Страдание и спасение в поезията на Димчо Дебелянов

Тема
Лириката на Димчо Дебелянов има характера на лирически дневник, защото авторът е прототип на лирическия герои и защото тази лирика има автобиографичен характер. По-голяма част от стихотворенията му са изповедни и доминираща форма е монологичната. Наличието на синкретизъм много ярко се проявява в неговата поезия реалистичното (автобиографичното), романтичното (духовните пориви, ценностната система на човека) и символистичното (особености на поетиката) се съчетават в едно органическо цяло, това прави тежка поезията му за анализ. В поезията на Дебелянов можем да открием много от характерните митове и в този смисъл Т. Жечев го нарича “най-религиозния поет в новата българска литература”. Музикалността е друга особеност на Дебеляновата поетика. В това отношение Дебелянов и Лилиев са като че ли непостижими. Димчо Дебелянов е майстор на елегията като жанр. Той е класик, създава класическата елегия в българската литература. Няма издадена приживе стихосбирка. Първото издаване на неговите текстове е посмъртно и излиза през 1920 година под редакцията на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързвачев (литературния кръг “Звено”).
Кои са причините за страданието на лирическия човек?
“Черна песен” – емблематичен текст за Димчо Дебелянов. Основна е причината за противоречията заложени в човешката душа. това стихотворение може да се разглежда в паралел с “Нощ” и “Две хубави очи” на Яворов.
изграждам руша Един от естетически механизми, които Дебелянов
ден нощ използва е антитезата. Тя е реализирана чрез една
светло тъмно полисемантична опозиция, тя изгражда символни
пролет есен редове с крайна полярност. Именно чрез използването
смирение буря на този тип символи се постига драматизма на
цъфтя крея лирическия човек.
Дебелянов създава психологическа поезия. Той изобразява вечната борба между тъмнината и мрака. Индивидуалната човешка драма е визирана чрез архетипа тъмно-светло. Времето е друг архетипен мотив (Кронос – хронос) “безспирно времето в неспира”. Вплетена е и историята за Одисей “и плачът ми за пристан умира”.
В стихотворенията “Победен”, “Аз искам да те помня...”, “В тъмна нощ” е широко застъпен мотива за самотата, която се преживява като тегоба. Използван е и мотива за непостигнатия идеал и компромисите, които прави човек с себе си. Дебелянов изразява противоречието между блян и реалност. Мотива за изгубения рай е изразен чрез спомена за детството – това е изгубената цялост на човека, изгубеното боголюбие. Както и мотива за непостигнатата и неосъществена любов.
В стихотворението “Миг” основен мотив е човекът и тълпата (напомня “Маска” на Яворов). Образите са изразени гротесково. Лирически герой не може да постигне желаното познание.
“Легенда за разблудната царкиня” или “легенда за разблудната човешка душа”. Основен мотив е противоречието на човешката душа. Изцяло в духа на символизма е изобразен декора – екзотичен далечен бряг, старинен чертог (замък) и всичко в този свят носи белезите на тленността, на обречеността. “Мъртвите води на мъртвите фонтани” – създава едно меланхолично, тягостно чувство. Единствения шум е риданието на царкинята. Тя тъжи, че нейният принц не се завръща, затова тя потърсва утеха в греха. Насладата, нощта и пропастта загатват една греховност, но със зората идва и покаянието. Целият човешки живот е представен като низ от грях и изкупление.
В стихотворението “Гора” е Дебелянов представя една утопична представа за света, вариант на острова на блажените, другия бряг (П. Славейков), възраждане в изгубения рай.
В стихотворението “Де се завърнеш...” бляна и спомена са субективно психологическо време, една реалност различна от битовата. Спасението е потърсено в бляна. Митът за вечното завръщане е застъпен в този текст. Домът е представен като изгубеният рай, постигнат чрез образите на майчинското. Образът на майчиното (“пазви”, “приласкае”) присъства и в одухотворения образ на нощта, както и в старата майка и асоциативно “старата икона” ни отвежда при Богородица и младенеца. Посоката на движение на лирическия герой е центростремителна – движение към сакралния център. Душевното състояние (“тих”, “плах”, “смирен”) на лирическия герой ни насочва към едно ритуално усещане, към една ритуалност на действията. Текстът е много музикален, това е постигнато чрез повторение на думи; асонанс на ‘ш’, което приглушава изказа. Финалът е графично отделен, което напомня едно пробуждане, израз на усещането за обреченост. Родният дом е отъждествен с родината, което е характерно за възрожденското мислене, на емигрантите и изгнаниците през Възрождението. Димчо Дебелянов има психологията на изгнаник.


Фронтовата лирика на Дебелянов

“Фронтова лирика” в литературната критика назовават шестте стихотворения, които са намерени в раницата му след смъртта му на фронта. Те са: “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Старият бивак”, “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен”. На тези стихотворения в българската литература се гледа като на свързващо звено между два литературни периода. Те са преход към естетическите търсения в литературата през 20те години на 20 век, тъй като се забелязва промяна по отношение на проблематиката, на доминиращите образи и на поетиката.
Основни теми в “Нощ към Солун” са: войната, спомена, любовта, бляна, самотата. Дебелянов проявява възкресен интерес към политическата ситуация. Наблюдава се тенденция към засилване на конкретиката, тя се изразява в: 1) употребата на топоними (Вардар, Струма, Удово), които насищат с реализъм текста; 2) чрез предметни детайли “схлупената обгорена хижа”. Основна тенденция по отношение на образите: приобщаване на субекта към колектива и все по-настойчиво в центъра на изображение е колективния образ в случая това е образът на войнишката маса. Образът на войнишката маса е изобразен чрез използването на сравнение. Той е хиперболизиран, изграден в романтични мащаби чрез сравнението с “разбулено море”. Постигнато е внушението за стихийност, неудържима сила, за воля, която може да спре войната.
Променено е мисленето на героя – разколебаване на индивидуалистичното съзнание, при което човека се приобщава към колектива.

МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ” - Димчо дебелянов

ЛИС
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”

Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е пространството, където израстваш, опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да излезе от домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Именно носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”.
В тях лирическият герой мислено си представя своето завръщане в примамливия свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства изоставен. Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание.
Стихотворението „Скрити вопли” започва с искрено пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Глаголната конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Скръбно е обаче завръщането на лирическия герой. След толкова тежка раздяла не е възможно да изпиташ голямо щастие. Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му е израз и на почит към родното, защото само бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на истински стойностното. Както винаги, той си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо...”, е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Сурова е равносметката, която прави героят за изминалия си жизнен път. След толкова дълга раздяла, която самият той е пожелал, героят чувства, че не заслужава свещената майчина благословия и опрощение. Затова смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. „Да се завърнеш в бащината къща” означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всички моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Но да се завърнеш наистина, а не само в представите си. Тази „грешка” – раздялата с дома, задължава героя да поиска прошка, молейки се пред свещената стара икона. Освен символ на вярата, тя е символ на връзката между поколенията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея.
След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, той осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом. „Скритите му вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката.
И стихотворението „Помниш ли, помниш ли” търси спомена за родното. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина – символ на живота, се крие в този образ. Тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, чистота. Точно това търси лирическият герой. Но в следващите стихове всичко е отречено – няма място за хармония в душевния му свят. Светлият и чист спомен е излишен. Героят е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота.
Във втората строфа, героят чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, спотаено в клоните на вишните – илюзия, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „светлия хор на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа. Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.
В последните два стиха е отразена болезнената истина – всичко желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. „Тихият двор” и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическия герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.