само един от тривиализираните образи на злото в поетическия текст на Смирненски. Той събира различни културни кодове - и като образ на Сатаната, и като алегория на убийците на Спасителя, и като представител на силиte на мрака. По-нататък в текста се появява и образът на “златний бог”, който може да бъде интерпретиран като вариант, друго назоваване на демоничното. Друг вариант но този образ в поезията на Смирненски е “златний телец”, идолът, който Моисей разрушава. Проблематичен и ключов е образът на кръста:
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст
и хиляди тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
В християнския културен контекст кръстът е силно натоварен със символическо значение - знак на мъченичеството, но и на спасението, на саможертвената смърт. Би могъл да активира асоциация с Христовия образ, с великото и патетичното. В “Да бъде ден!” обаче определението “някакъв” по-скоро “разрушава” това очакване, настоява да го изведе от този контекст. Той не изглежда място на спасението, защото е видим само чрез своя “злокобен силует” - вписва се повече в страшното и мрачното, център е като че ли на хаоса. Тълпите са едновременно “подгонени натам” и “нижат се натам” - в самото движение е проектирана обърканост, непоследователност. Образът на “тълпата” също е емблематичен за поетическия свят на Смирненски. Той е антиномията на демоничното. В него се вписва едновременно страдалческото, жертвеността, но той е и субектът, този на когото пренадлежи бъдещето. В стихотворението те също са едновременно безпомощни, потърпевши от злото, но носят копнежа по другото:
очите молят светлина
един копнеж, една мечта
гори и се топи в душите.....
Персонификацията и повторението “един” подчертават тоталността, целостта, единността на образа.
Стихотворението на Христо Смирненски “Да бъде ден!” синтезира основната идейна и естетическа кондиция на неговата поезия – за решителния миг на настоящето, за диалектиката между минало, настояще и бъдеще,за това,че съвременността носи в себе си трансформационния потенциал в образа на тълпите и за неотменната вяра, че бъдещето ще бъде коренно различно и негово проявление ще бъде светлината на деня. Ако светът в своето настояще се символизира чрез всички конотации на нощта и е свързан със смъртта и смъртното, то лирическият глас във финала внушава, че перспективата може да бъде антиномна, да донесе светлината на деня, което означава да пебори силите на мрака.
сряда, 28 октомври 2009 г.
Разумът и безумието на Дон Кихот
ЛИС
В своят неповторим и незабравим роман „дон Кихот де Ла Манча” авторът доста успешно осмива и иронизира странстващото рицарство. Сервантес представя своя герой Алонсо Кихана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.
Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, сервантесовия герой, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подражава на странстващите рицари, героят на Сервантес е описан като безумец.
Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко налудничави са онези завладяващи романи, които разказват за несъществуващи рицари.Като безумец се проявява и Дон Кихот, когато подготвя своите доспехи със подръчни материали като желязни пластинки и картон. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са считани за нелогични като например първият му така наречен поход.С него авторът ни показва лудостта на идалгото, като ясни примери за това са:мечтата на Кихана за славни дни като странстващ рицар;илюзията за замъка , дамите(леките жени) и представата за прекрасната храна.Посвещаването му в рицар от ханджията кара чиателя да се съмнява малко в тезата за разума на Дон Кихот. И все пак в цялата тази “побъркана” обстановка има място да се намеси и разумът................ Премеждията които среща по своя път и които смята за велики приключения са всъщност обикновени неща от ежедневието.Идалгото смяте че чрез тези дела ще се прослави.Ясен пример за това е освобождаването на момчето от селянина и срещата му с търговците.Така нареченият му подвиг е сметнат от него за геройски,но всъщност чрез него не постига желания ефект, а точно обратното.
Не съзнавайки понякога своята безразсъдност,бива наказван за нея и- както в случая с търговците -е пребит.
Макар и болката която усеща да е голяма, при първата среща с близките и прителите му, той не казва как се чувства, а започва да разказва за подвизите си.
.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, след боя, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.
Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.
Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар.
Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво и да преценява действителността.
Макар и на външен вид действията на идалгото да изглеждат налудничави, лишени от всякаква логика, в мотива му се крие една дълбока човечност.
При Дон Кихот не е ясно кое е по-точно изразено- разумът на безумието му или безумието на разума му. Въпреки че в дадени моменти не е важно дали действията ни са пораждани от безумието ни , или от разума ни, щом правим нещо правилно не само за самите себе си, а и за околните.
В своят неповторим и незабравим роман „дон Кихот де Ла Манча” авторът доста успешно осмива и иронизира странстващото рицарство. Сервантес представя своя герой Алонсо Кихана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.
Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, сервантесовия герой, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подражава на странстващите рицари, героят на Сервантес е описан като безумец.
Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко налудничави са онези завладяващи романи, които разказват за несъществуващи рицари.Като безумец се проявява и Дон Кихот, когато подготвя своите доспехи със подръчни материали като желязни пластинки и картон. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са считани за нелогични като например първият му така наречен поход.С него авторът ни показва лудостта на идалгото, като ясни примери за това са:мечтата на Кихана за славни дни като странстващ рицар;илюзията за замъка , дамите(леките жени) и представата за прекрасната храна.Посвещаването му в рицар от ханджията кара чиателя да се съмнява малко в тезата за разума на Дон Кихот. И все пак в цялата тази “побъркана” обстановка има място да се намеси и разумът................ Премеждията които среща по своя път и които смята за велики приключения са всъщност обикновени неща от ежедневието.Идалгото смяте че чрез тези дела ще се прослави.Ясен пример за това е освобождаването на момчето от селянина и срещата му с търговците.Така нареченият му подвиг е сметнат от него за геройски,но всъщност чрез него не постига желания ефект, а точно обратното.
Не съзнавайки понякога своята безразсъдност,бива наказван за нея и- както в случая с търговците -е пребит.
Макар и болката която усеща да е голяма, при първата среща с близките и прителите му, той не казва как се чувства, а започва да разказва за подвизите си.
.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, след боя, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.
Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.
Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар.
Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво и да преценява действителността.
Макар и на външен вид действията на идалгото да изглеждат налудничави, лишени от всякаква логика, в мотива му се крие една дълбока човечност.
При Дон Кихот не е ясно кое е по-точно изразено- разумът на безумието му или безумието на разума му. Въпреки че в дадени моменти не е важно дали действията ни са пораждани от безумието ни , или от разума ни, щом правим нещо правилно не само за самите себе си, а и за околните.
МАКСИМ ГОРКИ
ДРАМАТУРГИЯ
Насочва се към драматургията под влияние на дружбата си с Чехов.Първа пиеса-“Еснафи”-1900-01.В Б-ия 1907г Бакалов “Еснафлии”.Създава я в началото на револ.подем,преди революцията от 1905г.В разказите си с босяшка тематика никъде не показва образа на истински положителния герой.Отчасти Григорий Орлов и Коновалов са хора от по-друг тип.Дори като представители на социалното дъно те са раздирани от социални противоречия.Те мъчително изживяват несъответствието между живота,който водят и идеалите си.Със собственото си положение на босяци те отричат класата на господарите си.Орлов и Коновалов са дълбоко отвратени от морала на господарите,те протестират срещу него чрез жест,силна фраза или с нежеланието си да работят и по този начин да увеличават богатството на тези,които и без това имат достатъчно много.Горки ги квалифицира като отрицателно-положителни.
В “Еснафи”Г.създава качествено нов образ на недоволника.Нил е продължение,но на ново стъпало на ония положителни черти в характера,които притежават Орлов и Коновалов и в същото време е художествен тип на работник.Коренно се различава от печатарите в “Тома Гордеев”.За разлика от романтичните герои,той е изобразен в конкретни условия.Онова,което го издига над другите герои е интелигентността.Знае какво му е нужно,пътищата,по които да реализира своя идеал.Носи революционно съзнание,избистрено и извисено.Настроен е оптимистично,активно,готов е във всичко да се намеси,да помогне на доброто и прогресивното,
да смаже злото,да спре развитието му.Той е непримирим,упорито и последователно върви към своята цел,макарче в пиесата тя е само загатната.Обича да работи,изпитва удоволствие от своя труд.От собствен опит е разбрал една голяма истина:правата не се дават,а се вземат.Готов е в бой да защити правата на своята класа.
Образът на Нил е бил неправилно разбран от мнозина съвременници.Един от тези,които проникват в неговата същност е Чехов.”Той не е селянин,занаятчия,а нов човек-работник,издигнал се до интелигента.”-вярно е доловил остовното в образа на Нил.Но не всичко му е ясно.Не го възприема като представител на революционния пролетариат.Освен това,той не схваща правилно конфликта на пиесата.Конфликтът не е поколенчески,между бащи и деца,а съсловен-между буржоазията и пролетариата.Този конфликт Чехов като че ли не иска да види.Смята,че героите трябва да са сами за себе си.Казва на Горки да не противипоставя Петър и Татяна,но Г не се вслушва в съветите му.Когато подготвя “Еснафи”за печат,подсилва някои от чертите на Нил като борец.Изостря конфликта между него и Безсеменови.Нил е показан напълно чужд на еснафите в техния дом-и на старите и на младите.В рамките на сюжета Нил никъде на се изявява в типичната за него работническа среда,но не създава впечатление,че е герой-единица като Тома Гордеев.Очертава се не само като естествен,здрав човек,но е като личност,която не приема неморалния живот,натрапван му от Безсеменови.Олицетворява новия човек-раб.класа.
Царското правителство е силно разтревожено.Пиесата е забранена.Много реплики са премахнати от театралната цензура.Буржоазната критика тълкува темата като конфликт между бащи и деца.Всъщност този конфликт е съвсем по новому осветен.Борбата с либералната буржоазия,нейната изолация от народа,разобличаването и като враг на революцията са на преден план в борбата на пролетариата.Именно в това направление нанася удар.Разкрива несъществеността на конфликта между патриархално-консервативните бащи и либералничещите деца,разобличава техните претенции да бъдат “трета сила” в борбата между бурж.и пролетариата.
Младото поколение на еснафството е представено от Татяна и Пьотър Безсеменови.Те са неудовлетворени от застиналия, дребнав, некултурен живот на бащите,измъчват се в него.Пьотър чувства,че в стария патриархален ред всичко се руши,преобръща.Те се стремят да влязат в редовете на интелигенцията.Пьотър е бил “гражданин за малко”,докоснал се е до освободителното движение.Но радикализмът му бързо се изпарява-след изключването му от университета горчиво се разкайва,че е взел участие в студентските вълнения.Татяна също иска да се изтръгне от патриархално-еснафската среда-учителка,но работата бързо и омръзва,изморява я,в края на пиесата тя е вътрешно примирена.Пьотр се опитва да се изтръгне от еснафската среда под въздействието на любимата жена-Елена.В края на пиесата даже напуска бащиния си дом и иска да се ожени за нея,въпреки бащината воля.Но авторът ни дава да почувстваме,че този бунт в семейството е за “половин час”.Когато се изостря конфликтът между Безсеменов и Нил ,Пьотр променя своите позиции,вътрешно е на страната на баща си.Изобличителят на Безсеменови-бродягата-певец Тетерев предсказва по-нататъшната съдба на П.-връщане в бащиния дом в качеството на достоен наследник на бащата-еснаф.Горки в писмо до Станиславски:”Той ще бъде еснаф като баща си,не толкова силен и работоспособен,но по-умен и хитър.”Темата за еснафството заема видно място в творчеството на Горки.Но “Еснафи” е нов етап от разработката и.Критиката на еснафството в пиесата е проникната от духа на революционния марксизъм.Новаторство в темата-не само разобличава еснафската патриархалност,но и еснафската природа на индивидуалистичния бунт срещу еснафската закостенялост.Пьотр се бунтува срещу обществото в името на личността,на нейната свобода.Утвърждава,че личността може да се развива само в изолация от обществото.Свободата на личността той разбира като свобода от обществото.Рязко противопоставя личност-общество,въстава срещу идеите за граждански дълг,за служене на обществото.Свободата на П.-това е “независимост”от обществения дълг,от исканията на народа.Претендиращ за аристократически дух, той с презрение говори за хората от народа,осъжда Шишкин и Цветаев за тяхната просветителска дейност сред работниците и войниците.Моралната разруха на еснафа-индивидуалист особено ясто проличава в отношението му към родината.Показва как индивидуалистът .,загубвайки връзката си с народ и родина,стига да морално опустошение,разрушение на личността.
Рязко противопоставя персонажите един на друг,сблъсква ги в идеологически конфликти,дава ясно да се разбере идейната позиция на самия автор.В реалистичната тъкан на риесата се съчетават своеобразно три елемента:изобличение,добиващо в някои моменти сатиричен оттенък;
хумор,който влиза в характеристиката на жертвите;героичен патос,който облъхва положителния герой-Нил.Хумористичен и образът на декласирания човек,стъпкан от живота/Перечихин/Действащ без егоистични подбуди,искрен и наивен,”естествен”човек,Перечих.
Се оказва извън буржоазно -еснафското общество.Но този волен птицеловец страни от борбата,пасивен е ,примирява се с положението си на “малък човек”.Тетерев-певец-гуляйджия,другата жертва на еснафския свят.Той е безпощаден обвинител на хората от този свят- бащата и сина Безсеменови.Но с критиката се изчерпва неговата сила,той не е способен на никакво действие.Отровен от индивидуализма и скептицизма,той насочва своята ирония срещу всичко окръжаващо го и съм самия себе си.Авторът подчертава несъстоятелността на подобни характери.Подобен на Сатин.Тетерев се чувства изгубен в еснафския свят,ненавижда ги и ги разобличава.Неговите симпатии са на страната на Нил и Поля,но не желае да влезе в редовете на борците.Хора от типа на Нил той счита за донкихоти,безкористни,но безполезни герои.”Я сам по себе”.През цялото време той се стреми да бъде настрана от разприте.В лицето на Перчихин и Тетерев се развенчават анархистичните настроения на декласираните елементи,на тези слоеве от социалните низини,които не се включват и не могат да се включат в започващата революционна борба под ръководството на пролетариата.Конфликтът на Тетерев с Безсеменови е безперспективен,а конфликтът деца-бащи-мним,несъществен.Действителна и персрективна се оказва само борбата на пролетария Нил с целия собсвенически свят на децата и бащите Безсеменови.Нил е работник-машинист,храненик,възпитаник на Безсеменови,но в психологията,в идеите му,няма нищо,което да го свързва вътрешно с еснафския им свят.Това е образ на революционния пролетарий,готвещ се за борба.Образът на Нил е извънредно важен етап в творчеството на писателя.Той е въплъщение на новия герой,който далеч надминава своите предшественици:Павел Грачов,печатарите от” Тома Гордеев”.Машинистът Нил-това вече е истински герой на историята,”гордият човек”от романтичните разкази,показан в условията на конкретния живот,в индивидуален облик и представящ определена класа.В образа на Нил изпъкват най-важните черти на интелигентния революционер-пролетарий:ясно класово съзнание, решителност,целеустременост,смелост,непримиримост.Той е изпълнен с волева енергия,с трудов патос,готовност за борба за преустройство на живота.Оптимизъм,непреклонна вяра в победата.Чрез Нил Горки противопоставя на буржоазно-еснафския индивидуализъм,разрушаващ личността,новата идеология на пролетарския колективизъм,чрез която се възражда човешката личност.Нил е един от най-ярките,силни и ниваторски образи на Горки.С огромната си идейно-обществена наситеност той надраства по своето вътрешно значение тези сюжетно-битови обстоятелства,при които се появява.Въпреки че Нил е показан на сцената в нетипични обстоятелства,не е даден в обкръжението на родствения му пролетариат,макар че неговите стълкновения с патриархално-еснафския свят са само част от великата борба,която е призван да води,въпреки това,Нил израства пред нас не като изключителен бунтар-самотник,който въстава срещу своята класа,подобно на Т.Гордеев,а като типичен пролетарий.В лицето на Нил за първи път не само в тв-вото на Горки,но и в цялата световна литература получава реалистическо въплъщение като типически характер образът на действения,целеустремен герой-борец,представител на колектива,на работническата класа.
Идеен съюзник на Нил е годеницата му-шивачката Поля,дъщеря на Перчихин.Значимостта на тази фигура Горки подчертава в писмо до Станиславски:”Главнь1ми фигурами являются Нил и Поля”.В пиесата тя е носителка на мечтата за истинския герой,когото намира в лицето на Нил.Със своята поетическа развълнуваност и романтичните си устреми тя противостои на Татяна и Пьотр,които са настроени прозаически,плоско-разсъдъчно,еснафски трезво.С Нил зружат и представителите на демократичната интелигенция-студентът Шишкин,учителката Цветаева.Те си поставят задача да служат на народа,да сеят сред него семената на прогресивната култура,напредничавите идеи.Цветаева е противоположност на Татяна.С ентусиазъм се отдава на възпитанието на младежта,хората на бъдещето.Образите са епизодични,но важни-исторически верни,отразяват подема сред демократичната интелигенция,посредством контраст разобличават еснафството.Важно значение в пиесата има темата за изкуството.Започва с четене на глас и спора на Татяна и Поля за литературата.Интелигентната еснафка Татяна подхожда към изкуството с искания за натуралистическо правдоподобие.Близка е до отрицание на изкуството въобще.Пьотр е сходен с Татяна в своето неприязнено отчуждено отношение към изкуството.За света на собствениците и интелигентите еснафи изкуств. е чужда и враждебна стихия.Обявяват се против правото на писателя да твори по законите на худ.измислица.Напротив,героите от лагера на пролетариата и демократичната интелигенция горещо се увличат от изкуството,ценят възпитателната му сила,виждат в него възможност за общуване с народа и за въздействие върху него.Естетическите възгледи на тази група герои се разкриват най-вече чрез Полина.В изкуството я пленява героичното,говорещо за напрегнати жизнени конфликти Изкуството създава образи на положителни герои,волеви и целеустремени.
“НА ДЪНОТО”-В драматична форма разработва старата,позната от босяшките разкази тема за жертвите на социалното неравенство,за ужасните условия,при които се налага да живеят тези,които са достигнали социалното дъно на обществото.Темата има остър политически смисъл. Криза в Русия до 1905г.Глад.Горки лично познава босяци.Чисто литературна причина-МХАТ подготвя премиерата на “Ханнели”- Хауптман,в която героите са лумпени,проститутки,скитници в приют за бедни.От името на своите герои Х дава опрощение на греховете на всички,които се разкайват.Срещу тази утешителна за бедните лъжа въстава Горки.Заема се да напише пиеса,в която да покаже колко антисоциален и вреден за обществото е сантиментализмът.Той отрича всяка теория,която проповядва да се примирим със социалните неправди тук,на земята,и да чакаме да получим награда за страданията си на небето.В интервю “Петербургская газета”1903 Г казва:”Основният въпрос,който исках да поставя е следният:кое е по-добро,истината или състраданието.Нужно ли е състраданието да стига до положението,от което се ползва Лука?Този въпрос не е субективен,а общофилософски.Малко преди революцията 1905 въпросът да истината и лъжата има остър политически смисъл.Стотици религиозни и философски дружества си поставят за цел да успокоят съвременника.Конфликтът е на социално-класова основа-2възгледа за човека,2 принципа за оценка действията на съвременника.На утешителната,примиряваща лъжа /като принцип/Горки противопоставя върата си в човека,щом той е въоръжен с истината.
Насочва се към драматургията под влияние на дружбата си с Чехов.Първа пиеса-“Еснафи”-1900-01.В Б-ия 1907г Бакалов “Еснафлии”.Създава я в началото на револ.подем,преди революцията от 1905г.В разказите си с босяшка тематика никъде не показва образа на истински положителния герой.Отчасти Григорий Орлов и Коновалов са хора от по-друг тип.Дори като представители на социалното дъно те са раздирани от социални противоречия.Те мъчително изживяват несъответствието между живота,който водят и идеалите си.Със собственото си положение на босяци те отричат класата на господарите си.Орлов и Коновалов са дълбоко отвратени от морала на господарите,те протестират срещу него чрез жест,силна фраза или с нежеланието си да работят и по този начин да увеличават богатството на тези,които и без това имат достатъчно много.Горки ги квалифицира като отрицателно-положителни.
В “Еснафи”Г.създава качествено нов образ на недоволника.Нил е продължение,но на ново стъпало на ония положителни черти в характера,които притежават Орлов и Коновалов и в същото време е художествен тип на работник.Коренно се различава от печатарите в “Тома Гордеев”.За разлика от романтичните герои,той е изобразен в конкретни условия.Онова,което го издига над другите герои е интелигентността.Знае какво му е нужно,пътищата,по които да реализира своя идеал.Носи революционно съзнание,избистрено и извисено.Настроен е оптимистично,активно,готов е във всичко да се намеси,да помогне на доброто и прогресивното,
да смаже злото,да спре развитието му.Той е непримирим,упорито и последователно върви към своята цел,макарче в пиесата тя е само загатната.Обича да работи,изпитва удоволствие от своя труд.От собствен опит е разбрал една голяма истина:правата не се дават,а се вземат.Готов е в бой да защити правата на своята класа.
Образът на Нил е бил неправилно разбран от мнозина съвременници.Един от тези,които проникват в неговата същност е Чехов.”Той не е селянин,занаятчия,а нов човек-работник,издигнал се до интелигента.”-вярно е доловил остовното в образа на Нил.Но не всичко му е ясно.Не го възприема като представител на революционния пролетариат.Освен това,той не схваща правилно конфликта на пиесата.Конфликтът не е поколенчески,между бащи и деца,а съсловен-между буржоазията и пролетариата.Този конфликт Чехов като че ли не иска да види.Смята,че героите трябва да са сами за себе си.Казва на Горки да не противипоставя Петър и Татяна,но Г не се вслушва в съветите му.Когато подготвя “Еснафи”за печат,подсилва някои от чертите на Нил като борец.Изостря конфликта между него и Безсеменови.Нил е показан напълно чужд на еснафите в техния дом-и на старите и на младите.В рамките на сюжета Нил никъде на се изявява в типичната за него работническа среда,но не създава впечатление,че е герой-единица като Тома Гордеев.Очертава се не само като естествен,здрав човек,но е като личност,която не приема неморалния живот,натрапван му от Безсеменови.Олицетворява новия човек-раб.класа.
Царското правителство е силно разтревожено.Пиесата е забранена.Много реплики са премахнати от театралната цензура.Буржоазната критика тълкува темата като конфликт между бащи и деца.Всъщност този конфликт е съвсем по новому осветен.Борбата с либералната буржоазия,нейната изолация от народа,разобличаването и като враг на революцията са на преден план в борбата на пролетариата.Именно в това направление нанася удар.Разкрива несъществеността на конфликта между патриархално-консервативните бащи и либералничещите деца,разобличава техните претенции да бъдат “трета сила” в борбата между бурж.и пролетариата.
Младото поколение на еснафството е представено от Татяна и Пьотър Безсеменови.Те са неудовлетворени от застиналия, дребнав, некултурен живот на бащите,измъчват се в него.Пьотър чувства,че в стария патриархален ред всичко се руши,преобръща.Те се стремят да влязат в редовете на интелигенцията.Пьотър е бил “гражданин за малко”,докоснал се е до освободителното движение.Но радикализмът му бързо се изпарява-след изключването му от университета горчиво се разкайва,че е взел участие в студентските вълнения.Татяна също иска да се изтръгне от патриархално-еснафската среда-учителка,но работата бързо и омръзва,изморява я,в края на пиесата тя е вътрешно примирена.Пьотр се опитва да се изтръгне от еснафската среда под въздействието на любимата жена-Елена.В края на пиесата даже напуска бащиния си дом и иска да се ожени за нея,въпреки бащината воля.Но авторът ни дава да почувстваме,че този бунт в семейството е за “половин час”.Когато се изостря конфликтът между Безсеменов и Нил ,Пьотр променя своите позиции,вътрешно е на страната на баща си.Изобличителят на Безсеменови-бродягата-певец Тетерев предсказва по-нататъшната съдба на П.-връщане в бащиния дом в качеството на достоен наследник на бащата-еснаф.Горки в писмо до Станиславски:”Той ще бъде еснаф като баща си,не толкова силен и работоспособен,но по-умен и хитър.”Темата за еснафството заема видно място в творчеството на Горки.Но “Еснафи” е нов етап от разработката и.Критиката на еснафството в пиесата е проникната от духа на революционния марксизъм.Новаторство в темата-не само разобличава еснафската патриархалност,но и еснафската природа на индивидуалистичния бунт срещу еснафската закостенялост.Пьотр се бунтува срещу обществото в името на личността,на нейната свобода.Утвърждава,че личността може да се развива само в изолация от обществото.Свободата на личността той разбира като свобода от обществото.Рязко противопоставя личност-общество,въстава срещу идеите за граждански дълг,за служене на обществото.Свободата на П.-това е “независимост”от обществения дълг,от исканията на народа.Претендиращ за аристократически дух, той с презрение говори за хората от народа,осъжда Шишкин и Цветаев за тяхната просветителска дейност сред работниците и войниците.Моралната разруха на еснафа-индивидуалист особено ясто проличава в отношението му към родината.Показва как индивидуалистът .,загубвайки връзката си с народ и родина,стига да морално опустошение,разрушение на личността.
Рязко противопоставя персонажите един на друг,сблъсква ги в идеологически конфликти,дава ясно да се разбере идейната позиция на самия автор.В реалистичната тъкан на риесата се съчетават своеобразно три елемента:изобличение,добиващо в някои моменти сатиричен оттенък;
хумор,който влиза в характеристиката на жертвите;героичен патос,който облъхва положителния герой-Нил.Хумористичен и образът на декласирания човек,стъпкан от живота/Перечихин/Действащ без егоистични подбуди,искрен и наивен,”естествен”човек,Перечих.
Се оказва извън буржоазно -еснафското общество.Но този волен птицеловец страни от борбата,пасивен е ,примирява се с положението си на “малък човек”.Тетерев-певец-гуляйджия,другата жертва на еснафския свят.Той е безпощаден обвинител на хората от този свят- бащата и сина Безсеменови.Но с критиката се изчерпва неговата сила,той не е способен на никакво действие.Отровен от индивидуализма и скептицизма,той насочва своята ирония срещу всичко окръжаващо го и съм самия себе си.Авторът подчертава несъстоятелността на подобни характери.Подобен на Сатин.Тетерев се чувства изгубен в еснафския свят,ненавижда ги и ги разобличава.Неговите симпатии са на страната на Нил и Поля,но не желае да влезе в редовете на борците.Хора от типа на Нил той счита за донкихоти,безкористни,но безполезни герои.”Я сам по себе”.През цялото време той се стреми да бъде настрана от разприте.В лицето на Перчихин и Тетерев се развенчават анархистичните настроения на декласираните елементи,на тези слоеве от социалните низини,които не се включват и не могат да се включат в започващата революционна борба под ръководството на пролетариата.Конфликтът на Тетерев с Безсеменови е безперспективен,а конфликтът деца-бащи-мним,несъществен.Действителна и персрективна се оказва само борбата на пролетария Нил с целия собсвенически свят на децата и бащите Безсеменови.Нил е работник-машинист,храненик,възпитаник на Безсеменови,но в психологията,в идеите му,няма нищо,което да го свързва вътрешно с еснафския им свят.Това е образ на революционния пролетарий,готвещ се за борба.Образът на Нил е извънредно важен етап в творчеството на писателя.Той е въплъщение на новия герой,който далеч надминава своите предшественици:Павел Грачов,печатарите от” Тома Гордеев”.Машинистът Нил-това вече е истински герой на историята,”гордият човек”от романтичните разкази,показан в условията на конкретния живот,в индивидуален облик и представящ определена класа.В образа на Нил изпъкват най-важните черти на интелигентния революционер-пролетарий:ясно класово съзнание, решителност,целеустременост,смелост,непримиримост.Той е изпълнен с волева енергия,с трудов патос,готовност за борба за преустройство на живота.Оптимизъм,непреклонна вяра в победата.Чрез Нил Горки противопоставя на буржоазно-еснафския индивидуализъм,разрушаващ личността,новата идеология на пролетарския колективизъм,чрез която се възражда човешката личност.Нил е един от най-ярките,силни и ниваторски образи на Горки.С огромната си идейно-обществена наситеност той надраства по своето вътрешно значение тези сюжетно-битови обстоятелства,при които се появява.Въпреки че Нил е показан на сцената в нетипични обстоятелства,не е даден в обкръжението на родствения му пролетариат,макар че неговите стълкновения с патриархално-еснафския свят са само част от великата борба,която е призван да води,въпреки това,Нил израства пред нас не като изключителен бунтар-самотник,който въстава срещу своята класа,подобно на Т.Гордеев,а като типичен пролетарий.В лицето на Нил за първи път не само в тв-вото на Горки,но и в цялата световна литература получава реалистическо въплъщение като типически характер образът на действения,целеустремен герой-борец,представител на колектива,на работническата класа.
Идеен съюзник на Нил е годеницата му-шивачката Поля,дъщеря на Перчихин.Значимостта на тази фигура Горки подчертава в писмо до Станиславски:”Главнь1ми фигурами являются Нил и Поля”.В пиесата тя е носителка на мечтата за истинския герой,когото намира в лицето на Нил.Със своята поетическа развълнуваност и романтичните си устреми тя противостои на Татяна и Пьотр,които са настроени прозаически,плоско-разсъдъчно,еснафски трезво.С Нил зружат и представителите на демократичната интелигенция-студентът Шишкин,учителката Цветаева.Те си поставят задача да служат на народа,да сеят сред него семената на прогресивната култура,напредничавите идеи.Цветаева е противоположност на Татяна.С ентусиазъм се отдава на възпитанието на младежта,хората на бъдещето.Образите са епизодични,но важни-исторически верни,отразяват подема сред демократичната интелигенция,посредством контраст разобличават еснафството.Важно значение в пиесата има темата за изкуството.Започва с четене на глас и спора на Татяна и Поля за литературата.Интелигентната еснафка Татяна подхожда към изкуството с искания за натуралистическо правдоподобие.Близка е до отрицание на изкуството въобще.Пьотр е сходен с Татяна в своето неприязнено отчуждено отношение към изкуството.За света на собствениците и интелигентите еснафи изкуств. е чужда и враждебна стихия.Обявяват се против правото на писателя да твори по законите на худ.измислица.Напротив,героите от лагера на пролетариата и демократичната интелигенция горещо се увличат от изкуството,ценят възпитателната му сила,виждат в него възможност за общуване с народа и за въздействие върху него.Естетическите възгледи на тази група герои се разкриват най-вече чрез Полина.В изкуството я пленява героичното,говорещо за напрегнати жизнени конфликти Изкуството създава образи на положителни герои,волеви и целеустремени.
“НА ДЪНОТО”-В драматична форма разработва старата,позната от босяшките разкази тема за жертвите на социалното неравенство,за ужасните условия,при които се налага да живеят тези,които са достигнали социалното дъно на обществото.Темата има остър политически смисъл. Криза в Русия до 1905г.Глад.Горки лично познава босяци.Чисто литературна причина-МХАТ подготвя премиерата на “Ханнели”- Хауптман,в която героите са лумпени,проститутки,скитници в приют за бедни.От името на своите герои Х дава опрощение на греховете на всички,които се разкайват.Срещу тази утешителна за бедните лъжа въстава Горки.Заема се да напише пиеса,в която да покаже колко антисоциален и вреден за обществото е сантиментализмът.Той отрича всяка теория,която проповядва да се примирим със социалните неправди тук,на земята,и да чакаме да получим награда за страданията си на небето.В интервю “Петербургская газета”1903 Г казва:”Основният въпрос,който исках да поставя е следният:кое е по-добро,истината или състраданието.Нужно ли е състраданието да стига до положението,от което се ползва Лука?Този въпрос не е субективен,а общофилософски.Малко преди революцията 1905 въпросът да истината и лъжата има остър политически смисъл.Стотици религиозни и философски дружества си поставят за цел да успокоят съвременника.Конфликтът е на социално-класова основа-2възгледа за човека,2 принципа за оценка действията на съвременника.На утешителната,примиряваща лъжа /като принцип/Горки противопоставя върата си в човека,щом той е въоръжен с истината.
ТРАГЕДИЯТА НА ХОРАТА ПРЕЗ 20-И ВЕК
ЕСЕ
Човевечеството е онази сила, която трябва да направи света по-добър.Макар и да звучи клиширано това е факт. В действителност обаче какво се получава?Не е ли показателна историята през 20-и век за всички зверства и дехуманни действия? И какво? Да не би хората да са се променили?.Мисля, че не. Сякаш всички са малки марионетки в ръцете на добре обучен кукловод. Действията са едни и същи, но последствията са трагични.
Нима Първата и Втората световна война да са акт на добри чувства или са поредната игра на интереси? Кой печели и кой губи? Гледам партия шах и си мисля,че всеки ход може да бъде победа и за двете страни и да има пат,но уви отново е мат. Победа, но с какви средства и с цената на какво?! Политици и държави гладни за власт, а човечеството погива под поредния порив на управата за величие.Къде са хората в тази грозна схема, жертви на онази злеувладяна политическа индустрия? Няма ги!Славата и прогромът вървят ръка за ръка.А човечеството умира под напора на поредния диктатор.
Геноцид. Не вярвам в това,че хората не си дават сметка за това явление.Дори самият Сталин e приемал хората като средство, за да се развива страната по време на неговото управление, без да се замисля за това ,че отнема невинни човешки животи,за да изпълни своята матрица.Хитлер – онзи, който се опитва да създаде чиста раса и погубва хиляди, гонейки своите болни амбиции.И какво?Светът какво печели от това?
Новата кутия на Пандора за човечестовото – Спин, рак.Дали това не е наказанието на природата?Учените се опитват да намерят лек, който да има висока ефективност, но засега това е само проект, за който можем да се надяваме да се осъщистви.
Гладуващите хора по света са твърде много(Сумалия, Индонезия, Индия), но дали в действителност се замисляме за тези, които страдат или просто се вглеждаме
в тях и си мислим колко сме добре.Егоисти. Повечето приличат на самовлюбения Нарцис, но с разликата, че гледат своето съществуване, без да се замислят за хората около себе си.
Ситуацията в България- какво по-различно става от предходните години? Връщайки се назад в историята не може да се отрече, че всичко се повтаря- управляващите се сменят, а народа страда. В наши дни кое е различното? Повтарят ни колко сме добре – преживяхме кризата при Жан Виденов през 1997година, когато падна валутния борд и беше времето на откритите групировки СИК и ВИС2. Правителството на Костов – лъжи за подобрение, подкрепени с нестихваща корупция на всички нива. Управлението на Симеон Сакскобурготски – празни обещания, на които народа повярва, защото беше уморен от безхаберието на държавниците до това време.Тройната коалиция – Ахмед Доган, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев – да, влезнахме в Европейския съюз, но кризата се задълбочава. Отново се залъгва народа,че е добре, но инфлацията расте,поскъпват токът и водата и изяждат като вредител всички спестявания на данъкоплатците.Чудя се как се справят хората?
А пенсионерите?Тези хора,които на стари години трябва да се радват на живота си,се гърчат в продължителна агония, борейки се за живота си.
Трябва ли да се примирим със създалите се обстоятелства или да се борим?За съжаление една лястовичка пролет не прави. Ситуацията е пободна. Хората са уморени от голи обещания, но въпреки това приемат всички лъжи, които им представят, опитвайки се да приемат утопичната идея, че ще се промени ситуацията. Кога? Народът ходи като стадо овце, насочван от своя добър пастир, но това не е Давид, който ще победи Голиат.
И какво? Като лумпени се скитат, без да има кой да се погрижи за тях.
Къде отиде хуманното отношение и вярата в божиите закони?Къде сме ние и на къде е тръгнало човечеството?
Човевечеството е онази сила, която трябва да направи света по-добър.Макар и да звучи клиширано това е факт. В действителност обаче какво се получава?Не е ли показателна историята през 20-и век за всички зверства и дехуманни действия? И какво? Да не би хората да са се променили?.Мисля, че не. Сякаш всички са малки марионетки в ръцете на добре обучен кукловод. Действията са едни и същи, но последствията са трагични.
Нима Първата и Втората световна война да са акт на добри чувства или са поредната игра на интереси? Кой печели и кой губи? Гледам партия шах и си мисля,че всеки ход може да бъде победа и за двете страни и да има пат,но уви отново е мат. Победа, но с какви средства и с цената на какво?! Политици и държави гладни за власт, а човечеството погива под поредния порив на управата за величие.Къде са хората в тази грозна схема, жертви на онази злеувладяна политическа индустрия? Няма ги!Славата и прогромът вървят ръка за ръка.А човечеството умира под напора на поредния диктатор.
Геноцид. Не вярвам в това,че хората не си дават сметка за това явление.Дори самият Сталин e приемал хората като средство, за да се развива страната по време на неговото управление, без да се замисля за това ,че отнема невинни човешки животи,за да изпълни своята матрица.Хитлер – онзи, който се опитва да създаде чиста раса и погубва хиляди, гонейки своите болни амбиции.И какво?Светът какво печели от това?
Новата кутия на Пандора за човечестовото – Спин, рак.Дали това не е наказанието на природата?Учените се опитват да намерят лек, който да има висока ефективност, но засега това е само проект, за който можем да се надяваме да се осъщистви.
Гладуващите хора по света са твърде много(Сумалия, Индонезия, Индия), но дали в действителност се замисляме за тези, които страдат или просто се вглеждаме
в тях и си мислим колко сме добре.Егоисти. Повечето приличат на самовлюбения Нарцис, но с разликата, че гледат своето съществуване, без да се замислят за хората около себе си.
Ситуацията в България- какво по-различно става от предходните години? Връщайки се назад в историята не може да се отрече, че всичко се повтаря- управляващите се сменят, а народа страда. В наши дни кое е различното? Повтарят ни колко сме добре – преживяхме кризата при Жан Виденов през 1997година, когато падна валутния борд и беше времето на откритите групировки СИК и ВИС2. Правителството на Костов – лъжи за подобрение, подкрепени с нестихваща корупция на всички нива. Управлението на Симеон Сакскобурготски – празни обещания, на които народа повярва, защото беше уморен от безхаберието на държавниците до това време.Тройната коалиция – Ахмед Доган, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев – да, влезнахме в Европейския съюз, но кризата се задълбочава. Отново се залъгва народа,че е добре, но инфлацията расте,поскъпват токът и водата и изяждат като вредител всички спестявания на данъкоплатците.Чудя се как се справят хората?
А пенсионерите?Тези хора,които на стари години трябва да се радват на живота си,се гърчат в продължителна агония, борейки се за живота си.
Трябва ли да се примирим със създалите се обстоятелства или да се борим?За съжаление една лястовичка пролет не прави. Ситуацията е пободна. Хората са уморени от голи обещания, но въпреки това приемат всички лъжи, които им представят, опитвайки се да приемат утопичната идея, че ще се промени ситуацията. Кога? Народът ходи като стадо овце, насочван от своя добър пастир, но това не е Давид, който ще победи Голиат.
И какво? Като лумпени се скитат, без да има кой да се погрижи за тях.
Къде отиде хуманното отношение и вярата в божиите закони?Къде сме ние и на къде е тръгнало човечеството?
МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В "ХАМЛЕТ" И "ДОН КИХОТ
ЛИС
Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.
Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.
Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.
Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.
Абонамент за:
Публикации (Atom)