ДРАМАТИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ
Анализ
П.К.Яворов е личност с изострена емоционалност и подчертана душевна чувствителност ,а богато въображение и склонност към психологическо самовглъбяване.Той е първият наш поет който превръща философската проблематика /основен импулс в творчеството му/ в собствено преживяване.За Яворов истина и скръб са синоними и определят пределния драматизъм и титанизъм на чувството ,както и острото напрежение в поетическия монолог.Борбата м/у реалност и идеал м/у материя и дух ,м/у бого-борчески пориви и фатализъм ,м/у съкровена нежност и непрекъснати сражения на духа със самия себе си ,със света и съдбата определят тревожната атмоофера в неговия стих.Чувството за универсална скръб идва като естествен резултат от трагичната среща на поета със света ,на личността с обществената действителност и с космичната драма на човешкото битие.
В поезията на Яворов откриваме стремеж към идеал ,към възвишено ,жажда за душевна близост и за "кипеж от чувства и страсти”.Но навярно с еднаква сила в основата на нейния драматизъм е заложена и вътрешната конфликтност на поета ,неговата противоречивост ,която вече е предпоставка за една изпълнена със сложните перипетии на страданието поезия.
Твърде изострено е усещането му за болката и болезненото ,оцветено в различни нюанси: от застиналата в безсилие ,неподвижна болка на човек ,осъзнал преходността на красивото и чистото/"Стргсти и неволи/ ще хвърлят утре в/у тях /булото на срам и грях"/ до символистичната му поезия ,в която търси отчаяно катарзиса на своето вътрешно разрешение.Навярно това Гео Милев формулира като "еманация на един обратен комплекс от енергия" ,насъбран от българския народ през петвековното робство ,като "колективно страдание" на народа ни ,защото "такова голямо лично страдание безспорно не може да съществува".Това обяснение навежда на мисълта за някои типично национални особености на светоусещането формирани в народа ни под влияние на историческите условия.Яворов откликва на болката на народа ни и творбите му на социална тематика са изпълнени с вътрешно напрежение ,с отчаян стремеж да се намери изход от положението и породеното усещане за безисходица като резултат от обезверението на самия автор.
В заобикалящото го общество Яворов е скован от бездейност ,от "дребнаво житейския прах" ,под който трябва да гине мълчаливо и без възможност да разгърне ботевското ,което носи в себе си.Защото ,без да притежава Ботевата монолитност и цялостност ,Яворов в близък до него не само в своите социални изживявания ,но и по сложността и противоречивостта на вътрешния си свят.”Как гинат сили и младост” е Ботево усещане за онова което откриваме в ранния период на Яворовата поезия.Въплъщение на това усещане не е само "Нощ"-едно от най-драматичните и болезнени Яворови стихотворения.По същото време тръгва в поезията му и мотивът за отбруления лист намерил различни модификации в по-зрялото му творчество.
Яворов непрестанно засилва напрежението ,воден от желанието да заостри и сгъсти трагизма.Поетът възприема страданието като същност и изражение на битието.Страданието и самотата са моттиви в поезията на Яворов.0ткриваме ги в произведенията със социална тематика ,изпълнени с вътрешно наприжение и усещане за безизходица.Поетът непрекъснато засилва напрежението воден от желанието да заостри ,да сгъсти трагизма.Пример в това отношение може да бъвде стихотворението"Май" ,особено във втората си редакция:"Ти ,сирашки род селяшки ,върло каменно сърце"/ в първата редакция/.Контрастът е усилен ,боите сгъстени.В органичното усешане за болка е включена земята-като невъзможност да бъде превъзмогната грубата реалност.Образи като облак ,вихър ,ураган ,стихия дават представа за хаотичност и непрекъсната динамика в цялостния облик на света.Те разкриват напрегнати и мъчителни изживявания-безнадеждност ,трагично примирение ,чувство на обреченост и безпомощност ,осмисляне на радостта и положителните емоции само като моментна духовна компенсация в името на “новото тегло”.
СЕЛСКА УЧАСТ
Стихотворението “На нивата” в един от многобройните трудови делници ,обобщава трагизма на народното битие.Лирическият герой-селянинът-в изповедна форма разкрива своята нерадостна социална участ:
"Недей дочаква и зори,
върви ори, ори., ори..."
Яворов типизира лирическия герой в образа на орач и разгръща живота му в рамките на един трудов ден.В първите четири стиха противопоставянето "съдба-отношение към съдбата" придобива допълнителна яркост и отчетливост.Истината за трагичната съдба на селянина е синтезирана ,в два стиха.В тях повторената повелителна форма "ори" и обобщаващите думи /"весден" ,"все"/ внушават представата за безкрайна продължителност на действието във времето ,за неговата убийствена монотонност и безперспективност.Като припев в трите части звучат стиховете във формата на проклятие ,произнесено с горчива болка:”Като няма прокопсия ,плюл съм в тая орисия! ”.Физическото и психологическото състояние на героя разкрива тревожно напрежение ,грижа и безпокойство.Работният ден ,започнал още през нощта ,не носи радост на трудовия човек ,затова гняв и мъка душат гърдите му.Цялата си неволя селякът излива в затрогващата ожесточеност спрямо най-близките си същества-животните помощници:”Дий ,краста ,дий! “.На фона на прекрасна картина с битови елементи ,наситена с национален колорит по-силно се усеща досадата и разяждащата болка ,тежкото физическо състояние на орача:"И гледаш ,слушаш ,не знам досадно ,защо ти стане: их ,опустяло!".Прекият изблик и оценка на чувството отстъпва място на описание ,което опредметява изкуството чрез физическото състояние и усещането.
Коравата земя ,материалната нищета ,робското социално положение приповтарят безкрайно ,в тъжен кръговрат ,който извиква отчаяния протест:”Така си мреш...”.След нечовешките терзания благородни трудови усилия вместо утеха ,отмора и награда ,селякът е безсърдечно онеправдан и ограбен.Царският бирник не взема само “от голо риза ,дете от майка” ,а кръчмарят-лихвар предлага временна забрава и разтуха.Самоиронията “кратуна проста”поставя рязко морала на трудовия народ с/у този на неговите социални грабители.
Народно-разговорните думи и фразеологизми ,дръзкото прекрачване на поетическите канони по посока на езиковия натурализъм /в кулминацията и финала на стихотворението/ разкриват социалният патос и демократизъм на творбата.Редом с народно-разговорната лексика ,ритъмът на стиха се превръща в средство за индивидуализация и за постигане на една нова експресия.Чрез нея се осмисля усилната и напрегната работа ,смазващия характер на труда ,изпитанието на човешките сили и воля ,мъчителната борба с природата и земята ,недоимъкът и бедността ,социалната принуда и безпомощност.Цялостният строй на творбата разкрива огрубяването на човешката душевност ,натрупаното озлобление към живота ,възприемането на труда като дълг и бреме ,умъртвяването на способността за радост ,социалният страх и безпомощността ,примирението и отчаянието.И при Яворов ,и при Елин Пелин произведенията не разказват ,а са вик на сърцето ,което изтръгва всичко:”и вдъхновението ,и възторга ,и любовта ,и радостта заедно с покрусата и преклонението пред тъжната жертвеност на труда".
Животът е непрекьсната борба за оцеляване ,изпитание на жизнени ,трудови и духовни сили-вечна мъка и страдание.Те са вечна и неизменна характеристика в битовата и социалната участ на човека. Смислово ,емоционално и композиционно ,по темата “Градушка” е стегната в железния пръстен на обречеността.В нея сред описанието на селските злочестини е градушката/"а то-градушка ни удари”/-с ужасяващи последици.Бавното и многосъюзно напластяване ,на "една ,че две...”/акумулация/ изразява мъчителната протяжност и страшната безкрайност встраданието на селяните.Изкрена и неподправена е селяшката изповед.Селяните са потиснати и обречени.По смисъл ,тон и строеж последните четири стиха на първата част са начало на безкраен низ от страдания.Човешката трагедия е предизвикана от обезсмислянето на труда и от унищожаването на неговите плодове.Изход от обреченоста като че няма.Много характерното за стила на народната песен съчетание "труд се труди"осъществява сближаване със селската душевност на основата на пространственото виждане.В композицията на творбата изразът “и на земята огън праща” е твърде застрашителен.В съчетание със стиха “жълтей сърдито” той носи спотаено в себе си предзнаменование за беда.
Радостта и обнадеждеността в битовата картина контрастно усилват жестокостта на погрома.Ударът се стоварва толкова по-страшен и зашеметяващ ,колкото по-голямо е сюжетното забавяне и разколебаване в миговете преди него.Ударът носи отчаянието и покрусата ,защото отнема хляба и живота.Сбито е фиксирано времето в стиха “Преваля пладне”.Задъхано краткото изречение "Задух страшен" носи усещане за страх и погром.Чрез образа на облака поетът разкрива враждебността на света.Думата "страшен" ,”възкръсва” със значение “страшилще” и "в страх примира".Това ,което е жестоко ,надвисва мъчително бавно и неумолимо.Пространството се разширява и задълбочава ,"небото" от предходната част се превръща в “небеса” ,а всемирът е сцена ,на която предстои да се разиграе епизод от многовековната трагедия на човека.Времето се сгъстява в един напрегнат миг-надежда и покруса.Последователността на описанието внушава катастрофалното стоварване на небесата в/у човека и унищожаването на неговия труд ,хляб ,живот.Обръщението "боже" насочва към мотива за страданието ,а безнадежната молба преосмисля този мотив и го превръща в безнадежден стон:
"Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико 'черея,
неделя, две ела тогази.
..............
страшилище!”.
Стихът съдържа трагична безпомощност и обективно безсилие пред бедствената стихия.Селянинът е обречен ,защото е безсилен.Трудът е фома на човешкото съществувание и негов висш смисъл.Ето защо посегателството над труда е равносилнона посегателството и в/у самия живот.В своята обреченост ,селянинът носи мъката на тежкия , робски живот.
Градушката поставя човек в безмълвно безсилие.Метафорите/”свода мътен ,продран" ,"земя трепери”/ ,алитерацията /"гр" ,"тр"/ ,сравнението /"яйце и орех"/ ,правят постоянна идеята за обречеността ,постигат единство м/у ритмика на фраза и ритмика на чувство.Епитетът “кървав” внушава трагизъм ,страдание ,безисходност ,самота ,безпомощност ,безнадеждност.Градушката е символ на отмирането на човешките надежди ,на безсилието пред дебнещите обективни злини ,на трагичната човешка зависимост от заобикалящияго свят.В края на поемата “Градушка” слънцето е бездушно ,а хората са с "мъртвешки посивели лица".Финалната метафора е символ на покосените човешки надежди. Тя потвърждава възгледите ,изразени в стих."Май" -безнадеждно ,трагично примирение -което в поемата "Градушка" се съдържа в обобщението на стиха "вечно зло ги носи".
Националният трагизъм и социално-политическото страдание в поезията на Яворов намира израз в стихотворенията “Арменци” и “Заточеници”.В тези творби патриотичното чувство ,синовният дълг и привързаността към отечеството са мотиви в поведението на героите ,а принудителното откъсване от род и родина-основание за драматичните изживявания и за трагичното им съзнание.
Краткият отрязък от време ,в който се развива драмата на заточениците ,разкрива болката по загубената родина.Борците са осъдени на тежко изгнание от врага -"предател клет" ,"враг заклет".Съдбата им е тежка -затвор ,изтезания ,доживотно заточение ,смърт.Те изживяват безпокоиство -мечтата да паднат в бой край светия олтар на родината ,няма да се сбъвдне.Сърцата им са изтерзани от скръб и болка по родината -най-милото на заточениците.Особено изразителна е силата на метафорите "угаснал взор" ,"горчива скръб".0бич и свято преклонение пред отечеството разкриват синонимите и епитетите -"родни брегове" ,”родино свидна” ,"твоят свят олтар".Родината има и конкретни ,веществени и предметни названия:"А Вардар, Дунав и Марица,..Балкана, Странджа и Пирин" ,"замислените великани на чудния Атон".Човешката мъка е съхранила надеждата ,която осмисля мечтата в размислите на окованите борци.Мечтата е изпуснатата възможност за освобождение ,мисъл ,не за отказ от борба ,а за завръщане: "Горчива скръб сърце ни трови. -Прощавай, роден край!"
Носталгията по родния край определя жанра на елегията.Тя внушава и основното чувство -мъжествената болка на борците ,породена от раздялата им с родината ,и неудовлетвореност от неизпълнен синовен дълг към род и родина.Основното чувство е мъжествеността ,суровата тъга ,решимостта да се изпълни клетвата пред Отечеството докрай.
Антитезата утвърждава идеите и идеалите на борците.Тя определя подтекста м/у родината и неизвестността ,м/у светлината и мрака ,м/у миналото и бъдещето ,м/у целите на борбата и нейните резултати.Дълбочината и силата на недоизказаните чувства носят драматизма на тази внушителна ,силно въздействуваща ,трагично -елегична творба.
Скръбта на борците е скръб на цялата природа.Ботевският мотив за вселената ,която скърби за юнака ,паднал в битка с врага /стих. "Х.Димитър”/ , получава ново превъплъщение и тълкуване на Яворов -на активен паралелен фактор и стмулатор на лирическото чувство.Поражението не може да сломи вярата на борците ,да изчерпи техните сили и готовност за нови битки.Прекъснатата връзка с народ и родина ,невъзможността да се завърнат в нея ,да бъдат полезни ,да участвуват в борбата и за свобода ,съзнанието за неизпълнен патриотичен дълг са основания за трагизъм в стихотворението “Арменци”.В основата на творбата Яворов поставя сложния драматизъм на силата ,бунта и поражението.Всеки отделен стих е съсредоточен в/у противоположни страни на героите -съкрушеност ,слабост и невъзможностза действие.Оригиналната композиция на поета акцентува в/у глаголите "пият" и "пеят " които разкриват силата на страданието ,а то създава остро драматично и конфликтно положение.Звуковата близост на глаголите и смисълът им е свързан с традицонни черти в бита и душевността на българина/ при Ботев в израза "пием, пеем буйни песни”/.
Първоначалната антитеза сила-безсилие ,готовност за борба -невъзможност за борба разкрива мъчителни противоречия.Темата за силата и темата за безсилието /жаждата за забрава с жаждата им за борба/ ритмично се редуват./"Те пеят...И дива е тяхната песен"/.Безисходно раздвоение и изгаряща вътрешна борба определят съществения за цялата творба въпрос - “накъде”.Потресеният трагизъм идва от явната обреченост и на двата пътя.Съзнателното обезсилване във виното е не желано ,а възможност за разгръщане на силите няма.
Мотивите “пият” и “пеят” започват като близки по смисъл ,развиват се като носители на противоположни сили и значения и отново се обединяват във възела на духовната драма на героите.Душевната борба остава затворена в границите на изходното си състояние от една страна ,а от друга преминава в бурята ,стихията ,"широко в света".Осъществява се величественото сливане м/у отделния човек ,природата и общочовешкото начало.
Песента на арменските мъченици е израз на бунг.Като грандиозна музика към нея се присъединява зимната буря ,за да я разнесе "широко в света".Бунтът излиза извън националните раамки и се превръща в бунт срещу робството и тиранията в целия свят.Елегията “Арменци” е обвинение с/у жестокото време на тиранията.Песента и бурята в нея са романтични образи на човешката борба с/у робството.Мъчителността на спомена и вечността на изобразеното страдание носят традацията на чувствата и на ,патриотичния патос като мотив.Обусловената връзка м/у песента на героите и "песента" на бурята ,стихията в гърдите им и стихията в природата води към непобеден и непобедим копнеж за свобода в границите на общочовешкото.Волността на стихията усилва чувството за собствено безсилие ,но връзката с общочовешкото борческо начало примирява страданието на поражението и осмисля единичния и неуспял подвиг.Бунтовната песен на човека в безкрайността на времето е свързана с непобедимия стремеж към свобода.От образ на борещ се и страдащ човек ,който носи бунта и страданието ,изгнаниците извървяват пътя от конкретното единично събитие към най-висша многозначност и обобщеност като характерна особеност на творбата.В осмислянето на основанията за тази драма ,поетът запазва неразривната връзка с обективната действителност ,реалистичната основа както на съдържанието ,така и на образите.
В четирите стихотворения от цикъла чрез коренно различната ритмика са въплътени поетовите усещания -за волността и красотата в хайдушкия живот ,за нравственото и етичното в него и предчувствието за нелепата смърт.
Мотивът за отбруления лист при арменците приема размерите на малка вселена ,оставена единствено на властта на стихийте.Непрекъснато усилваното напрежение в творбата ,драматично търсената развръзка въз вид на катарзис или своеобразен душевен катаклизъм са резултат на вътрешната й динамика.Тя е може би драмата на поетовия летеж към непостижимото ,жажда да се преодолее устойчивото и стабилното.В "Калиопа" е великолепната трансформация на тоя мотив в картината с бръшляна ,който се стреми да се увие около тополата ,а рчея непрестанно го оттласква.Мотивът откриваме и в мисълта на Яворов - "Миражите са близо ,пътя е далек".В творчеството на Яворов се трансформира и в два други проблема-за ритмиката и за формата на литературната творба.Особено показателно е това в”Хайдушки песни” ,къпето мотивът за отдаденост на народния дълг е свързан със социалния мотив на борческото поведение на героя.Конфликтьт любовно чувотво-патриотична съвест е предаден в драматична форма.Мотивът за предстоящето убийство и чувствата -любов-омраза създават болезнено раздвоение на войводата ,намерило израз в метафоричния облик на двустишието -”мъка ми мъчи”.Сърдечната мъка крие вътрешна сила и душевна красота.Трагичната ситуация е свързана с обстоятелотвото-хайдушкият дълг зове войводата да убие бащата на любимата си.Страданието на любимата е и страдание за лирическия герой.Ето защо сплитането на полюсните чувства любов-омраза създава болезнено раздвоение.Дори когато лирическият герой осъзнава ,че личната болка трябва да се потисне ,тъй като бледнее пред народното страдание ,драматизмът не изчезва.В това е и разрешението на конфликта.Болката се успокоява /"Жал ми е жалост умора..."/.Тя идва от съзнанието за неизбежна жертва.Любовта към народа му дава сили да носи личното си страдание.Обективно страданието е породено и от присъствието на смъртта.Хайдутинът я приема като неизбежна съдба в своя живот ,но романтичното му отношение към нея е преплетено с елегична /скръбна/ мисъл за нерадостно минала младост -неизпитани радости като стаена тъга.И в нея преминава асоциацията за "лист отбрулен"-дори и като сходство в ритмиката ,а чрез повторението на думите “сирак” ,”сирашки”-за перипетиите в изминалия живот на несретника.Тоя несретник се появява за пръв път в Яворовата поезия като психика и светоусещане ,като носител на някаква по-различна емоционалност.Успоредно с него зазвучават и"есенните мотиви" ,които не са просто декор.По един или друг начин поетът ,натрупал житейски опит и множество противоречия ,ги въплъщава дори в пейзажа ,субективно трансформиран в неговите представи:
"умът блуждае отлепен,
духът страдае притеснен.
и бе той една звездица
и глас ,макар на нощна птица!".
В цикъла “Хайдушки песни” Яворов опоетизира образа на хайдутина.Чрез дълбокото вътрешно влияние на хайдушките народни песни ,петът прославя революционния подвиг като най-висша проява на човешко поведение.Най-типични белези на бореца са всеотдайност ,самоотричане и безпределна преданост на род и родина ,което е върховен смисъл на живота му.В него са концентрирани силни полюсни чувства-любов и омраза /като присъствие на традицията от Ботев/.
В цялата поезия на Яворов двойката думи -нощ и ден представляват сложни внушения -мрак-светлина ,загадка-прозрение ,неведение-познание ,скръб-радост и пр.Създадените от тях образи са двата "полюса" на Яворовия свят ,м/у които се създава най-голямото напрежение на мисълта.Колкото повече човек се чувства потиснат ,толкова е по-силен неговият етремеж към широта и дълбочина на интелекта и емоциите.Лирическите му преживявания са лаконични ,но дълбоки смислови обобщения:"...трагично чувство за живота ,което води след себе си цяла една концепция за самия живот и за вселената ,цяла една философия ,повече или по-малко формулирана ,повече или по-малко съзнателна" ,пише Мигел де Унамуно ,в своята книга "Трагичното чувство за живота на хората и на народите"./1913 г./
Понятието социален трагизъм обединява поемите “Градушка” и "На Нивата" с др. поема ,писана приблизително по същото време -"Нощ" ,с неговата автореплика "Дни в нощта" ,стих."Епитафия" - "...И дето култ е векове лъжата"/.В тях откриваме изразен трагичен възглед за историята ,за човека ,в сложна борба на разнородни чувства и възгледи.
СТРАДАНИЕ
“Нощ” е поетична изява на синтеза м/у национално-традиционното и модернистичното начало в осмислянето на драмата на личността ,тревожно лутаща се м/у полюсите на идейното и социално обезверяване и поривите към възвръщане на стремежите и идеалите.
В поемата “Нощ” страданието на личността е последица от противоречиви изживявания и състояния :вяра и безверие ,копнеж за близост за сърдечна взаимност и чувство на самотност и изолираност.Антитезисната постройка на творбата непрекъснато обвързва традиция и новаторство.В мотивите за патриотичната отговорност и синовния дълг ,откриваме традицийте на Ботевата поезия.Съобразно тях ,образът на майката е съкровена опора и въплъщение на безкористната и чиста обич ,а родината е висша ценност ,която осмисля човешкия живот.
Героят в “Ноща” е с напрегнат и неудовлетворен дух.Той има усещане за нарушени ,прекъснати връзки с реалността и носи трагично не разрешими вътрешни противоречия.Оттук идва и представата за живота като въплъщение на страданието и мъката.
Социалната скръб на поета идва да замени "мировата скръб".Съдбата ,представлявана чрез образа на облака в поемата ”Нощ” ,отнема и последната надежда на човека:"едва се мярна зрак-звездица/ и пак зад облаци изчезна".Лирическият изказ фиксира колосалната социално-народностна и личностна трагедия.Ето защо като логическа метаморфоза на поетовия неспокоен ,метежен дух се налагат Яворовите "безсъници".
Лирическият “Аз” се стреми да улови нещата в непрекъснатото им самодвижение и саморазвитие.При това особена роля играе отрицанието ,т.е. опитът да се определи един предмет посредством онова в пведмета /или вън от него/ ,което е негова противоположност.Така става възможно проникването в същността на поетическите обекти ,в отношението им с останалите предмити.Вероятно и затова Яворовите представи за живота обединяват несъвместими за обикновеното човешко съзнание понятия като "добро-зло" ,"радост-горестта" ,”истини-лъжи”и др.
МАЙКА
Яворов усеща най-дълбоката си връзка с майката в часове на страдание ,кошмар ,ужас и страх от смърттпа/"Нощ"/.Образът на майката се явява когато всичко друго е съкрушено и е до сетната мечта в сърцето.Тя възниква от отрицанието на всички отрицания и остава вечно положителното:
"Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима,
и всичко угасих, но ти стоиш неугасима..."
“Майчина любов”
В страданието и от болката за нея ,Яворов открива образа на Родината.Сред множеството противоречиви лица на родината ,лирическият субект мъчително се взира да открие нейната същност:/ в "повиняла сбир от вълци и кози" или "съкровителният дух...на майчиното слово"/.Патриотичното чувство е достояние на индивидуално преживяване ,в чието творчество трагизмът на Яворов намира своеобразно продължение ,по същия драматичен начин изживява чувството си към родината:”Ти нямаш име,..ти светла и безсънна скръб"/стих."Родина"/.
ЛИРИЧИСКИ ГЕРОЙ
Поезията на Яворов ни приобщава към дълбоки и сложни проблеми.Трагизмът му е свързан с мисълта за участта на човека въобще и осъзнаване соцяалното безсилие на интелекта на епохата.Стихотворението"Песен на песента ми” внушава единния характер на цялото му творчество: социалните аспекти чрез образа на селяка-труженик ,любовта ,национално-борческите мотиви.Творбата разкрива драматичната неудовлетвореност ,родена от сблъсъка на личността с реалната действителност.Тя отразява сложния и противоречив процес на идеиното и нравственото му обезверяване.Образът на мечтата е символно-алегорично обобщение на човешките търсения ,стремежи и идеали.Човек продължава и в най-страшното си раздвоение да търси опори в своя живот.Чрез мечтата той възстановява духовното си разновесие ,духовните стойности -"копнение за мир небесен".А опорните образи на "пламъка" и "горенето" са символно"метафорично въплъщение на напрегнатата и драматична човешка същност ,отражение на вътрешната динамика на героя.0сновните теми в творби като “Нощ” и “Песен на песента ми” разкриват самотата и отчуждението ,обуславят екзистенццалния трагизъм ,носещ идеята за абсурдността на човешкото битие.Според тях светът е неразбираем и жесток ,свят на безсмислието ,в който няма обективни закономерности и Човек изкуствено се освобождава от всякакви обществени връзки.Стихотворения като “Нирвана” и "Песента на песента ми" съдържат и др. страни като отговори за изворите на Яворовият трагизъм."Трагически патос или трагически ужас е Яворовото будно тревожно чувство за света и себе си ,печал ,която нивга не заспа"-пише Ив.Мешеков в кн."Яворов-поет-богоборец".
Трагизмът на Яворов е проявен различно ,но е трайно непроменящ се.В стихотворенията “Аз страдам” “Недей ме пита” ,”Дни в нощта” ,”Ледена стена” ,”Угасна слънце” страданието определя всяко човешко състояние.То е постоянна характеристика в процеса на напрегнатите човешки търсения и обвързва човешкия живот и битието в едно цяло.
ЛЮБОВ
В любовта трагизмът е вече безмерно нараснал ,душата му е преломена.В стих."На Лора” /”Стон"/ поетът мъчително търси себеизраз ,влагайки цялата си страстност и противоречивост.В натурата на разяждания от съмнения Яворов собено добре се вплита една нетрадиционна в нашата поезия трактовка на темата за привличането м/у мъжа и жената чрез стих.”Сенки”.Драматизмът ,подчертан от контрастите ,заразява с болезненото изстрадване на невъзможността да бъде опознато докрай битието ,да се премине отвъд първичното ,да се надмогне усещането за ограниченост на човешките стремежи.Двете фигури на мъжа и жената-”сенки на нощта” ,които “няма да се чуят ,ни ще се докоснат” "пред толкова светллна" получават ново значение ,предизвикано от противоположните по семантика думи "нощ" и "светлина".За Яворов “Нощ” е ключова дума към една изострена болезненост на състоянието ,но в”Сенки”тя възприема и първоначалните си значения на мрак ,на непознаваемо.Стремежът на сенките да се “досегнат” е онова ,което бихме могли да окачествим като драма на поетовия стремеж към светлина ,към надмогване на битийното.При Яворов тая драма е особено разтърсваща и в нея би трябвало да потърсим корените на така наречения II период на поета.При Славейков сякаш има много повече противоречия ,но те не се изживяват така болезнено ,разминават се някак естествено ,сякаш са поставени на различни етажи.За Яворов всички конфликти имат един по-вътрешен ,по-интимен характер.Оттук се поражда тоя стремеж да бъдат въплътени до крайност ,който кара поета да търси непрестанно нов начин на себеизразяване ,обхващащ и грижата за формата-"всяка творба да бъде облечена в оная форма ,която най-много и приляга".
Стремежът към преодоляване на трагизма ,към духовно самопостигане и осъществяване на идеалите поетът разкрива в стихотвррението “Копнение”.Покоят ,хармонията ,усещането за удовлетвореност са непознати за вътрешния свят на твореца:
"Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края."
Индивидуалната ,"копнееща душа" се слива с "великата копнееща душа на майката природа".Вечно неспокойният "дух на въжделението" се самоотъждествява с всичко онова ,което кипи и бушува ,изчезва и възниква отново ,с онова ,което е търсил ,намирал и изгубвал ,което е и безсъница ,и прозрение-"без нявга нейде да застана ,напред самотно устремен”.За първи път битието в целия обем на своята проблематика се осъзнава като поле на духовна дейност на личността.
Предразположението на поета към субективна трактовка на някои мотиви през тоя период прераства в краен субективизъм ,достигащ дори до солипсивизъм ,като ”Песен на песента ми” -манифеста на Яворовото обезверяване:
"...че няма дух
и няма вещ
вън от гърдите мои-пещ”.
“Песен на песента ми” приема ролята не само на идейно-естетически манифест на новите позиции на поета.В него се съдържа и новата Яворова оценка за досегашното му творчество ,свидетелствуваща за настъпилия обрат в душевността на поета ,преоценка дори на нравствените ценнооти от ново гледище.”Умряха там и дявола ,и бога” е скъсване с мостовете на миналото и насочване към ново и естетическо кредо :затваряне на личността в нейния субективен мир ,"в самотност неприветна" ,във "вечната забрава"-изповядване на краен субективизъм и идеализъм.
В символистичните си творби Яворов е много по-автентичен ,от -колкото редица други автори ,издигнали като свои краен принцип скрижалите на символизма.Нощта -"часът на нощния призрак" за френските декаденти -за него е време за изстрадване на свои и чужди вини ,на минало и бъдеще ,на непрестанно сгъстяване на психическото напрежение ,на болката от "неизживените дни".0ще ранната му поема “Нощ” е наситена с болка ,с мъчително изживяване на несвои вини "...сестра продал/от страден брат/-лице отвърнал безучастно".В мъчителен двубой в него са жаждата за лично щастие и чувството за обществен дълг.Поетът не вижда изход от "хаоса и тревогата' на душата си.Поемата внушава представата за един неорганизиран свят ,за свят без граници.Образите на майка и родина са преплетени в нея съвсем органично ,при това тяхната трактовка е далеч над повърхностните и еднопланови клетви за вярност на родината.
Творбата е желание да бъде разпозната лучността ,но и знак ,че това не е възможно в една точка от пространството ,в една личност.Чрез трагичния опит за разпознаване личността достига до познание на света на живите ,и света на мъртвите ,но не и до познаване на себе си.Неразрешимото страдание идва от проблема как познанието да се превърне в самопознание.Само то поражда цялост ,хърмоничност и завършеност.
Символичните творби са документ за въжделенията и търсенията на поета ,стремежа му да надмогне себеси.И затова мнозина биха могли да кажат ,че поезията на Яворов е една по-съвършена тяхна изповед.Тя изминава всички стъпала на болката ,страданието и драматизма.
