ЛИС
Поетичните послания на Ботевата творба „Елегия”, независимо от жанровата насоченост на заглавието, са тонално озвучени от трагичната мажорност на овладяна лирична риторика. Тя е вътрешният конфликтен заряд на песенния диалог между лирически герой и народ.
Робството и свободата са конфликтните полюсни тези в поетичната диалогичност на действието. Изборът на позиция в тази трудна дилема е основна художествена цел на Ботевите лирични послания. Дискусионен е проблемът за робската участ на народа. Лирическият герой отхвърля алтернативните възможности за избор. Той е само един - свобода! Но пътят за нейното извоюване минава през сърцето и душата на страдащия народ. Душата му е обгърната в скръбно мълчание. Болката е по-силна от изповедността на словото. Затова и Ботевият стих търси „път” към смълчаната душа на народа. Там - сред нейното тъмно страдание - са отговорите на поставените въпроси: „Кажи ми, кажи, бедний народе, - кой те в таз робска люлка люлее?” Двукратно повторената глаголна форма „кажи” със своята категорична настоятелност изисква не само отговор, но и скъсява дистанцията между лирически герой и народ. Интимното обръщение „Кажи ми...” създава усещане за непосредствена близост между участниците в диалога. Тяхното присъствие в художественото пространство на творбата става зримо и физически сетивно почувствано като реалност. Поетичната риторика на директно зададения въпрос: „Кой те в таз робска люлка люлее?”, разкъсва мълчаливата болка на душата и провокира народното съзнание. Отговор няма. Изповедта не се ражда. Страданието се задълбочава, а в него събраната от векове мъка „говори”. Нейният тъмен „глас” звучи в гневната повелителност на Ботевия стих, търсещ виновниците за неизплаканата болка: Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „Търпи, и ще си спасиш душата”?! Библейски древни са корените на страданието, вечна е мъката за спасението на душата, но тя не донася красивия Рай на свободата и избавлението от робството. То е вечно и безкрайно като страданието и болката. Усилието за промяна се оказва безнадеждно. Всеки глас на протест остава нечут и звукът „умира” сред вековните библейски тегла на народа. Мълчанието е единствено средство за защита на душата, загубила вяра във възможностите за избавление.
Свободата е вечен копнеж, а робството - унизително настояще. Лирическият герой единствен вярва в духовните сили на народа и риторическите въпроси стават все по-настоятелни: „Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!” Гневният порой на възмущението ражда протеста на поетичния размисъл. В библейския образ на Юда и в дълбоката вяра в непогрешимостта на действията на йезуита Лойола лирическият герой открива универсалните примери за вечната и неизкоренима сила на предателството. В него е първоизточникът на злото. За българина то е „Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, / нов кърджалия в нова полуда...” Предателството е провокирано от невъзможността за намиране изход от вечната робска участ на народа. Безизходицата ражда страха, който предава тайния копнеж за свобода на душата. Насилието и отцепредателството стават повсеместни: „Кой продал брата, убил баща си?!” Омразата разделя душите и мисълта за свобода „умира”. Остава робството и мълчанието на разделените и предадени от свои -души. Безкрайна е народната трагедия. Дълбоко и страшно е мълчанието. И отново, докоснал се до тъмната болка на народната душа, прозвучава риторичният настоятелен въпрос на Ботевия лирически герой:
Той ли? - Кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава топ сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Напластеното от векове мълчание в душата на народа красноречиво „говори” за особен бунт, за безмълвен протест, много по-силен и изразителен от изреченото и извикано на висок глас изповедно слово на мъката и робското унижение. „Говорещото” мълчание на народа е озвучено единствено от „гласа” на робството: „Глухо и страшно гърмят окови...” Ботев е категоричен. Отново робство и свобода влизат в конфликт. Противопоставени са техните „гласове” - гърмът на оковите и „говорещото” мълчание на душата. „Гласът” на свободата е безмълвен, но той „ечи” със страшна сила в смълчаната душа, над която „гърмят” оковите на робството. Външно-реално и вътрешно-духовно стават условни художествени носители на два „гласа”, на две „стихии” - робството и свободата, контрастно очертали сблъсъка между вяра и безнадеждност в душата на българина. Желанието за свобода не е помръкнало, но робското настояще е по-силно от свободолюбивите пориви на духа.
Конфликтът между свобода и робство, носен в душата на българина, ражда „гласа” на човешкото достойнство. Той „оглася” мълчанието, болката от унижението е надскочена и българинът посочва виновниците - субективните носители на предателството, представители на обществени прослойки, унизили достойнството на българина. Презрението на народа към предалите го е ясно изразено чрез жестовото действие: „Намръщен само с глава той сочи”, поел художествената функция на присъда, дошла от тъмната мъка на душата и произнесена от овладения, сдържан гняв на погледа: „намръщен - сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” Три Категории предатели посочва страдащата душа на българина: „в сюртуци, в реси и слепци с очи”. Ботев асоциативно свързва тези образни представи на народното отрицание с обществените функции на държава, църква и просвета. Народ и поет взаимно допълват негативните си оценки и категорично отхвърлят избраната позиция на робска „лоялност” към потисника на тези три, ясно разграничени обществени прослой-ки: „в сюртуци, в реси и слепци с очи”, т.е. държава, църква, просвета.
Поет, лирически герой и народ имат общ единен избор - свобода на родната земя и на духа. Робството остава за отцеругателите и предателите. Изборът е направен, но свободата е все още далеч и единствена реалност е всекидневното страдание. Силно въздействащ е метафоричният образ, въплътил физическата и духовна болка на мъката, преливаща вече в протест: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен: Кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости! Мъката има експресивен израз като реално физическо страдание. Хиперболата: „пот от чело кървав се лее”, въз-действа с художествените стойности на фолклорни образни представи: „камък гробен”. Внушена и максимално изразена е трагиката на раздвоената, сякаш разпната от болка душа. Страданието е „гробовно”, почти с митологични стойности.
Болката е физическа и сетивно осезаема от дълбоко „погребаната” под мрака на страданието душа.
вторник, 27 октомври 2009 г.
ХРИСТО БОТЕВ -БОТЕВАТА „ЕЛЕГИЯ” - ГНЕВНО ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА ФИЛОСОФИЯТА НА ТЪРПЕНИЕТО И ИЗОБЛИЧЕНИЕТО
ЛИС
На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение „О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин? ”, Васил Левски – с многозначителното „Народе!!!” и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението „Елегия” ( 1870 г. ) , което започва:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата „народ” е снабдена с едно единствено прилагателно „бедний”, но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното „робска” не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата „люлка” свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане „кой те люлее”, не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Той ли ил някой негов наместник,
Син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: „Търпи и ще си спасиш душата”, до „…нов кърджалия в нова полуда”. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:
Той ли? – кажи ми.
Следва многозначителното:
Мълчи народа!
Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.
Някои изследователи пишат, че заглавието „ЕЛЕГИЯ” било избрано от Ботев едва ли не „погрешно”, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А „Елегия” буквално означава „жалост”. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че „мълчи”. Той обича „силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов „син”.
В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и величие, пораждащи оптимизъм:
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи…
В нашата литература няма по-силен, по-безнадежден образ на духовното и политическо състояние, до което едно варварско робство е довело цял народ.
Темата за нерадостната робска участ на народа е една от най-ранните във възрожденската ни литература, но в „Елегия” тя за първи път прозвучава така силно. Познатият и нееднократно използван до тогава образ – на дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, придобива изключителна мащабност и сила.
Народът, който има сили да създаде нов живот, е нарисуван като живо погребан мъченик. Непредвидимата парадоксална логика на Ботевата фантазия предлага почти сюрреалистични видения: не тялото е разпънато на кръста, а „кръстът е забит във живо тело”; не роби са оковани във вериги, а „ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в неочаквания и само на пръв поглед странен образ: „смок е засмукал живот народен”.
Все така силно въздействащо Ботев е нарисувал зловещо обречения кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие („кървав се лее”), смърт („над камък гробен”).
Както е прямо питането към народа, кои са виновниците за участта му, така непосредствено идва и отговорът:
… сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи
……………………………………
……… наши и чужди гости!
Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи „сган избрана”. С убийствен сарказъм поетът е издал присъдата си над властническата мания за богоизбраност; точно, само с няколко съществителни е обхванал трите вечни категории народни потисници – „рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора - страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на експлоататорската класа.
Във всички Ботеви стихотворения има тъга, дори и в най–оптимистичните, но „Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадеждността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета:
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе…
Каква дълбока, разкъсваща душата на поета мъка се крие в тези думи. За да се разбере обаче по-пълно написаното от Ботев, необходимо е и още нещо. Да се познава и да се вземе под внимание народопсихологията на българите - да се има предвид, че в резултат на дългото потисничество у нас са се появили пословици като : „Преклонена главица сабя не я сече!” или „Мълчанието е злато!” и други подобни. Необходимо е да се има предвид и историята. Ботев принадлежи към най-съзнателната и интелигентна част от народа, емигрирала от своята страна и търсеща изход в революционната борба. Навярно това „ние” от последния куплет фиксира именно революционната емиграция, която също не е пощадена от поета. Не е пощаден и той самият и неговата самокритичност има дълбоки причини - силната любов към своя народ и към свободата. В Ботевата творба място са намерили всички слоеве на тогавашното общество. Не са забравени и „чуждите гости”. В „Елегия” е разкрита дълбоката истина на тогавашния живот. С похватите на безжалостната сатира поетът е разобличил всички, които всъщност се примиряват с философията на търпението, мълчанието и примирението.
Като че ли най-силната, най-гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо „чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който „чака” своя „ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото, както учи историята, свободата не се дава, тя се взема, и това всъщност е основната тема на всичко, което е излязло изпод гениалното перо на поета и революционера Ботев.
На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение „О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин? ”, Васил Левски – с многозначителното „Народе!!!” и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението „Елегия” ( 1870 г. ) , което започва:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата „народ” е снабдена с едно единствено прилагателно „бедний”, но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното „робска” не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата „люлка” свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане „кой те люлее”, не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Той ли ил някой негов наместник,
Син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: „Търпи и ще си спасиш душата”, до „…нов кърджалия в нова полуда”. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:
Той ли? – кажи ми.
Следва многозначителното:
Мълчи народа!
Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.
Някои изследователи пишат, че заглавието „ЕЛЕГИЯ” било избрано от Ботев едва ли не „погрешно”, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А „Елегия” буквално означава „жалост”. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че „мълчи”. Той обича „силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов „син”.
В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и величие, пораждащи оптимизъм:
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи…
В нашата литература няма по-силен, по-безнадежден образ на духовното и политическо състояние, до което едно варварско робство е довело цял народ.
Темата за нерадостната робска участ на народа е една от най-ранните във възрожденската ни литература, но в „Елегия” тя за първи път прозвучава така силно. Познатият и нееднократно използван до тогава образ – на дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, придобива изключителна мащабност и сила.
Народът, който има сили да създаде нов живот, е нарисуван като живо погребан мъченик. Непредвидимата парадоксална логика на Ботевата фантазия предлага почти сюрреалистични видения: не тялото е разпънато на кръста, а „кръстът е забит във живо тело”; не роби са оковани във вериги, а „ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в неочаквания и само на пръв поглед странен образ: „смок е засмукал живот народен”.
Все така силно въздействащо Ботев е нарисувал зловещо обречения кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие („кървав се лее”), смърт („над камък гробен”).
Както е прямо питането към народа, кои са виновниците за участта му, така непосредствено идва и отговорът:
… сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи
……………………………………
……… наши и чужди гости!
Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи „сган избрана”. С убийствен сарказъм поетът е издал присъдата си над властническата мания за богоизбраност; точно, само с няколко съществителни е обхванал трите вечни категории народни потисници – „рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора - страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на експлоататорската класа.
Във всички Ботеви стихотворения има тъга, дори и в най–оптимистичните, но „Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадеждността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета:
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе…
Каква дълбока, разкъсваща душата на поета мъка се крие в тези думи. За да се разбере обаче по-пълно написаното от Ботев, необходимо е и още нещо. Да се познава и да се вземе под внимание народопсихологията на българите - да се има предвид, че в резултат на дългото потисничество у нас са се появили пословици като : „Преклонена главица сабя не я сече!” или „Мълчанието е злато!” и други подобни. Необходимо е да се има предвид и историята. Ботев принадлежи към най-съзнателната и интелигентна част от народа, емигрирала от своята страна и търсеща изход в революционната борба. Навярно това „ние” от последния куплет фиксира именно революционната емиграция, която също не е пощадена от поета. Не е пощаден и той самият и неговата самокритичност има дълбоки причини - силната любов към своя народ и към свободата. В Ботевата творба място са намерили всички слоеве на тогавашното общество. Не са забравени и „чуждите гости”. В „Елегия” е разкрита дълбоката истина на тогавашния живот. С похватите на безжалостната сатира поетът е разобличил всички, които всъщност се примиряват с философията на търпението, мълчанието и примирението.
Като че ли най-силната, най-гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо „чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който „чака” своя „ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото, както учи историята, свободата не се дава, тя се взема, и това всъщност е основната тема на всичко, което е излязло изпод гениалното перо на поета и революционера Ботев.
ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
АНАЛИЗ
Стихотворението е отпечатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.
Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безпътицата на поробения народ, носи в гърдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисли, чувства.
„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотворения, доизгражда неговия лирически герой като типично ботевски. Същевременно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.
Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голямо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на мисъл и чувство с една изключителна нравственост. А това поражда дълбокия драматизъм на преживяването.
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотворението посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в душата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между материални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Притегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовизъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говорител е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е избора си и го оповестява също така безкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свързана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначително и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личният конфликт е съпроводен и предопределен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ведрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антоними съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, следва неуловими логически завои, прави преходи от настоящето към миналото и обратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевременно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на границата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоционална гама.
Категоричността на предшестващата част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от първата строфа. То избухва с нова сила и владее следващите три строфи. Това е властната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизирането на тези два свята. И на първо място - за спасяване на любимата и на любовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъскване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанността взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риторичната патетика. Като порой, с голяма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматично раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественото. Всичко това обсебва вниманието, изостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хоризонти. Двусмисленият риторичен въпрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронологично местата си - на съпротивата (пета строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударната двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послание на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъстената, синтезирана визия на „нови тег-лила”. Зазвучава мотивът за народностната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало получава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личностен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увещава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лирическата героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваните заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в която емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началото на последния композиционен къс от седма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единодушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният момент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъхана. Мисълта - бързопреходна, напрегната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лирическият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на пространство и време, реалност и халюцинация. Чертае изображението на битката като гигантска природна стихия. Картина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква прастара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмъртие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.
Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиката - за смисъла на живота и на човешкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родина. Личното е неделимо от общото. В орбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената любовна страст немее.
През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощта на двукратно повторения глагол ЗАПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството извират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на словесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епохата изразна форма!
Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).
В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приоритетно място. В това многозначително редуване на минало, настояще и бъдеще се е отразило сложното взаимодействие между драматизма и трагичния оптимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.
Стихотворението е отпечатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.
Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безпътицата на поробения народ, носи в гърдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисли, чувства.
„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотворения, доизгражда неговия лирически герой като типично ботевски. Същевременно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.
Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голямо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на мисъл и чувство с една изключителна нравственост. А това поражда дълбокия драматизъм на преживяването.
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотворението посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в душата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между материални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Притегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовизъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говорител е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е избора си и го оповестява също така безкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свързана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначително и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личният конфликт е съпроводен и предопределен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ведрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антоними съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, следва неуловими логически завои, прави преходи от настоящето към миналото и обратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевременно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на границата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоционална гама.
Категоричността на предшестващата част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от първата строфа. То избухва с нова сила и владее следващите три строфи. Това е властната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизирането на тези два свята. И на първо място - за спасяване на любимата и на любовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъскване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанността взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риторичната патетика. Като порой, с голяма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматично раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественото. Всичко това обсебва вниманието, изостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хоризонти. Двусмисленият риторичен въпрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронологично местата си - на съпротивата (пета строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударната двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послание на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъстената, синтезирана визия на „нови тег-лила”. Зазвучава мотивът за народностната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало получава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личностен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увещава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лирическата героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваните заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в която емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началото на последния композиционен къс от седма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единодушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният момент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъхана. Мисълта - бързопреходна, напрегната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лирическият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на пространство и време, реалност и халюцинация. Чертае изображението на битката като гигантска природна стихия. Картина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква прастара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмъртие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.
Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиката - за смисъла на живота и на човешкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родина. Личното е неделимо от общото. В орбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената любовна страст немее.
През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощта на двукратно повторения глагол ЗАПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството извират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на словесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епохата изразна форма!
Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).
В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приоритетно място. В това многозначително редуване на минало, настояще и бъдеще се е отразило сложното взаимодействие между драматизма и трагичния оптимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.
ХРИСТО БОТЕВ - БОТЕВИЯТ „СТРАННИК”
АНАЛИЗ
Поетичният текст на Ботевия „Странник” носи белега на „странната” художествена самота не само като наложена идейно-критична изолация от канонизирани идеологемни интерпретации на поколения български литературоведи, но и поради нетипичната Ботева структура на поетичния изказ.
Едно споменно докосване до битовите реални на традиции, превърнали се в ненужно екзистенциално повторение на първични страсти и инстинкти! Духовни пориви и нови мисловни желания българинът не познава в природния кръговрат на наследствена битова повторяемост: „като залог изрод в потомство ден и нощ - вечно тук преминува” („Борба”).
Срещу бездуховната родова приемственост застава странната самота на духовно позналия себе си българин, на човека - пожелал да носи избора в душата си, да бъде личността, сама избрала пътя на живота си.
Белязан с по-висок духовен ръст, Ботевият „странник” носи в латентен - национално немотивиран вид - идеята за бунт, за свобода, но все още като порив към реалните стойности на личностния избор: „човек... или скот!”
Тази непозната горда българска душевност изолира личността, обрича на национална самота и дистанцираност Ботевия поетичен „Аз”, който превръща екзистенциалния бит в споменна реалност. Само мисловен е допирът с реалиите на бита: „през хорото ти ще минеш”.
Но мисловният полет не е в свещения приемствен кръг на живота, а рационално прозрение за обезличената духовна диря на човешкия живот. Мисълта, като поетична светлина, прорязва споменната реалност на минало и бъдеще - безкрайно отчуждени и дистанцирани от странната духовна самота на силно личностно присъствие, което в битовите реални на настоящето се възприема като красив спомен от миналото и непостижим духовен знак на бъдещето.
Традиционните познати битови измерения за човешко присъствие липсват. Нестандартната рамка на Ботевия мисловен свят създава поетичното пространство на изключителната нетрадиционна българска душевност. Създава личността, която руши традициите, провокира народни съвести, създава нова мисловна национална традиция. Сътворява странника, който сам избира между началото и края, между раждането и смъртта - духовната диря на живота си.
Бърза Ботевата мисъл, бърза мисловното национално докосване до традиционни родови символи:
Бързай, странник,...
къща бащина да стигнеш;
Особеното личностно очарование, особеният поетичен магнетизъм, заложен в лирическото присъствие на художествено съзнание, в което за първи път откриваме странното съжителство на традиция и новаторство, създава времедействието на инсцениран диалог между поколенията българи, наситени с особената атмосфера на една непозната, странна неизвестност на бъдещ национален избор.
Мисълта за този бъдещ миг българска реалност - мига на личностен избор - превръща условното присъствие на категорията българско национално бъдеще в нелепа, чужда, антитрадиционна идея, разрушаваща наследствения приемствен модел на родово-битова повторяемост.
Около Ботевия „странник” се появява магнетично поле на борба между традиция и новаторство. Той е едновременно представител на бунтовното неизвестно бъдеще, но и жречески-проникновеният тълкувател, прозрял от свещения кръг на традицията (хорото) странната духовна висина на бъдеща саможертвеност.
В мисловния свят на Ботевия „странник” се проецира високата личностна съдба на изключението, на човека-нетрадиционалист, който обръща гръб на традицията и избира лична саможертвена смърт в бъдещето. Странният избор на човека, зачеркнал скота в себе си, пренебрегвайки традиционното минало на поколения българи, люшва кървавото хоро на национално-историческата ни съдба, на българския „Позор или слава!”, на българските предателства и чистите тонове на неизплакани и неизпети майчини писъци, в които българинът проклина миналото, но не вдига взор към бъдеще.
Смъртта и идеята за жертвена национална смърт, носена от Ботевия „странник”, е нетрадиционната художествена среща на любовта към родното на поколенията българи, живели в миналото, и на всички онези, мисловно обитаващи красивите пространства на бъдещето. В особения мисловен свят на странника - традиция и новаторство се срещат в мига на избора, в мига на нирвана, когато чрез смъртта българинът избира човека в себе си.
Хорото - като символен знак, очертаващ кръга на свещено, унаследено от бащи и внуци традиционно родово пространство - се люшва като родова страст в кръвта на българина и мисълта полита към неизвестното, обвеяно с трагика и героична смърт, българско национално бъдеще.
За тези развойни процеси на поетичната мисъл говори и темпоралната структура на творбата: бъдеще в миналото, е основното глаголно време на поетичния изказ. Времедействието - като рамка на националното битие - е затворено в кръговата пов-торяемост на българската екзистенция.
1. Споменна реалност за живота на предците: „Речи тамо: „Бог да прости”, на попове по патрихил на трапеза свикай гости, пък бъди какъвто си бил.”
2. Избор на достойно преживян живот с дълбока човешка диря като родова и национална памет:
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
„Човек... или скот” - традиция и нов странен човешки избор очертават новия кръг, новия етап в историческата наследственост на националната традиция.
Ботевият „ странник” „люшва” хорото на нова човешка съвест, на ново национално достойнство, запявайки диалога между поколенията:
„Добре дошел”, ще ти кажат (1 стих, 2 строфа) Няма нищо! (1 стих, 3 строфа) Ще излезе стара майка (1 стих, 4 строфа) ще заплаче, ще завайка (3 стих, 4 строфа) Ще прегърне мъжка снага (1 стих, 5 строфа) ще чуйш майчина си тъга (3 стих, 5 строфа) ще чуйш нейни думи прости (4 стих, 5 строфа) Ще чуйш, ала недей плака (1 стих, 6 строфа)
Градивно мъжко българско присъствие като залог за реално бъдеще, за борба в стиховете на „Странник” отсъства.
Традицията, битовата реалия е очертана като древно пространство на матриархата:
„Добре дошел”, ще ти кажат
деца, баби и подевки;
Огнището - родовият огън - се пази от жената-весталка, от древния природен разум на сътворение и съграждане. Синът, като мисъл и залог за бъдеще, преминава през свещения кръг на традиция и спомен, като пророческо спасително знамение, дошло от бъдещето:
през хорото ти ще минеш.
Мъжкото, съграждащото, борческото начало е странната Ботева инвенция за национално бъдеще, въплътена в художественото присъствие на странника.
Неговият глас, неговият вик идва от бъдещето, за да чуе древната болка на майката:
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.
И тук, в мига на озвучена битова реалия, идва историческото прозрение на странника, инсценирал диалога във времето между поколенията, като национално прозрение:
Ще чуйш, ала недей плака,...
В трикратно градираната анафора - „ще чуйш” - Ботевият „странник”, завърнал се в свещения кръг (хорото) на родовите корени, сякаш носи послание от бъдещето към миналото, което ще вплете в гласовете на бащи и деди - убити, посечени, прокудени, но извикани в плача на майки, жени и внуци. В прискърбието на тези родови тонове, подсъзнателно носени във всеки поплак на жената-майка и във всеки вик на Ботевите герои за правда и свобода, чуваме не съграденото, не възвърнатото, а реално съществуващото българско достойнство.
То е във високия мисловен порив на Ботевия „странник”, то е в избора на човека в самия него и на човека до него:
Човек ли е той или скот!
Чуваме Ботевия национален избор:
Човек... или скот!
Свобода... или смърт!
Защитил и докрай отстоял човека и неговата човешка свобода, Ботев превръща пространството на смъртта в странно, иреално място за среща на поколенията, когато „брат брата убива” или брат брата открива.
„Скот или човек” - това е изборът на българина при странната, красиво трагична среща със смъртта, когато национално и общочовешко се сливат във високата Ботева мяра за човешко достойнство и безсмъртие: „ Човек ли е той или скот!”
Ботевият избор е категоричен:
Тоз (той), който падне в бой за свобода, той не умира...
Странното послание за човешки избор, дошло от бъдещето в Ботевия „Странник”, завинаги се вплита в родовата българска памет като вечен залог за национално бъдеще.
Поетичният текст на Ботевия „Странник” носи белега на „странната” художествена самота не само като наложена идейно-критична изолация от канонизирани идеологемни интерпретации на поколения български литературоведи, но и поради нетипичната Ботева структура на поетичния изказ.
Едно споменно докосване до битовите реални на традиции, превърнали се в ненужно екзистенциално повторение на първични страсти и инстинкти! Духовни пориви и нови мисловни желания българинът не познава в природния кръговрат на наследствена битова повторяемост: „като залог изрод в потомство ден и нощ - вечно тук преминува” („Борба”).
Срещу бездуховната родова приемственост застава странната самота на духовно позналия себе си българин, на човека - пожелал да носи избора в душата си, да бъде личността, сама избрала пътя на живота си.
Белязан с по-висок духовен ръст, Ботевият „странник” носи в латентен - национално немотивиран вид - идеята за бунт, за свобода, но все още като порив към реалните стойности на личностния избор: „човек... или скот!”
Тази непозната горда българска душевност изолира личността, обрича на национална самота и дистанцираност Ботевия поетичен „Аз”, който превръща екзистенциалния бит в споменна реалност. Само мисловен е допирът с реалиите на бита: „през хорото ти ще минеш”.
Но мисловният полет не е в свещения приемствен кръг на живота, а рационално прозрение за обезличената духовна диря на човешкия живот. Мисълта, като поетична светлина, прорязва споменната реалност на минало и бъдеще - безкрайно отчуждени и дистанцирани от странната духовна самота на силно личностно присъствие, което в битовите реални на настоящето се възприема като красив спомен от миналото и непостижим духовен знак на бъдещето.
Традиционните познати битови измерения за човешко присъствие липсват. Нестандартната рамка на Ботевия мисловен свят създава поетичното пространство на изключителната нетрадиционна българска душевност. Създава личността, която руши традициите, провокира народни съвести, създава нова мисловна национална традиция. Сътворява странника, който сам избира между началото и края, между раждането и смъртта - духовната диря на живота си.
Бърза Ботевата мисъл, бърза мисловното национално докосване до традиционни родови символи:
Бързай, странник,...
къща бащина да стигнеш;
Особеното личностно очарование, особеният поетичен магнетизъм, заложен в лирическото присъствие на художествено съзнание, в което за първи път откриваме странното съжителство на традиция и новаторство, създава времедействието на инсцениран диалог между поколенията българи, наситени с особената атмосфера на една непозната, странна неизвестност на бъдещ национален избор.
Мисълта за този бъдещ миг българска реалност - мига на личностен избор - превръща условното присъствие на категорията българско национално бъдеще в нелепа, чужда, антитрадиционна идея, разрушаваща наследствения приемствен модел на родово-битова повторяемост.
Около Ботевия „странник” се появява магнетично поле на борба между традиция и новаторство. Той е едновременно представител на бунтовното неизвестно бъдеще, но и жречески-проникновеният тълкувател, прозрял от свещения кръг на традицията (хорото) странната духовна висина на бъдеща саможертвеност.
В мисловния свят на Ботевия „странник” се проецира високата личностна съдба на изключението, на човека-нетрадиционалист, който обръща гръб на традицията и избира лична саможертвена смърт в бъдещето. Странният избор на човека, зачеркнал скота в себе си, пренебрегвайки традиционното минало на поколения българи, люшва кървавото хоро на национално-историческата ни съдба, на българския „Позор или слава!”, на българските предателства и чистите тонове на неизплакани и неизпети майчини писъци, в които българинът проклина миналото, но не вдига взор към бъдеще.
Смъртта и идеята за жертвена национална смърт, носена от Ботевия „странник”, е нетрадиционната художествена среща на любовта към родното на поколенията българи, живели в миналото, и на всички онези, мисловно обитаващи красивите пространства на бъдещето. В особения мисловен свят на странника - традиция и новаторство се срещат в мига на избора, в мига на нирвана, когато чрез смъртта българинът избира човека в себе си.
Хорото - като символен знак, очертаващ кръга на свещено, унаследено от бащи и внуци традиционно родово пространство - се люшва като родова страст в кръвта на българина и мисълта полита към неизвестното, обвеяно с трагика и героична смърт, българско национално бъдеще.
За тези развойни процеси на поетичната мисъл говори и темпоралната структура на творбата: бъдеще в миналото, е основното глаголно време на поетичния изказ. Времедействието - като рамка на националното битие - е затворено в кръговата пов-торяемост на българската екзистенция.
1. Споменна реалност за живота на предците: „Речи тамо: „Бог да прости”, на попове по патрихил на трапеза свикай гости, пък бъди какъвто си бил.”
2. Избор на достойно преживян живот с дълбока човешка диря като родова и национална памет:
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
„Човек... или скот” - традиция и нов странен човешки избор очертават новия кръг, новия етап в историческата наследственост на националната традиция.
Ботевият „ странник” „люшва” хорото на нова човешка съвест, на ново национално достойнство, запявайки диалога между поколенията:
„Добре дошел”, ще ти кажат (1 стих, 2 строфа) Няма нищо! (1 стих, 3 строфа) Ще излезе стара майка (1 стих, 4 строфа) ще заплаче, ще завайка (3 стих, 4 строфа) Ще прегърне мъжка снага (1 стих, 5 строфа) ще чуйш майчина си тъга (3 стих, 5 строфа) ще чуйш нейни думи прости (4 стих, 5 строфа) Ще чуйш, ала недей плака (1 стих, 6 строфа)
Градивно мъжко българско присъствие като залог за реално бъдеще, за борба в стиховете на „Странник” отсъства.
Традицията, битовата реалия е очертана като древно пространство на матриархата:
„Добре дошел”, ще ти кажат
деца, баби и подевки;
Огнището - родовият огън - се пази от жената-весталка, от древния природен разум на сътворение и съграждане. Синът, като мисъл и залог за бъдеще, преминава през свещения кръг на традиция и спомен, като пророческо спасително знамение, дошло от бъдещето:
през хорото ти ще минеш.
Мъжкото, съграждащото, борческото начало е странната Ботева инвенция за национално бъдеще, въплътена в художественото присъствие на странника.
Неговият глас, неговият вик идва от бъдещето, за да чуе древната болка на майката:
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.
И тук, в мига на озвучена битова реалия, идва историческото прозрение на странника, инсценирал диалога във времето между поколенията, като национално прозрение:
Ще чуйш, ала недей плака,...
В трикратно градираната анафора - „ще чуйш” - Ботевият „странник”, завърнал се в свещения кръг (хорото) на родовите корени, сякаш носи послание от бъдещето към миналото, което ще вплете в гласовете на бащи и деди - убити, посечени, прокудени, но извикани в плача на майки, жени и внуци. В прискърбието на тези родови тонове, подсъзнателно носени във всеки поплак на жената-майка и във всеки вик на Ботевите герои за правда и свобода, чуваме не съграденото, не възвърнатото, а реално съществуващото българско достойнство.
То е във високия мисловен порив на Ботевия „странник”, то е в избора на човека в самия него и на човека до него:
Човек ли е той или скот!
Чуваме Ботевия национален избор:
Човек... или скот!
Свобода... или смърт!
Защитил и докрай отстоял човека и неговата човешка свобода, Ботев превръща пространството на смъртта в странно, иреално място за среща на поколенията, когато „брат брата убива” или брат брата открива.
„Скот или човек” - това е изборът на българина при странната, красиво трагична среща със смъртта, когато национално и общочовешко се сливат във високата Ботева мяра за човешко достойнство и безсмъртие: „ Човек ли е той или скот!”
Ботевият избор е категоричен:
Тоз (той), който падне в бой за свобода, той не умира...
Странното послание за човешки избор, дошло от бъдещето в Ботевия „Странник”, завинаги се вплита в родовата българска памет като вечен залог за национално бъдеще.
ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” СВОБОДАТА - ИНТИМЕН ПОРИВ НА ДУХА В БОТЕВАТА ТВОРБА „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
ЛИС
В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето - на първата обич. Фолклорната традиция присъства В художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплътен интимен порив и реално човешко присъствие.
Песента е изповедна художествена форма, изплакваща трепетите на сърцето на обобщения колективен образ на народния певец - фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката на бита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по-висока цел - свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най-светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герои. Неговата първа и най-голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен: „Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова - млад съм аз, но младост не по помня, пък и да я помня, не ровя туй, що съм азе намразил и пред тебе с крака погазил.”
Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой - певец на стародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен трепет. Неговото песенно извайване започва от страданието, от раздялата с традициите, на които остава вярна любимата: Забрави туй време, 'га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз - вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!”
Между малкия интимен свят на споделеното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата на родината Ботевото изповедно АЗ избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта Към този народ и състраданието Към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетичен АЗ. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. „Сърце зло” е „в злоба обвито”. Душа и сърце изплакват своята болка:
Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито,
и сърце зло в злоба обвито!
Първите стихове на втора и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави...”: „Забрави туй време, 'га плачех...”, „Забрави ти онез полуди...”
„Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие за унизения и оскърбения. Това е „робска” обич - малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там, де скръб дълбока владее, / де сичко е с рани покрито...” От това тъмно пространство на духа, на неизплаканото народно страдание се ражда песента на мъката, песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все още далечен и чужд, несъпричастен с трагичните изповеди на сърцето, за които говори песенният стих на Ботев: „Ти имаш глас чуден - млада си, но чуйш ли /са/с пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!”
Лирическото съзнание на поетичния АЗ дочува песенния глас на планината и на гората, въплътил в горестния си протяжен вик плача на родна земя и на сиромаси. Към земята на страданието и към вопъла на народната душа е устремено „сърце ранено”. Там, дето плачът е „песен” и болката - трагична обич на сърцето, е истинското духовно пространство на любовта към родината и нейното свободно бъдеще. Единствено този любовен „глас” носи в сърцето и дочува в разбуненото си от противоречиви чувства съзнание поетичен АЗ на Ботевата лирика. Той „пее” в неговата душа с вековните „бури” на протеста, останали нечути от любимата, макар и дълго звучали в приказките на „стари времена” и песните за „нови теглила”: „О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума приказки за стари времена и песни за нови теглила!” Времената се сливат. Стават изначални. Традиция и настояще „запяват с „гласа” на страданието, песенно изплакало страдалческия образ на родината. Нейната участ изгаря с мъка сърцето на героя. Робството е вечно. Времето на болка и страдание - безкрайно. „Дума по дума” словото на поет и традиция страшни приказки реди, но техният песенен „глас” не докосва сърцето на любимата. То остава затворено в тясното пространство на човешкото интимно изживяване на любовта. Душата и не е „огласена” от песента на бунта, на горестната любов към свободата на родината.
Повелителните интонации на Ботевия стих настояват за съчувствие и съпричастност към новата „песен” на протеста и страданието: „Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица! Трикратната глаголна анафора: „За-пей...”, очертава художествено пространство на нов песенен диалог между либе и лирически герой. Познатата Ботева риторика, характерна за овладяната трагичност на песенните му изповеди, зазвучава в тристепенно градираната възходяща скала на експресивно въздействащото въпросително местоимение ,,как”. То провокира съзнанието на любимата:,,как гинат сили и младост,/ как плаче сирота вдовица/ и как теглят без дом дечица!”
Ботевата риторика изисква избор и действие, а не отговор. Той ясно отзвучава в народното песенно съзнание като сиротен плач на вдовица, долавя се и в страданието на бездомни дечица. Това е традиционният „глас” на мъката и болката. Гневният порой на Ботевия лирически протест изисква друга „песен”, друга любов да разтърси любимата и нейният „глас” да огласи тъмното пространство на страдащата всенародна душа - „там, де земя гърми и тътне/ от видове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни...” Друг избор няма. Това е песента на сърцето, познало жертвения път към свободата. Затова и мигът на националния избор или на трагичната раздяла между либе и лирически герой в името на свободата е настъпил:
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Духът лети отвъд емоционалния предел на страданието. Докосва се за миг до смъртта. Усеща страшния й дъх. И в нейното жертвено придихание открива сили за нов бунт и за нова битка. Голямата страстна любов към отечеството и неговата свобода надмогва и побеждава страха от смъртта. Лирическият герой „чува” нейната страшна буря в душата си. Тя отнема човешки живот, за да дари със свобода цял народ.
Жертвена и свята е предсмъртната любовна песен към родината, изповядана пред страшното лице на смъртта. Любов и смърт се срещат. От техния страшен допир се ражда красиво пожеланата свобода. В халюциативните мигове на раздялата с живота любов и смърт приемат образа на любимата. Той е двойствен и противоречив, но безкрайно желан и обичан. Затова в жадуваната усмивка на либето лирическият герой съзира неотменимото, всевластно присъствие на смъртта. Тя вече е желана и красива като извикания образ на любимата. Либе и смърт са новият художествен синтез в лириката на Ботев - знак на вечна любов към родината. Песенният глас на жертвената обич обгръща лирическото съзнание на поетичния АЗ. Той чува „гласа” на предсмъртната „буря”, която „кърши клонове” в душата му: „Там... там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!” Библейският образ на венеца: „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, сакрализира действията на героя. Националният избор е осветен от красивата усмивка на либето, извикала образа на жертвената смърт: „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!”
Духът лети към светлото бъдеще на родината, идентично единствено със свободата на род и родна земя. За поет и лирически герой друго бъдеще не съществува. Духовното пространство на свободата е красивото поетично битие на Ботевите лирични прозрения, в които любов и смърт, жертва и подвиг се сливат. Техните песенни гласове заучат във финалните стихове на Ботевата творба „До моето първо либе”:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...
Все още песента на свободата самотно оглася само душата на поета, но вярата в новите стойности на любовта изпълва националното съзнание на лирическия герой с предчувствие за героична жертвена смърт, „от коя и любов немее”. Нейният „глас” е над всичко, оглася сърце и душа, издига се високо над робското настояще на народ и родина.
В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето - на първата обич. Фолклорната традиция присъства В художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплътен интимен порив и реално човешко присъствие.
Песента е изповедна художествена форма, изплакваща трепетите на сърцето на обобщения колективен образ на народния певец - фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката на бита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по-висока цел - свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най-светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герои. Неговата първа и най-голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен: „Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова - млад съм аз, но младост не по помня, пък и да я помня, не ровя туй, що съм азе намразил и пред тебе с крака погазил.”
Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой - певец на стародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен трепет. Неговото песенно извайване започва от страданието, от раздялата с традициите, на които остава вярна любимата: Забрави туй време, 'га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз - вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!”
Между малкия интимен свят на споделеното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата на родината Ботевото изповедно АЗ избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта Към този народ и състраданието Към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетичен АЗ. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. „Сърце зло” е „в злоба обвито”. Душа и сърце изплакват своята болка:
Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито,
и сърце зло в злоба обвито!
Първите стихове на втора и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави...”: „Забрави туй време, 'га плачех...”, „Забрави ти онез полуди...”
„Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие за унизения и оскърбения. Това е „робска” обич - малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там, де скръб дълбока владее, / де сичко е с рани покрито...” От това тъмно пространство на духа, на неизплаканото народно страдание се ражда песента на мъката, песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все още далечен и чужд, несъпричастен с трагичните изповеди на сърцето, за които говори песенният стих на Ботев: „Ти имаш глас чуден - млада си, но чуйш ли /са/с пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!”
Лирическото съзнание на поетичния АЗ дочува песенния глас на планината и на гората, въплътил в горестния си протяжен вик плача на родна земя и на сиромаси. Към земята на страданието и към вопъла на народната душа е устремено „сърце ранено”. Там, дето плачът е „песен” и болката - трагична обич на сърцето, е истинското духовно пространство на любовта към родината и нейното свободно бъдеще. Единствено този любовен „глас” носи в сърцето и дочува в разбуненото си от противоречиви чувства съзнание поетичен АЗ на Ботевата лирика. Той „пее” в неговата душа с вековните „бури” на протеста, останали нечути от любимата, макар и дълго звучали в приказките на „стари времена” и песните за „нови теглила”: „О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума приказки за стари времена и песни за нови теглила!” Времената се сливат. Стават изначални. Традиция и настояще „запяват с „гласа” на страданието, песенно изплакало страдалческия образ на родината. Нейната участ изгаря с мъка сърцето на героя. Робството е вечно. Времето на болка и страдание - безкрайно. „Дума по дума” словото на поет и традиция страшни приказки реди, но техният песенен „глас” не докосва сърцето на любимата. То остава затворено в тясното пространство на човешкото интимно изживяване на любовта. Душата и не е „огласена” от песента на бунта, на горестната любов към свободата на родината.
Повелителните интонации на Ботевия стих настояват за съчувствие и съпричастност към новата „песен” на протеста и страданието: „Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица! Трикратната глаголна анафора: „За-пей...”, очертава художествено пространство на нов песенен диалог между либе и лирически герой. Познатата Ботева риторика, характерна за овладяната трагичност на песенните му изповеди, зазвучава в тристепенно градираната възходяща скала на експресивно въздействащото въпросително местоимение ,,как”. То провокира съзнанието на любимата:,,как гинат сили и младост,/ как плаче сирота вдовица/ и как теглят без дом дечица!”
Ботевата риторика изисква избор и действие, а не отговор. Той ясно отзвучава в народното песенно съзнание като сиротен плач на вдовица, долавя се и в страданието на бездомни дечица. Това е традиционният „глас” на мъката и болката. Гневният порой на Ботевия лирически протест изисква друга „песен”, друга любов да разтърси любимата и нейният „глас” да огласи тъмното пространство на страдащата всенародна душа - „там, де земя гърми и тътне/ от видове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни...” Друг избор няма. Това е песента на сърцето, познало жертвения път към свободата. Затова и мигът на националния избор или на трагичната раздяла между либе и лирически герой в името на свободата е настъпил:
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Духът лети отвъд емоционалния предел на страданието. Докосва се за миг до смъртта. Усеща страшния й дъх. И в нейното жертвено придихание открива сили за нов бунт и за нова битка. Голямата страстна любов към отечеството и неговата свобода надмогва и побеждава страха от смъртта. Лирическият герой „чува” нейната страшна буря в душата си. Тя отнема човешки живот, за да дари със свобода цял народ.
Жертвена и свята е предсмъртната любовна песен към родината, изповядана пред страшното лице на смъртта. Любов и смърт се срещат. От техния страшен допир се ражда красиво пожеланата свобода. В халюциативните мигове на раздялата с живота любов и смърт приемат образа на любимата. Той е двойствен и противоречив, но безкрайно желан и обичан. Затова в жадуваната усмивка на либето лирическият герой съзира неотменимото, всевластно присъствие на смъртта. Тя вече е желана и красива като извикания образ на любимата. Либе и смърт са новият художествен синтез в лириката на Ботев - знак на вечна любов към родината. Песенният глас на жертвената обич обгръща лирическото съзнание на поетичния АЗ. Той чува „гласа” на предсмъртната „буря”, която „кърши клонове” в душата му: „Там... там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!” Библейският образ на венеца: „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, сакрализира действията на героя. Националният избор е осветен от красивата усмивка на либето, извикала образа на жертвената смърт: „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!”
Духът лети към светлото бъдеще на родината, идентично единствено със свободата на род и родна земя. За поет и лирически герой друго бъдеще не съществува. Духовното пространство на свободата е красивото поетично битие на Ботевите лирични прозрения, в които любов и смърт, жертва и подвиг се сливат. Техните песенни гласове заучат във финалните стихове на Ботевата творба „До моето първо либе”:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...
Все още песента на свободата самотно оглася само душата на поета, но вярата в новите стойности на любовта изпълва националното съзнание на лирическия герой с предчувствие за героична жертвена смърт, „от коя и любов немее”. Нейният „глас” е над всичко, оглася сърце и душа, издига се високо над робското настояще на народ и родина.
ХРИСТО БОТЕВ - „КЪМ БРАТА СИ”
Ранното Ботево стихотворение „Към брата си” носи в първичен синтезиран вид поетическите тези на цялата Ботева лирика като национална проблематика.
В интимното, топло, лично обръщение - „Към брата си” - още в заглавието откриваме характерното за Ботев, израснало по-късно в мащабна национално-философска риторика, послание към индивидуалното „Аз”-ово присъствие на българина, реализирало чрез песента в „До моето първи либе” новата същностна изява на проблема за ЛЮБОВТА и националния ИЗБОР.
Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на необозримо лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.
В интимната изповед на „Към брата си” откриваме тежките „тъмни” обеми на „пияната” от болка душа: „туй, що, ГЛУПЦИ, вий не знайте” - очертана във „В механата”, и големия нравствен проблем за ОМРАЗАТА: „но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.” - който в „Борба”, чрез обруганите национални атрибути на молитвено сакралното в ритуала на обред - вяра и морал, съграждащи разрушения олтар на българска душевност, от който реално Ботев извисява молитвено пречистения, действен за всички българи, ВИК: „Хляб или свинец!”. В тази извикана, изречена болка на радост е трагиката на българския дух, чиято величава национална проекция по-късно Ботев ще докаже с личния си съдбовен избор: „Свобода или смърт!”.
Но осем години по-рано, в първата редакция на стихотворението „Към брата си”, поетът слага началото на мъчителния трагичен път на звук, песен и мисъл към високата духовна висина на България, където:
... буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
За да открие „красивата” - тайна среща с родното, Ботев среща СМЪРТТА. Но предчувствие за ранна лична кончина той изповядва още в психологичната угнетеност на стиховете от стихотворението „Към брата си”:
Мечти МРАЧНИ, мисли БУРНИ
са разпнали душа млада.
Отново кръстопътно средище на голямата Ботева риторика към национален избор става човешката душа. психологичната бездна на „Аз”-а.
Поетическата теза за подсъзнателно направен национален избор Ботев вгражда още в началото на втора строфа:
Отечество мило ЛЮБЯ,
неговият завет ПАЗЯ,
но себе си, БРАТЕ, ГУБЯ
тия глупци като МРАЗЯ.
Стиховете са хармонично противопоставени. Първите два стиха носят внушението за национална перспектива и бъдеще чрез проблема за любовта (ЛЮБЯ) и опазена национална трагедия (ЗАВЕТ ПАЗЯ). Те въплъщават положителна градивна емоционално-психологична енергия. Следващите два финални стиха на строфата са реалното поле на лична изповедност, в която, чрез първичната метафорична внушаемост на глаголна форма, взета от фолклора - ГУБЯ - разкрива ранимото сетивно предчувствие за близка човешка смърт.
Но тук не е само личната болка на поета. Тя се слива с тъмната, мрачна буря като национална психологична перспектива на омразата, която, като обърната нравствена стойност, разрушава личност, традиция народ.
Личното човешко предчувствие Ботев слива с реалните на национално-историческата ни съдба, оказали се идентични в общата си изолираност и самота
Не само обективната реалност на ВРЕМЕ-СЬДБА и ИСТОРИЯ, но и субективните носители на тези категории, т. е, ХОРАТА, са потопени в поетическата САМОТА на нихилизъм, хаос и безвремие. „НИКОЙ!” и „НИЩО!” са двата водещи поетични мотива на Ботевото лирично предчувствие за сща трагична съдба:
Често, БРАТЕ, скришом плача
над НАРОДЕН ГРОБ печален:
но, кажи ми, що да тача
в тоя МЪРТЪВ СВЯТ коварен?
ОБЕКТ - бъдеща национална съдба - „народен ГРОБ печален”, и СУБЕКТ - лично предчувствие, се изравняват по трагика, за да докажат „мъртвешкия” обем на време и епоха, резонирала в болната мисъл и съзнание на човека.
В интимното, топло, лично обръщение - „Към брата си” - още в заглавието откриваме характерното за Ботев, израснало по-късно в мащабна национално-философска риторика, послание към индивидуалното „Аз”-ово присъствие на българина, реализирало чрез песента в „До моето първи либе” новата същностна изява на проблема за ЛЮБОВТА и националния ИЗБОР.
Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на необозримо лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.
В интимната изповед на „Към брата си” откриваме тежките „тъмни” обеми на „пияната” от болка душа: „туй, що, ГЛУПЦИ, вий не знайте” - очертана във „В механата”, и големия нравствен проблем за ОМРАЗАТА: „но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.” - който в „Борба”, чрез обруганите национални атрибути на молитвено сакралното в ритуала на обред - вяра и морал, съграждащи разрушения олтар на българска душевност, от който реално Ботев извисява молитвено пречистения, действен за всички българи, ВИК: „Хляб или свинец!”. В тази извикана, изречена болка на радост е трагиката на българския дух, чиято величава национална проекция по-късно Ботев ще докаже с личния си съдбовен избор: „Свобода или смърт!”.
Но осем години по-рано, в първата редакция на стихотворението „Към брата си”, поетът слага началото на мъчителния трагичен път на звук, песен и мисъл към високата духовна висина на България, където:
... буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
За да открие „красивата” - тайна среща с родното, Ботев среща СМЪРТТА. Но предчувствие за ранна лична кончина той изповядва още в психологичната угнетеност на стиховете от стихотворението „Към брата си”:
Мечти МРАЧНИ, мисли БУРНИ
са разпнали душа млада.
Отново кръстопътно средище на голямата Ботева риторика към национален избор става човешката душа. психологичната бездна на „Аз”-а.
Поетическата теза за подсъзнателно направен национален избор Ботев вгражда още в началото на втора строфа:
Отечество мило ЛЮБЯ,
неговият завет ПАЗЯ,
но себе си, БРАТЕ, ГУБЯ
тия глупци като МРАЗЯ.
Стиховете са хармонично противопоставени. Първите два стиха носят внушението за национална перспектива и бъдеще чрез проблема за любовта (ЛЮБЯ) и опазена национална трагедия (ЗАВЕТ ПАЗЯ). Те въплъщават положителна градивна емоционално-психологична енергия. Следващите два финални стиха на строфата са реалното поле на лична изповедност, в която, чрез първичната метафорична внушаемост на глаголна форма, взета от фолклора - ГУБЯ - разкрива ранимото сетивно предчувствие за близка човешка смърт.
Но тук не е само личната болка на поета. Тя се слива с тъмната, мрачна буря като национална психологична перспектива на омразата, която, като обърната нравствена стойност, разрушава личност, традиция народ.
Личното човешко предчувствие Ботев слива с реалните на национално-историческата ни съдба, оказали се идентични в общата си изолираност и самота
Не само обективната реалност на ВРЕМЕ-СЬДБА и ИСТОРИЯ, но и субективните носители на тези категории, т. е, ХОРАТА, са потопени в поетическата САМОТА на нихилизъм, хаос и безвремие. „НИКОЙ!” и „НИЩО!” са двата водещи поетични мотива на Ботевото лирично предчувствие за сща трагична съдба:
Често, БРАТЕ, скришом плача
над НАРОДЕН ГРОБ печален:
но, кажи ми, що да тача
в тоя МЪРТЪВ СВЯТ коварен?
ОБЕКТ - бъдеща национална съдба - „народен ГРОБ печален”, и СУБЕКТ - лично предчувствие, се изравняват по трагика, за да докажат „мъртвешкия” обем на време и епоха, резонирала в болната мисъл и съзнание на човека.
ХРИСТО БОТЕВ - ПЕСЕННИТЕ ГЛАСОВЕ НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ
ЛИС
Ботевата поезия се появява в преломен, екстремален момент от живота на българския дух, когато съдбовно - с пророческа вяра в бъдещето - трябва да освободи потиснатите гласове на родовите духовни стихии. Извикани чрез гласа на Ботевата поетическа мисъл, те стават гласове на българското родово съзнание. Но изплакани като гласове на родовия ни дух и съзнание в песенните изповеди на Ботевия лирически герой, те се превръщат в песенни гласове на българското национално съзнание, пожелало свободата си чрез клетвения вик на майката към сина-изгнаник в ранното Ботево стихотворение „МАЙЦЕ СИ”.
Песенният глас на пожеланата - като клетва и вик - свобода в Ботевата творба „Майце си” се ражда от прискърбието на два песенни потока.
Първият - „Ти ли си, мале, тъй жално пела”, носи в модулациите на жалейния тон естетиката на българската родова традиция, която чрез песента-самосъжаление, песента-жалба изплаква зависимото, безпомощно, унизено положение на майка и син, на родина и народ. Оплаквайки сина, майката признава своето безсилие. А жалеейки за народа, майката-родина изповядва безсилната си, обезнадеждена вяра в свободното бъдеще на българина, носено като трагичен мираж в песента-жалба на робска България, извираща от гръдта на народ и родна земя и идваща далеч от патриархалното робско минало на духа ни.
Вторият песенен поток - „ти ли си, мале, мене три годин клела” - с нарастващата мажорна сила на звуковото внушение за трагична родова вина извисява гласа на клетвата, извайва песента на обвинението, която бушува със силата на обруганите родови стихии в душата на майка-родина. Изтръгната като гневен порой от гръдта на родината-майка, песента - укор, клетва и зов залива с тъмна родова вина съзнанието на Ботевия лирически герой и той признава вината си: „та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?”
Тези два песенни потока, от една страна, на безсилието и безнадеждността, а от друга, на настойчиво поисканата като майчина клетва свобода на българина - изграждат контрастното песенно битие на Ботевите лирически прозрения, които противопоставят гласа на робското минало срещу гордия вик за свобода, зазвучал първо в клетвата на майката и идващ сякаш от свободното бъдеще на сина. За Ботев няма настояще. Настоящето е робският делник на неговия съвременник, тоест - част от робското минало и настоящ миг от песента-жалба и самосъжаление на българина.
В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Два песенни гласа изразяват противопоставените художествени стойности на робство и свобода, на минало и бъдеще. Песента на смирението и песента на бунта разпъват душата на поет и лирически герой, градят клетвената контрастност на Ботевата любов и омраза, и на националния избор - „Свобода или смърт!” Но за да противопостави робско минало на свободно бъдеще, Ботевият лирически „Ази” от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща между песента-жалба и песента-клетва първоизворите на родовата вина, бликнали с отприщените стихии на песенните самоизповеди в разбуненото му съзнание: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!” Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е именно той, Ботевият лирически АЗ задълбочава драмата на трагично изолирания си, усамотен в пространството на болката и прозрението, дух, който го отделя от минало, робски настоящ делник и съвременник, носещ в душата си песента-жалба, песента-смирение.
Ботевият лирически герой остава сам с песенния глас на майчината клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:
Весел ме гледат мили другари,
но те не знаят, че аз вече тлея
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам
Лирическият АЗ люби родината-майка и вярва в свободното й бъдеще.
Двете библейски категории любов и вяра изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина - но свободна, а не робска родина. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното й бъдеще, в което пророчески вярва: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.”
Но силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България: „но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря.”
Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов. Лишена е от право на синовна обич.
Библейската категория надежда в Ботевата творба „Майце си” символно въплъщава нелюбовта, тоест, огнената разрушителна стихия на Ботевата омраза, която отнема надеждите за „робско” бъдеще на смирената пред тъжния си делник робска България, която пее жалейната песен на смирението и самосъжалението в душата на Ботевия съвременник.
Срещу тази „робска” надежда въстава Ботевият лирически герой и вещае нейната духовна смърт.
Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни, според Ботев, няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робско минало и с робска надежда за бъдеще на България.
В стихотворението „Майце си” художествено функционират само библейските и поетическите Ботеви категории любов и вяра.
Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея - като пред олтар - лирическият АЗ ще изповяда болката и съмненията на душата си:
Една сал мечта, една остана
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо,
таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Гласът на бъдещето, като песен на жертвения избор, запява след изповедта на болката и страданието в пречистения от съмнения и родова вина дух на Ботевия лирически герой.
Душата му прелива от родова любов към „баща и сестра и братя мили” и родина, изпълнена с песенния глас на бъдещето, който чрез песента на жертвения избор донася обещание за надежда, обещание за свобода.
Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта: „Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз, нека измръзнат жили, пък тогаз, нека изгния в гроба! Но Ботевата надежда, отрекла робското минало и робското бъдеще на България, извайва контрастно образа на свободна майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта. Две усмивки - на любимата и на смъртта - жертвен предвестник на свободата - мамят поет и лирически герой. Нова песен, чрез гласа на любовния жертвен избор, зазвучава в Ботевата творба „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” - песенно послание до голямата и единствена любов на Ботев - свободата на България.
Ботевата поезия се появява в преломен, екстремален момент от живота на българския дух, когато съдбовно - с пророческа вяра в бъдещето - трябва да освободи потиснатите гласове на родовите духовни стихии. Извикани чрез гласа на Ботевата поетическа мисъл, те стават гласове на българското родово съзнание. Но изплакани като гласове на родовия ни дух и съзнание в песенните изповеди на Ботевия лирически герой, те се превръщат в песенни гласове на българското национално съзнание, пожелало свободата си чрез клетвения вик на майката към сина-изгнаник в ранното Ботево стихотворение „МАЙЦЕ СИ”.
Песенният глас на пожеланата - като клетва и вик - свобода в Ботевата творба „Майце си” се ражда от прискърбието на два песенни потока.
Първият - „Ти ли си, мале, тъй жално пела”, носи в модулациите на жалейния тон естетиката на българската родова традиция, която чрез песента-самосъжаление, песента-жалба изплаква зависимото, безпомощно, унизено положение на майка и син, на родина и народ. Оплаквайки сина, майката признава своето безсилие. А жалеейки за народа, майката-родина изповядва безсилната си, обезнадеждена вяра в свободното бъдеще на българина, носено като трагичен мираж в песента-жалба на робска България, извираща от гръдта на народ и родна земя и идваща далеч от патриархалното робско минало на духа ни.
Вторият песенен поток - „ти ли си, мале, мене три годин клела” - с нарастващата мажорна сила на звуковото внушение за трагична родова вина извисява гласа на клетвата, извайва песента на обвинението, която бушува със силата на обруганите родови стихии в душата на майка-родина. Изтръгната като гневен порой от гръдта на родината-майка, песента - укор, клетва и зов залива с тъмна родова вина съзнанието на Ботевия лирически герой и той признава вината си: „та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?”
Тези два песенни потока, от една страна, на безсилието и безнадеждността, а от друга, на настойчиво поисканата като майчина клетва свобода на българина - изграждат контрастното песенно битие на Ботевите лирически прозрения, които противопоставят гласа на робското минало срещу гордия вик за свобода, зазвучал първо в клетвата на майката и идващ сякаш от свободното бъдеще на сина. За Ботев няма настояще. Настоящето е робският делник на неговия съвременник, тоест - част от робското минало и настоящ миг от песента-жалба и самосъжаление на българина.
В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Два песенни гласа изразяват противопоставените художествени стойности на робство и свобода, на минало и бъдеще. Песента на смирението и песента на бунта разпъват душата на поет и лирически герой, градят клетвената контрастност на Ботевата любов и омраза, и на националния избор - „Свобода или смърт!” Но за да противопостави робско минало на свободно бъдеще, Ботевият лирически „Ази” от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща между песента-жалба и песента-клетва първоизворите на родовата вина, бликнали с отприщените стихии на песенните самоизповеди в разбуненото му съзнание: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!” Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е именно той, Ботевият лирически АЗ задълбочава драмата на трагично изолирания си, усамотен в пространството на болката и прозрението, дух, който го отделя от минало, робски настоящ делник и съвременник, носещ в душата си песента-жалба, песента-смирение.
Ботевият лирически герой остава сам с песенния глас на майчината клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:
Весел ме гледат мили другари,
но те не знаят, че аз вече тлея
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам
Лирическият АЗ люби родината-майка и вярва в свободното й бъдеще.
Двете библейски категории любов и вяра изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина - но свободна, а не робска родина. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното й бъдеще, в което пророчески вярва: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.”
Но силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България: „но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря.”
Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов. Лишена е от право на синовна обич.
Библейската категория надежда в Ботевата творба „Майце си” символно въплъщава нелюбовта, тоест, огнената разрушителна стихия на Ботевата омраза, която отнема надеждите за „робско” бъдеще на смирената пред тъжния си делник робска България, която пее жалейната песен на смирението и самосъжалението в душата на Ботевия съвременник.
Срещу тази „робска” надежда въстава Ботевият лирически герой и вещае нейната духовна смърт.
Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни, според Ботев, няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робско минало и с робска надежда за бъдеще на България.
В стихотворението „Майце си” художествено функционират само библейските и поетическите Ботеви категории любов и вяра.
Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея - като пред олтар - лирическият АЗ ще изповяда болката и съмненията на душата си:
Една сал мечта, една остана
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо,
таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Гласът на бъдещето, като песен на жертвения избор, запява след изповедта на болката и страданието в пречистения от съмнения и родова вина дух на Ботевия лирически герой.
Душата му прелива от родова любов към „баща и сестра и братя мили” и родина, изпълнена с песенния глас на бъдещето, който чрез песента на жертвения избор донася обещание за надежда, обещание за свобода.
Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта: „Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз, нека измръзнат жили, пък тогаз, нека изгния в гроба! Но Ботевата надежда, отрекла робското минало и робското бъдеще на България, извайва контрастно образа на свободна майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта. Две усмивки - на любимата и на смъртта - жертвен предвестник на свободата - мамят поет и лирически герой. Нова песен, чрез гласа на любовния жертвен избор, зазвучава в Ботевата творба „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” - песенно послание до голямата и единствена любов на Ботев - свободата на България.
ХРИСТО БОТЕВ - ЧОВЕКЪТ И РОДОВИЯТ СВЯТ В БОТЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ „МАЙЦЕ СИ”
ЛИС
Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-заръка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в „клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя злочестен ази...”
Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в „изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”
Вината е осъзната. „Проклятието” на рода тегне над човешкото съзнание, което в трагичната самота на размисъла преоткрива духовните стойности на родното. Те пробуждат носталгичния спомен за родовото минало на прокудения. Библейският мотив за блудния син е въведен в риторичния размисъл на лирическия герой, преосмислил отново скиталческата участ не само на родовия дух, но и на човека, отчужден от духовните корени на своя родов свят.
Ботевият лирически АЗ се самоидентифицира с родовата съдба на всички синове, насилствено отчуждени от „бащина родна стряха”, от майка и родина, фолклорният песенен образ на майката прераства в национално значимия за Ботевата поезия образ на майката-родина. Драматичният размисъл на поетичния АЗ има двойна проекция на художествен изказ. Риторичното послание, което носи, е насочено, от една страна, към родовата памет на традицията, към познатия образ на майката-мъченица, на майката-страдалница. но от друга -към национално значимия за българската възрожденска епоха - образ на майката-родина:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена ?!
Болката на родовата песенна традиция се слива с трагиката на настоящето. Те изразяват в емоционално психологичен план човешката съдба на Ботевия съвременник-лирически герой на поетичните му изповеди: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и Вехне люто язвена?!” Осъзната е не само родовата вина в личностното съзнание на човека, но и безизходицата, липсата на перспективи в националноисторическата съдба на рода. Настоящето е продължение на миналото. Опазена е традицията на безкрайно родово страдание. Самотен в своите трагични прозрения, Ботевият лирически герой осъзнава трудния път на вътрешно мисловно Съзряване, за да възприеме съзнанието голямата родова и национална идея за освобождаване душите на съвременниците от тъмната родова мъка на миналото. Идеята за освобождение на духа ражда и мисълта за национално освобождение. Осъзнал истината за своето настояще, мъката на Ботевия лирически АЗ е неизмерима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Духовна самота обгръща човешкото съзнание. Човекът-личност не открива духовен събрат. Мисълта за нова родова и национална участ остава несподелена:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що В душа тая:
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.
Събуденият спомен за родовия свят, затворен в интимно личното пространство на дома и майчината всеопрощаваща любов, не е достатъчно основание за надмогване на тъгата в поетичния размисъл на героя. Пред нов духовен кръстопът е изправено човешкото съзнание. Към нови национални измерения на родовия дух се стреми Ботевият лирически АЗ и той споделя драмата на мъчителния си размисъл със свидния образ на майката, носен в душата:
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В интимния свят на човешките емоции нахлува ново чувство, ново разбиране за любов: „но тука Вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря. „Обичта към майката, родила емоционалния плам на риторичния размисъл в съзнанието на лирическия герой, прераства в любов към свободното бъдеще на родната земя, в любов към майката-родина.
Човекът, осъзнал повелите на родовия дълг, търси нов път към родината, път към нейната свобода. Това е новият духовен избор на лирическия герой:
Много аз, мале. много мечтаях
щастие, слава да видим двама;
сила усещах - що не желаях? -
но за вси желби приготви яма!
Родовият свят, извикан в човешкото съзнание с песенния глас на майчината тъга, изисква нова мяра за личностно присъствие в реалните условия за живот на лирическия герой. Настоящето изисква нов жертвен избор. Той води към „прегръдката” т майка-родина:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Обичта към българския родов свят изпълва с нова жертвена обич съзнанието на Ботевия лирически АЗ. Пътят към свободата на родината преминава през жертвения избор на сърцето. От неговите най-съкровени дълбини идват клетвените, оброчни слова на поет и лирически герой: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба.
Човекът в Ботевото стихотворение „Майце си” е намерил пътя към родовия свят, носен в душата и съзнанието, който е път към свободата на родината. Родът е станал нация. Залог за нейната свобода е жертвеният личен избор на човека.
Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-заръка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в „клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя злочестен ази...”
Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в „изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”
Вината е осъзната. „Проклятието” на рода тегне над човешкото съзнание, което в трагичната самота на размисъла преоткрива духовните стойности на родното. Те пробуждат носталгичния спомен за родовото минало на прокудения. Библейският мотив за блудния син е въведен в риторичния размисъл на лирическия герой, преосмислил отново скиталческата участ не само на родовия дух, но и на човека, отчужден от духовните корени на своя родов свят.
Ботевият лирически АЗ се самоидентифицира с родовата съдба на всички синове, насилствено отчуждени от „бащина родна стряха”, от майка и родина, фолклорният песенен образ на майката прераства в национално значимия за Ботевата поезия образ на майката-родина. Драматичният размисъл на поетичния АЗ има двойна проекция на художествен изказ. Риторичното послание, което носи, е насочено, от една страна, към родовата памет на традицията, към познатия образ на майката-мъченица, на майката-страдалница. но от друга -към национално значимия за българската възрожденска епоха - образ на майката-родина:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена ?!
Болката на родовата песенна традиция се слива с трагиката на настоящето. Те изразяват в емоционално психологичен план човешката съдба на Ботевия съвременник-лирически герой на поетичните му изповеди: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и Вехне люто язвена?!” Осъзната е не само родовата вина в личностното съзнание на човека, но и безизходицата, липсата на перспективи в националноисторическата съдба на рода. Настоящето е продължение на миналото. Опазена е традицията на безкрайно родово страдание. Самотен в своите трагични прозрения, Ботевият лирически герой осъзнава трудния път на вътрешно мисловно Съзряване, за да възприеме съзнанието голямата родова и национална идея за освобождаване душите на съвременниците от тъмната родова мъка на миналото. Идеята за освобождение на духа ражда и мисълта за национално освобождение. Осъзнал истината за своето настояще, мъката на Ботевия лирически АЗ е неизмерима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Духовна самота обгръща човешкото съзнание. Човекът-личност не открива духовен събрат. Мисълта за нова родова и национална участ остава несподелена:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що В душа тая:
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.
Събуденият спомен за родовия свят, затворен в интимно личното пространство на дома и майчината всеопрощаваща любов, не е достатъчно основание за надмогване на тъгата в поетичния размисъл на героя. Пред нов духовен кръстопът е изправено човешкото съзнание. Към нови национални измерения на родовия дух се стреми Ботевият лирически АЗ и той споделя драмата на мъчителния си размисъл със свидния образ на майката, носен в душата:
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В интимния свят на човешките емоции нахлува ново чувство, ново разбиране за любов: „но тука Вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря. „Обичта към майката, родила емоционалния плам на риторичния размисъл в съзнанието на лирическия герой, прераства в любов към свободното бъдеще на родната земя, в любов към майката-родина.
Човекът, осъзнал повелите на родовия дълг, търси нов път към родината, път към нейната свобода. Това е новият духовен избор на лирическия герой:
Много аз, мале. много мечтаях
щастие, слава да видим двама;
сила усещах - що не желаях? -
но за вси желби приготви яма!
Родовият свят, извикан в човешкото съзнание с песенния глас на майчината тъга, изисква нова мяра за личностно присъствие в реалните условия за живот на лирическия герой. Настоящето изисква нов жертвен избор. Той води към „прегръдката” т майка-родина:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Обичта към българския родов свят изпълва с нова жертвена обич съзнанието на Ботевия лирически АЗ. Пътят към свободата на родината преминава през жертвения избор на сърцето. От неговите най-съкровени дълбини идват клетвените, оброчни слова на поет и лирически герой: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба.
Човекът в Ботевото стихотворение „Майце си” е намерил пътя към родовия свят, носен в душата и съзнанието, който е път към свободата на родината. Родът е станал нация. Залог за нейната свобода е жертвеният личен избор на човека.
ХРИСТО БОТЕВ - МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В „МАЙЦЕ СИ”
ЛИС
С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
Акционерно дружество. Понятие. Образуване. Акции. Облигации. Увеличаване и намаляване на акционерния капитал. Права и задължения на акционерите
Акционерно е др-вото, чийто капитал е разделен на акции. Др-вото отговаря към кредиторите с имуществото си. Във фирмата на АД сее включва означението „акционерно дружество” или просто АД. То може да бъде учредено от едно или повече физически или юридически лица. Когато АД се образува от едно лице, с учредителен акт се утвърждава уставът и се назначава първият надзорен съвет или съвет на директорите. Учр.акт се съставя писмена форма. Учредител са лица, записали акции на учредителното събрание. Капиталът и стойността на акциите се определят в левове, като минималната с/ст на капитала на АД е 50 000 лв. Минималният р-р а капитала, необходим за извършване а банкова, застрахователна д-ст или д-ст по доброволно здравно осигуряване, се определя с отделен закон. Капиталът трябва да бъде изцяло записан. Др-вото не може да записва акции от капитала си. Когато тази забрана бъде нарушена при учредяването на др-вото, учредителите са задължени за вноските срещу записаните акции. Минималната номинална с/ст на една акция е един лв. По-голяма номинална с/ст на акцията трябва да бъде определена в цели левове.
АД се учредява на учредително събрание, на което присъстват всички лица, които записват акции. Учредителя може да бъде представляван от пълномощник с изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа. на учредителното събрание се записва акциите.
Учредителното събрание:
- взема решение за учредяване на др-вото;
- приема устава;
- установява размера на разноските по учредя2ането;
- избира надзорен съвет, съответно съвет на директорите;
Устава трябва да съдържа:
- фирмата, седалището и адреса на управление на др-вото;
- предмета на д-ст и стока, ако има такъв;
- размера на капитала, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне, ако има такива, както и номиналната с/ст на отделната акция.
- органи на др-вото, техният мандат и броя на членовете им;
- вида и стойността на непаричните вноски, ако има такива, лицата, които ги извършват, броя и номиналната /ст на акциите, които ще им бъдат дадени;
- преимуществата, които посочените учредители запазват за себе си поименно, ако такива се предвиждат;
- условията и редът за издаване на акции, които подлежат на обратно изкупуване;
- начин на разпределение на печалбата;
- начин на свикване на ОС;
- други условия във връзка с учредяването, съществуването и прекратяването на др-вото.
Паричните вноски се извършват по набирателна банкова смет,а открита от управителния съвет, съответно от съвета на директорите, на името на др-вото с посочване на вносителя, като разпореждането с внесените суми се извършва с единодушно решение на този орган. ако в тримесечен срок управителният съвет, съответно съветът на директорите, не удостовери през банката, че др-вото е заявено за вписване, вносителите могат да изтеглят обратно направените вноски в пълен размер. Членовете на съответния съвет отговарят солидарно за изплащането на вноските. Срещу направените имуществено вноски за сметка на записаните акции акционерите получават временно удостоверение, подписано от упълномощен член на управителния съвет, съответно на съвета на директорите. Акции се дават на акционерите срещу представяне на временно удостоверение.
За вписването на АД в търговския регистър е необходимо:
- да е приет уставът;
- да е записан целият капитал;
- да е внесена предвидената в участва част от с/стта на всяка акция, но не по-малко от 25 на 100 от номиналната или от предвидената устава емисионна с/ст на всяка акция.
- да се избрани съвет на директорите, съответно надзорен и управителен съвет;
- да са изпълнени другите изисквания на закона.
В търговския регистър се вписват данните, като и имената на членовете на съвета на директорите, съответно на надзорния и управителния съвет и вписването се обнародва. Обнародва се и датата на решението на съда за вписване в Търг.регистър. В регистъра се представя учредителния протокол и списък на лицата, записали акции при учредяването, удостоверен от управителния съвет или от съвета на директорите. Когато след учредяването на дружеството акциите бъдат придобити от едно лице, в търг. регистър се вписва името, съответно фирмата, на акционера.
Акцията е ценна книга, която удостоверява че притежателят й участва с посочената в нея номинална с/ст в капитала. АД не може да издава акции с различна номинална с/ст. Акциите могат да се издават в купюри от по 1,5, 10 и кратни на 10 акции.
Емисионната с/ст, по която акциите се поемат от учредителите, съответно от подписващите при набиране на капитала чрез подписка. Емисионната с/ст не може да бъде по-малка от номиналната. Могат да се записват акции и на по-голяма стойност от номиналната. Разликата м/у ном. и емисионната с/ст се отнася във фонд „Резервен” на дружеството. Акциите са неделими. Когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват правата по нея заедно, като определят пълномощник.
Акциите могат да бъдат поименни и на приносител. Могат да се издават и привилегировани акции. АД може да издава и безналични акции. Издаването и разпореждането с безналични акции се извършва по ред, установен със закон. Акциите на приносителя не могат да му се предават , преди да е изплатена тяхната номинална или емисионна с/ст. Когато поименните акции се предават преди внасянето на пълната им емисионна с/ст, р-рът на частичните вносеки се отбелязва върху тях.
В дружеството се води книга за акционерите, в която се записват името и адресът на притежателите на поименните акции и се отбелязват видът, номиналната и емисионната с/ст, броят и номерата на акциите. Това се отнася и за временните удостоверения.
Права на акционера – акцията дава право на един глас в ОС на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната с/ст на акцията. Когато др-вото издава акции с особени прав,а това трябва да бъде посочено и предвидено в устава. Акциите с еднакви права образуват отделен клас. Не се допуска ограничаване на правата на отделни акционери от един клас,.
Привилегированите акции могат да осигурят гарантиран или допълнителен дивидент и дял в дружественото имущество при ликвидацията, както и други права предвидени в този закон или в устава. С устава може да се предвиди привилегированите акции да са без право на глас, което трябва да бъде посочено и в акцията. Привилегировани акции без право на глас се включват в номиналната с/ст на капитала. Не се допуска повече т½ от акциите да бъдат без право на глас. Когато дивидентът по привилегированата акция без право на глас не бъде изплатен за 1 година и закъснялото плащане на бъде изплатено през следващата година заедно с дивидента за нея, тази прив. акция придобива право на глас до изплащане на забавените дивиденти. За вземане на решения в които се ограничават предимствата, произтичащи от привилегированите акции без право на глас, е необходимо съгласието на привилегированите акционери, които се свикват на отделно събрание. Събранието е редовно, ако са представени най-малко 50 на 100 от привилегированите акции. Решението се взема с мнозинство най-малко ¾ от представените акции.
Съдържание на акцията:
- означението „акция” за единична и съответния брой акции за купюри с повече акции;
- вина на акциите;
- номер на купюрата и пореден номера на включените в нея акции;
- фирмата и седалището на АД;
- размера на капитала;
- общия брой на акциите, езичната им номинална с/ст и купюрния строеж;
- купоните и техния падеж;
- подписите на две лица, които могат да задължават дружеството и дата на емисията. За валиден подпис върху акцията се смята и отпечатаният подпис.
На лицевата страна на поименната акция се вписва името на първи собственик.
Облигациите могат да се издава само от акционерно дружество. Издаване на облигации чрез публично предлагане може а се извършва най-малко две години след вписване на др-вото в търг.регистър и ако има два годишни счетоводни отчета, приети от ОС. Решението за издаване на облигации се взема от ОС на акционерите, което може да овласти за това съвета на директорите, съответно управителния съвет.. Облигациите могат да бъдат налични и безналични. За издаването, прехвърлянето и залагането на наличните и безналичните облигации се прилагат правилата за акциите.
Решението за увеличаване на капитала се взема от ОС с мнозинство 2/3 от гласовете на представените на събранието акции. Намаляването на капитала става с решение на ОС Капиталът може да се намали:
- с намаляване на номинал.с/ст на акциите;
- чрез обезсилване на акциите;
При намаление на акционерния капитал е предвидена защита на кредиторите както при ООД.
Облигации могат да се издават само от АД. Най-малко две години след вписване на финансовите отчети приети от ОС. При своята същност инвестирането в облигации е форма на публичен заем за потребление като АД е заемател (длъжник), а облигационерите са заемодател. ОТ финансов аспект инвестирането в акции е средство за финансиране в АД, а инвестиране в облигации е средство за кредитиране на АД.
Капиталът на АД може да се увеличи чрез издаване на нови акции, чрез увеличаване номиналната с/ст на вече издадените акции или чрез превръщане на облигации в акции.
Решението на общото събрание на акционерите за увеличаване на капитала се взема с мнозинство 2/3 от гласовете на представените на заседанието акции. С устава може да се предвиди по-голямо мнозинство, както и допълнителни условия.
При акции от различни класове решението се взема от акционерите от всеки клас
Ако новите акции се продават по цена по-висока от номиналната, тяхната минимална продажна цена се определя в ре¬шението на общото събрание. Увеличаването на капитала е допустимо само след като определеният в устава размер е напълно внесен.
В случай, че бъде извършена увеличаване на капитала в нарушение на чл. 161, ал. 4, членовете на управителния съвет, съответно на съвета на директорите, са солидарно задължени за вноските по записаните собствени акции. За увеличаването на капитала се прилага съответно гла¬ва четиринадесета, раздел II, а увеличаване на капитала чрез под
писка се извършва при условия и по ред, установени със закон.. За вписване на увеличението на капитала чрез подписка е необ¬ходимо да бъде представено потвърждение на проспект, освен в случаите, когато такъв не се изисква от закона.
Изисквания за Вписване на увеличаването на Капитала
За вписване на увеличаването на капитала в търговския регистър е необходимо:
да са записани новите акции; да са внесени най-малко 25 на сто от номиналната стойност на записаните нови акции; да е внесена разликата между номиналната и емисионната стойност на новите акции. Когато новите акции не са записани изцяло, капиталът се увеличава само със стойността на записаните акции, ако ре¬шението на общото събрание за увеличаването допуска такава възможност.
В Търговския регистър се представя списък на лицата, за¬писали новите акции, удостоверен от управителния съвет, съ¬ответно от съвета на директорите.
Увеличаване на Капитала с непарични вноски Когато капиталът се увеличава с непарични вноски, в решението на общото събрание се посочва предметът на внос¬ката, лицето, което я прави, и номиналната стойност на акции¬те, предоставени срещу тази вноска.
Предимства на акционерите
Всеки акционер има право да придобие част от новите акции, която съответствува на неговия дял в капитала преди увеличаването.
При акции от различни кла¬сове правото по ал. 1 важи за акционерите от съответния клас. Останалите акционери упражняват предимството си след акци¬онерите от класа, в който се издават новите акции. Правото на акционерите по ал. 1 и 2 се погасява в срок, определен от общото събрание, но най-малко един месец след обнародването в "Държавен вестник" на покана за записване на акциите. Поканата за записване на
нови акции се обнародва след представяне на решението за уве¬личаване на капитала в търговския регистър.
Правото на акционерите по 1 и 2 може да бъде ограничено или да отпадне по решение на общото събрание, взето с мнозинство две трети от гласовете на представените акции. Управителният съвет, съответно съветът 1 Директорите, представя доклад относно причините за отмя¬ната или ограничаването на предимствата и обосновава емисионната стойност на новите акции. Решението на общото събра¬ние се представя в търговския регистър и се обнародва. Капиталът може да бъде увеличен под условие, че акциите се закупят от определени лица на определена цена, как¬то и срещу облигации на дружеството. Увеличаване на капитала от Управителния съвет (съвета на директорите).
Уставът може да овласти управителния съвет, съответ¬но съвета на директорите, в продължение на 5 години от възник¬ване на дружеството да увеличава капитала до определен но¬минален размер чрез издаване на нови акции. Решение в този сми¬съл може да се вземе и с изменение на устава при спазване изис¬кването на чл. 192, ал. З, най-много за 5 години след регистри¬ране на изменението.
При увеличаване на капита¬ла по ал.1 се прилага чл. 194, ал. 1 и 2.
Управителният съвет, съот¬ветно съветът на директорите, може да изключи или да ограни¬чи правото на акционерите по чл. 194, ал. 1 само ако е овластен за това от устава или с решение на общото събрание, взето с мнозинство 2/3 от гласовете на представените акции.
Увеличаване на капитала със средства на дружеството- Общото събрание може да реши да увеличи капи¬тала чрез превръщане на част от печалбата в капитал. Решени¬ето се взема в срок до 3 месеца след приемането на годишния счетоводен отчет за изтеклата година мнозинство 3/4 от гла¬совете на представените на събрание.
При вписване на решението за увеличаване в съда се пред¬ставя балансът и се посочва, че увеличаването е от собствени средства на дружеството
Новите акции се разпределят между акционерите; включително и дружеството, когато то при¬тежава собствени акции съразмерно на участието им в капита¬ла до увеличаването. Решението на ОС, което про¬тиворечи на предходното; изречение, е недействително.
Получаваме на акциите
След вписване на увеличаването на капитала по предходния член УС, съответно съветът на ди¬ректорите, трябвала! покани незабавно акционерите да получат акциите си.
Неполучените от акционерите нови акции на приносител се продават на борсата след изтичане на I година от обнарод¬ване в "ДВ” на решението за увеличаване на ка¬питала. Правата на акционерите се погасяват, а получените от продажбата суми се отнасят във фонд "Резервен".
Намаляване на капитала
Обикновено намаляване
Намаляването на капитала става с решение на общото събрание. Ако има няколко класа акции, за намаляването е необходимо решение на всеки клас акционери.
В решението трябва да се съдържа целта на намаляването и начинът, по който ще се извърши.
Начини на намаляване;
- с намаляване на номиналната с/ст на акциите;
- чрез обезсилване на акции; Акциите могат да се обезсилят принудително и след придобиването им от др-вото. Принудително обезсилване на акции се допуска ако е предвидено в устава и акциите са записани при това условие. Предпоставките и начинът за извършване на принудителното обезсилване се определят в устава.
Едновременно намаляване и увеличаване на капитала
Капиталът на др-вото може да бъде едновременно намален и увеличен така, че намаляването да има действие само, ако бъде извършено предвиденото увеличение на капитала.
Органи на АД са:
- ОС на акционерите;
ю- съвет на директорите (едностепенна система) или надзорен съвет и управителен съвет (двустепенна система);
- в еднолично АД едноличният собственик на капитала решава въпросите от компетентността на ОС.
АД се учредява на учредително събрание, на което присъстват всички лица, които записват акции. Учредителя може да бъде представляван от пълномощник с изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа. на учредителното събрание се записва акциите.
Учредителното събрание:
- взема решение за учредяване на др-вото;
- приема устава;
- установява размера на разноските по учредя2ането;
- избира надзорен съвет, съответно съвет на директорите;
Устава трябва да съдържа:
- фирмата, седалището и адреса на управление на др-вото;
- предмета на д-ст и стока, ако има такъв;
- размера на капитала, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне, ако има такива, както и номиналната с/ст на отделната акция.
- органи на др-вото, техният мандат и броя на членовете им;
- вида и стойността на непаричните вноски, ако има такива, лицата, които ги извършват, броя и номиналната /ст на акциите, които ще им бъдат дадени;
- преимуществата, които посочените учредители запазват за себе си поименно, ако такива се предвиждат;
- условията и редът за издаване на акции, които подлежат на обратно изкупуване;
- начин на разпределение на печалбата;
- начин на свикване на ОС;
- други условия във връзка с учредяването, съществуването и прекратяването на др-вото.
Паричните вноски се извършват по набирателна банкова смет,а открита от управителния съвет, съответно от съвета на директорите, на името на др-вото с посочване на вносителя, като разпореждането с внесените суми се извършва с единодушно решение на този орган. ако в тримесечен срок управителният съвет, съответно съветът на директорите, не удостовери през банката, че др-вото е заявено за вписване, вносителите могат да изтеглят обратно направените вноски в пълен размер. Членовете на съответния съвет отговарят солидарно за изплащането на вноските. Срещу направените имуществено вноски за сметка на записаните акции акционерите получават временно удостоверение, подписано от упълномощен член на управителния съвет, съответно на съвета на директорите. Акции се дават на акционерите срещу представяне на временно удостоверение.
За вписването на АД в търговския регистър е необходимо:
- да е приет уставът;
- да е записан целият капитал;
- да е внесена предвидената в участва част от с/стта на всяка акция, но не по-малко от 25 на 100 от номиналната или от предвидената устава емисионна с/ст на всяка акция.
- да се избрани съвет на директорите, съответно надзорен и управителен съвет;
- да са изпълнени другите изисквания на закона.
В търговския регистър се вписват данните, като и имената на членовете на съвета на директорите, съответно на надзорния и управителния съвет и вписването се обнародва. Обнародва се и датата на решението на съда за вписване в Търг.регистър. В регистъра се представя учредителния протокол и списък на лицата, записали акции при учредяването, удостоверен от управителния съвет или от съвета на директорите. Когато след учредяването на дружеството акциите бъдат придобити от едно лице, в търг. регистър се вписва името, съответно фирмата, на акционера.
Акцията е ценна книга, която удостоверява че притежателят й участва с посочената в нея номинална с/ст в капитала. АД не може да издава акции с различна номинална с/ст. Акциите могат да се издават в купюри от по 1,5, 10 и кратни на 10 акции.
Емисионната с/ст, по която акциите се поемат от учредителите, съответно от подписващите при набиране на капитала чрез подписка. Емисионната с/ст не може да бъде по-малка от номиналната. Могат да се записват акции и на по-голяма стойност от номиналната. Разликата м/у ном. и емисионната с/ст се отнася във фонд „Резервен” на дружеството. Акциите са неделими. Когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват правата по нея заедно, като определят пълномощник.
Акциите могат да бъдат поименни и на приносител. Могат да се издават и привилегировани акции. АД може да издава и безналични акции. Издаването и разпореждането с безналични акции се извършва по ред, установен със закон. Акциите на приносителя не могат да му се предават , преди да е изплатена тяхната номинална или емисионна с/ст. Когато поименните акции се предават преди внасянето на пълната им емисионна с/ст, р-рът на частичните вносеки се отбелязва върху тях.
В дружеството се води книга за акционерите, в която се записват името и адресът на притежателите на поименните акции и се отбелязват видът, номиналната и емисионната с/ст, броят и номерата на акциите. Това се отнася и за временните удостоверения.
Права на акционера – акцията дава право на един глас в ОС на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната с/ст на акцията. Когато др-вото издава акции с особени прав,а това трябва да бъде посочено и предвидено в устава. Акциите с еднакви права образуват отделен клас. Не се допуска ограничаване на правата на отделни акционери от един клас,.
Привилегированите акции могат да осигурят гарантиран или допълнителен дивидент и дял в дружественото имущество при ликвидацията, както и други права предвидени в този закон или в устава. С устава може да се предвиди привилегированите акции да са без право на глас, което трябва да бъде посочено и в акцията. Привилегировани акции без право на глас се включват в номиналната с/ст на капитала. Не се допуска повече т½ от акциите да бъдат без право на глас. Когато дивидентът по привилегированата акция без право на глас не бъде изплатен за 1 година и закъснялото плащане на бъде изплатено през следващата година заедно с дивидента за нея, тази прив. акция придобива право на глас до изплащане на забавените дивиденти. За вземане на решения в които се ограничават предимствата, произтичащи от привилегированите акции без право на глас, е необходимо съгласието на привилегированите акционери, които се свикват на отделно събрание. Събранието е редовно, ако са представени най-малко 50 на 100 от привилегированите акции. Решението се взема с мнозинство най-малко ¾ от представените акции.
Съдържание на акцията:
- означението „акция” за единична и съответния брой акции за купюри с повече акции;
- вина на акциите;
- номер на купюрата и пореден номера на включените в нея акции;
- фирмата и седалището на АД;
- размера на капитала;
- общия брой на акциите, езичната им номинална с/ст и купюрния строеж;
- купоните и техния падеж;
- подписите на две лица, които могат да задължават дружеството и дата на емисията. За валиден подпис върху акцията се смята и отпечатаният подпис.
На лицевата страна на поименната акция се вписва името на първи собственик.
Облигациите могат да се издава само от акционерно дружество. Издаване на облигации чрез публично предлагане може а се извършва най-малко две години след вписване на др-вото в търг.регистър и ако има два годишни счетоводни отчета, приети от ОС. Решението за издаване на облигации се взема от ОС на акционерите, което може да овласти за това съвета на директорите, съответно управителния съвет.. Облигациите могат да бъдат налични и безналични. За издаването, прехвърлянето и залагането на наличните и безналичните облигации се прилагат правилата за акциите.
Решението за увеличаване на капитала се взема от ОС с мнозинство 2/3 от гласовете на представените на събранието акции. Намаляването на капитала става с решение на ОС Капиталът може да се намали:
- с намаляване на номинал.с/ст на акциите;
- чрез обезсилване на акциите;
При намаление на акционерния капитал е предвидена защита на кредиторите както при ООД.
Облигации могат да се издават само от АД. Най-малко две години след вписване на финансовите отчети приети от ОС. При своята същност инвестирането в облигации е форма на публичен заем за потребление като АД е заемател (длъжник), а облигационерите са заемодател. ОТ финансов аспект инвестирането в акции е средство за финансиране в АД, а инвестиране в облигации е средство за кредитиране на АД.
Капиталът на АД може да се увеличи чрез издаване на нови акции, чрез увеличаване номиналната с/ст на вече издадените акции или чрез превръщане на облигации в акции.
Решението на общото събрание на акционерите за увеличаване на капитала се взема с мнозинство 2/3 от гласовете на представените на заседанието акции. С устава може да се предвиди по-голямо мнозинство, както и допълнителни условия.
При акции от различни класове решението се взема от акционерите от всеки клас
Ако новите акции се продават по цена по-висока от номиналната, тяхната минимална продажна цена се определя в ре¬шението на общото събрание. Увеличаването на капитала е допустимо само след като определеният в устава размер е напълно внесен.
В случай, че бъде извършена увеличаване на капитала в нарушение на чл. 161, ал. 4, членовете на управителния съвет, съответно на съвета на директорите, са солидарно задължени за вноските по записаните собствени акции. За увеличаването на капитала се прилага съответно гла¬ва четиринадесета, раздел II, а увеличаване на капитала чрез под
писка се извършва при условия и по ред, установени със закон.. За вписване на увеличението на капитала чрез подписка е необ¬ходимо да бъде представено потвърждение на проспект, освен в случаите, когато такъв не се изисква от закона.
Изисквания за Вписване на увеличаването на Капитала
За вписване на увеличаването на капитала в търговския регистър е необходимо:
да са записани новите акции; да са внесени най-малко 25 на сто от номиналната стойност на записаните нови акции; да е внесена разликата между номиналната и емисионната стойност на новите акции. Когато новите акции не са записани изцяло, капиталът се увеличава само със стойността на записаните акции, ако ре¬шението на общото събрание за увеличаването допуска такава възможност.
В Търговския регистър се представя списък на лицата, за¬писали новите акции, удостоверен от управителния съвет, съ¬ответно от съвета на директорите.
Увеличаване на Капитала с непарични вноски Когато капиталът се увеличава с непарични вноски, в решението на общото събрание се посочва предметът на внос¬ката, лицето, което я прави, и номиналната стойност на акции¬те, предоставени срещу тази вноска.
Предимства на акционерите
Всеки акционер има право да придобие част от новите акции, която съответствува на неговия дял в капитала преди увеличаването.
При акции от различни кла¬сове правото по ал. 1 важи за акционерите от съответния клас. Останалите акционери упражняват предимството си след акци¬онерите от класа, в който се издават новите акции. Правото на акционерите по ал. 1 и 2 се погасява в срок, определен от общото събрание, но най-малко един месец след обнародването в "Държавен вестник" на покана за записване на акциите. Поканата за записване на
нови акции се обнародва след представяне на решението за уве¬личаване на капитала в търговския регистър.
Правото на акционерите по 1 и 2 може да бъде ограничено или да отпадне по решение на общото събрание, взето с мнозинство две трети от гласовете на представените акции. Управителният съвет, съответно съветът 1 Директорите, представя доклад относно причините за отмя¬ната или ограничаването на предимствата и обосновава емисионната стойност на новите акции. Решението на общото събра¬ние се представя в търговския регистър и се обнародва. Капиталът може да бъде увеличен под условие, че акциите се закупят от определени лица на определена цена, как¬то и срещу облигации на дружеството. Увеличаване на капитала от Управителния съвет (съвета на директорите).
Уставът може да овласти управителния съвет, съответ¬но съвета на директорите, в продължение на 5 години от възник¬ване на дружеството да увеличава капитала до определен но¬минален размер чрез издаване на нови акции. Решение в този сми¬съл може да се вземе и с изменение на устава при спазване изис¬кването на чл. 192, ал. З, най-много за 5 години след регистри¬ране на изменението.
При увеличаване на капита¬ла по ал.1 се прилага чл. 194, ал. 1 и 2.
Управителният съвет, съот¬ветно съветът на директорите, може да изключи или да ограни¬чи правото на акционерите по чл. 194, ал. 1 само ако е овластен за това от устава или с решение на общото събрание, взето с мнозинство 2/3 от гласовете на представените акции.
Увеличаване на капитала със средства на дружеството- Общото събрание може да реши да увеличи капи¬тала чрез превръщане на част от печалбата в капитал. Решени¬ето се взема в срок до 3 месеца след приемането на годишния счетоводен отчет за изтеклата година мнозинство 3/4 от гла¬совете на представените на събрание.
При вписване на решението за увеличаване в съда се пред¬ставя балансът и се посочва, че увеличаването е от собствени средства на дружеството
Новите акции се разпределят между акционерите; включително и дружеството, когато то при¬тежава собствени акции съразмерно на участието им в капита¬ла до увеличаването. Решението на ОС, което про¬тиворечи на предходното; изречение, е недействително.
Получаваме на акциите
След вписване на увеличаването на капитала по предходния член УС, съответно съветът на ди¬ректорите, трябвала! покани незабавно акционерите да получат акциите си.
Неполучените от акционерите нови акции на приносител се продават на борсата след изтичане на I година от обнарод¬ване в "ДВ” на решението за увеличаване на ка¬питала. Правата на акционерите се погасяват, а получените от продажбата суми се отнасят във фонд "Резервен".
Намаляване на капитала
Обикновено намаляване
Намаляването на капитала става с решение на общото събрание. Ако има няколко класа акции, за намаляването е необходимо решение на всеки клас акционери.
В решението трябва да се съдържа целта на намаляването и начинът, по който ще се извърши.
Начини на намаляване;
- с намаляване на номиналната с/ст на акциите;
- чрез обезсилване на акции; Акциите могат да се обезсилят принудително и след придобиването им от др-вото. Принудително обезсилване на акции се допуска ако е предвидено в устава и акциите са записани при това условие. Предпоставките и начинът за извършване на принудителното обезсилване се определят в устава.
Едновременно намаляване и увеличаване на капитала
Капиталът на др-вото може да бъде едновременно намален и увеличен така, че намаляването да има действие само, ако бъде извършено предвиденото увеличение на капитала.
Органи на АД са:
- ОС на акционерите;
ю- съвет на директорите (едностепенна система) или надзорен съвет и управителен съвет (двустепенна система);
- в еднолично АД едноличният собственик на капитала решава въпросите от компетентността на ОС.
Акционерно дружество
Акционерното дружество е вид търговско дружество и като такова то е правосубектно, персонифицирано, т.е. е юридическо лице.Като всеки вид търговско дружество то представлява сдружаване на две или повече физически или юридически лица за съвместно осъществяване на стопанска дейност, което е признато от закона за юридическо лице и има качеството търговец.
Освен като сдружаване на 2 или повече лица, АД може да бъде учредено и от едно лице- физическо или юридическо.
АД е вид дружество на капитала, което означава, че самото дружество, но не и неговите членове отговарят за задълженията му пред кредиторите.
Специфичното, което отличава АД от другите видове дружества, е разпределението на капитала му на акции.Акцията е ценна книга, която удостоверява,че притежателя й участва с посоченото в нея номинална стойност в капитала. Акциите могат да бъдат поименни и на приносител. Могат да се издават и привилегировани акции. Акцията дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната стойност на акцията.
Търговският закон предвижда изискване за минималната стойност на капитала в размер на 50 хил. лв.
Поради факта, че АД предполага събиране и натрупване на огромен капитал, някои мощни финансови институции като банките и застрахователните дружества се създават само като АД.
Другото характерно за АД е, че то е корпоративно юридическо лице, т.е. членуващите в него акционери, не се намират в отношения по между си, а в членствени отношения със самото АД.
Последното се ръководи от специално създадени и установени от закона(Търговския закон) органи- общо събрание на акционерите, съвет на директорите или надзорен съвет и управителен съвет(в зависимост от избраната система на управление).
Общото събрание на акционерите включва всички акционери с право на глас, компетентността му е посочена в закона-изменя и допълва устава на дружеството; увеличава и намалява капитала; преобразува и прекратява дружеството и т.н
Членовете на съвета на директорите и на надзорния съвет се избират и освобождават също от общото събрание.
Фирмата на АД е предметна- тя отразява предмета на дейност на АД. В нея се включва означението „акционерно дружество” или съкращението АД.
Като всяко дружество на капитала, възникването на АД преминава през няколко етапа:
Първо, учредяване, което зависи от това дали то се образува от едно или няколко лица.Когато се образува от едно лице,то изготвя учредителния акт, с който се утвърждава устава и се назначава първия надзорен съвет или съвет на директорите.А когато се учредява от 2 или повече лица се провежда учредително събрание, на което присъстват всички лица, които са учредители и които задължително трябва да запишат акции, включени в капитала на дружеството.
На учредителното събрание се взема решение за учредяване на дружеството, приема се устав,записват се акциите от учредителите и т.н.
Вторият етап е вписването на АД в Търговския регистър.За целта е нужно да е приет устава, да е записан целия капитал, да са внесени 25 на 100 от капитала и да са избрани съветът на директорите или надзорният и управителният съвет. На вписване в Търг. Регистър подлежат: фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството; предмета на дейност и срока, ако има такъв; размера на капитала, както и частта от него, която трябва да се внесе при учредяване на дружеството, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне, ако има такива, както и номиналната стойност на отделната акция; органите на дружеството, техния мандат и броя на членовете им и т.н
Освен на учредително събрание АД може да се учреди и чрез подписка.
АД възниква като юридическо лице от момента на неговото вписване.От този момент то може да е носител на права и задължения,собственик на имущество,страна по договори и т.н
Освен като сдружаване на 2 или повече лица, АД може да бъде учредено и от едно лице- физическо или юридическо.
АД е вид дружество на капитала, което означава, че самото дружество, но не и неговите членове отговарят за задълженията му пред кредиторите.
Специфичното, което отличава АД от другите видове дружества, е разпределението на капитала му на акции.Акцията е ценна книга, която удостоверява,че притежателя й участва с посоченото в нея номинална стойност в капитала. Акциите могат да бъдат поименни и на приносител. Могат да се издават и привилегировани акции. Акцията дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната стойност на акцията.
Търговският закон предвижда изискване за минималната стойност на капитала в размер на 50 хил. лв.
Поради факта, че АД предполага събиране и натрупване на огромен капитал, някои мощни финансови институции като банките и застрахователните дружества се създават само като АД.
Другото характерно за АД е, че то е корпоративно юридическо лице, т.е. членуващите в него акционери, не се намират в отношения по между си, а в членствени отношения със самото АД.
Последното се ръководи от специално създадени и установени от закона(Търговския закон) органи- общо събрание на акционерите, съвет на директорите или надзорен съвет и управителен съвет(в зависимост от избраната система на управление).
Общото събрание на акционерите включва всички акционери с право на глас, компетентността му е посочена в закона-изменя и допълва устава на дружеството; увеличава и намалява капитала; преобразува и прекратява дружеството и т.н
Членовете на съвета на директорите и на надзорния съвет се избират и освобождават също от общото събрание.
Фирмата на АД е предметна- тя отразява предмета на дейност на АД. В нея се включва означението „акционерно дружество” или съкращението АД.
Като всяко дружество на капитала, възникването на АД преминава през няколко етапа:
Първо, учредяване, което зависи от това дали то се образува от едно или няколко лица.Когато се образува от едно лице,то изготвя учредителния акт, с който се утвърждава устава и се назначава първия надзорен съвет или съвет на директорите.А когато се учредява от 2 или повече лица се провежда учредително събрание, на което присъстват всички лица, които са учредители и които задължително трябва да запишат акции, включени в капитала на дружеството.
На учредителното събрание се взема решение за учредяване на дружеството, приема се устав,записват се акциите от учредителите и т.н.
Вторият етап е вписването на АД в Търговския регистър.За целта е нужно да е приет устава, да е записан целия капитал, да са внесени 25 на 100 от капитала и да са избрани съветът на директорите или надзорният и управителният съвет. На вписване в Търг. Регистър подлежат: фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството; предмета на дейност и срока, ако има такъв; размера на капитала, както и частта от него, която трябва да се внесе при учредяване на дружеството, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне, ако има такива, както и номиналната стойност на отделната акция; органите на дружеството, техния мандат и броя на членовете им и т.н
Освен на учредително събрание АД може да се учреди и чрез подписка.
АД възниква като юридическо лице от момента на неговото вписване.От този момент то може да е носител на права и задължения,собственик на имущество,страна по договори и т.н
Носталгията по топлия свят на дома в елегията ” Скрити вопли ” от Димчо Дебелянов
През своя живот Димчо Дебелянов е написал много нежни и лирични стихотворения. Едно от най-хубавите е елегията „Скрити вопли”.
В това свое стихотворение поетът разказва за „печален странник, напразно спомнил майка и родина”. Лирическият герой провежда разговор не с друг човек, а с душата си. Споделя най-съкровените си мисли, и чувства, касаещи най-милото му – бащиния дом и майката. Спомня си емоционални неща от миналото си, които са много ценни за него. В стихотворението първо се споменава бащината къща, може би заради това, най-много и най-хубави спомени от това място.
„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.”
Тези първи редове на елегията звучат минорно. Повторението „тихи”, „тиха” засилва това звучене, внушава преклонение пред родния дом, разкрива силната привързаност и дълбоките чувства, които изпитва лирическият герой.
След това поетът споменава майка си ,защото за един човек най-важна, най-обична и свята е майката.
„Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо,мамо...”
Макар остаряла и безсилна, тя е вечното и най-сигурно убежище. Благата й усмивка носи утеха и сигурност, навява топлота и най-нежна обич.
В края на елегията се споменава стаята, в която е израстнал лирическият герой. Градацията на „тихи” в „тишина” внушава чувство на спокойствие, на блаженство и смирение. Преклонение пред всичко родно и изначално.
„ Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона”
Даже старата икона и вярата не носят търсеното спокойствие.
Лирическият герой провежда този разговор със себе си , защото иска да се върне в родния си дом, да бъде с близките си. Да намери утеха за ранената си душа. Да открие спокойствие и сигурност при най-скъпите и близки до сърцето му - бащиният дом и майчината ласка.
Краят на стихотворението ни разкрива, че това връщане назад към най-милото и родното е невъзможно, а това е много мъчително за лирическия герой. Душата му се раздира от невъзможността да се приюти в топлия свят на бащината къща.
„ О,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!”
Напразни са били спомените, защото те са донесли не утеха и спокойствие, а отчаяние и печал. Напразни са били душевните терзания, а топлият свят на дома е безкрайно далеч.
В това свое стихотворение поетът разказва за „печален странник, напразно спомнил майка и родина”. Лирическият герой провежда разговор не с друг човек, а с душата си. Споделя най-съкровените си мисли, и чувства, касаещи най-милото му – бащиния дом и майката. Спомня си емоционални неща от миналото си, които са много ценни за него. В стихотворението първо се споменава бащината къща, може би заради това, най-много и най-хубави спомени от това място.
„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.”
Тези първи редове на елегията звучат минорно. Повторението „тихи”, „тиха” засилва това звучене, внушава преклонение пред родния дом, разкрива силната привързаност и дълбоките чувства, които изпитва лирическият герой.
След това поетът споменава майка си ,защото за един човек най-важна, най-обична и свята е майката.
„Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо,мамо...”
Макар остаряла и безсилна, тя е вечното и най-сигурно убежище. Благата й усмивка носи утеха и сигурност, навява топлота и най-нежна обич.
В края на елегията се споменава стаята, в която е израстнал лирическият герой. Градацията на „тихи” в „тишина” внушава чувство на спокойствие, на блаженство и смирение. Преклонение пред всичко родно и изначално.
„ Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона”
Даже старата икона и вярата не носят търсеното спокойствие.
Лирическият герой провежда този разговор със себе си , защото иска да се върне в родния си дом, да бъде с близките си. Да намери утеха за ранената си душа. Да открие спокойствие и сигурност при най-скъпите и близки до сърцето му - бащиният дом и майчината ласка.
Краят на стихотворението ни разкрива, че това връщане назад към най-милото и родното е невъзможно, а това е много мъчително за лирическия герой. Душата му се раздира от невъзможността да се приюти в топлия свят на бащината къща.
„ О,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!”
Напразни са били спомените, защото те са донесли не утеха и спокойствие, а отчаяние и печал. Напразни са били душевните терзания, а топлият свят на дома е безкрайно далеч.
Виц ! - Иванчо
Учителката:
- Иванчо, откъде идва токът?
- От свинефермата.
- Защо?
- Защото като спре тока, татко казва: "Онези свине пак спряха тока".
- Иванчо, откъде идва токът?
- От свинефермата.
- Защо?
- Защото като спре тока, татко казва: "Онези свине пак спряха тока".
ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ
ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ
1. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ
2. ВЪЗНИКВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
3. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
1. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ
Понятие
Държавен служител е лице, което заема платена длъжност в администрацията, както и лице, на което специален закон предоставя статут на държавен служител при спазване на изискванията на този закон.
Министерският съвет определя наименованията на длъжностите на държавните служители и разпределението им по групи и рангове в Единен класификатор на длъжностите в администрацията.
Министърът на държавната администрация и министърът на финансите приемат наредба за приравняване на нови длъжности на тези, включени в Единния класификатор на длъжностите в администрацията.
Не са държавни служители по смисъла на този закон:
* членовете на политическите кабинети, заместник областните управители и заместник-кметовете на общините;
* лицата, които изпълняват технически функции в администрацията.
Видове държавни служители
В зависимост от характера на служебните си задължения и степента на професионалната си подготовка държавните служители са ръководни служители и експерти.
* Ръководният служител ръководи административно звено и носи отговорността за неговата работа.
* Експертът изпълнява служба, подпомагаща осъществяването на функции на държавната власт.
2. ВЪЗНИКВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
За държавен служител може да бъде назначено лице, което:
1. е български гражданин;
2. е навършило пълнолетие;
3. не е поставено под запрещение;
4. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода;
5. не е лишено по съответен ред от правото да заема определена длъжност;
6. отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативните актове за заемане на съответната длъжност.
Не може да бъде назначавано за държавен служител лице, което:
1. би се оказало в пряка йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително;
2. е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител или изпълнителен член на търговско дружество, търговски пълномощник, търговски представител (прокурист);
3. е народен представител;
4. е съветник в общински или в районен съвет - само за общинската администрация;
5. заема ръководна или контролна длъжност в политическа партия;
6. работи по трудово правоотношение, освен като преподавател във висше училище.
На ръководни длъжности могат да бъдат назначавани само лица с висше образование. При заемане на държавна служба не се допускат дискриминация, привилегии или ограничения, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, убеждения, членуване в политически, синдикални и други обществени организации или движения, лично, обществено и имуществено положение.
За заемане на държавна служба се подава писмено заявление за назначаване.
Към заявлението се прилагат необходимите документи за заемането на съответната длъжност, определени в наредба на министъра на държавната администрация.
При подаването на заявлението за заемане на държавна служба кандидатът подписва декларация за обстоятелствата по чл. 7, ал. 2.
Служебното правоотношение възниква въз основа на административен акт.
Служебното правоотношение е за неопределен срок, ако в нормативен или административен акт не е посочено друго.
Административният акт за назначаване се предхожда от конкурсна процедура по този закон.
Конкурсът се обявява от органа по назначаването, който със заповед определя:
1. длъжността, за която се провежда конкурс;
2. изискванията, предвидени в нормативните актове за заемането й;
3. начина за провеждане на конкурса;
4. необходимите документи, мястото и срока на подаването им, който не може да бъде по-кратък от 10 дни и по-дълъг 14 дни от публикуването на обявлението за конкурса;
5. конкурсна комисия, която ще приема документите и ще допуска кандидатите до конкурса.
Конкурсната комисия провежда конкурса по обявения начин, като преценява професионалните и деловите качества на кандидатите и класира от първо до трето място най-успешно издържалите конкурса. За проведения конкурс се съставя протокол в 10-дневен срок от провеждането на конкурса.
В 14-дневен срок от представянето на протокола органът по назначаването аздава акт за назначаване на кандидата, който е класиран на първо място.
Актът за назначаване трябва да съдържа:
1. наименованието на акта;
2. наименованието на органа, който го е издал;
3. правното основание за назначаването;
4. трите имена на назначаваното лице;
5. наименованието на длъжността, на която лицето се назначава, и ранга, който му се определя;
6. размера на заплатата и добавките към нея;
7. дата на издаване и подпис на лицето, издало акта.
В акта за назначаване могат да се определят мястото и характерът на работата, както и допълнителни условия, свързани със спецификата на длъжността. Актът за назначаване се връчва срещу подпис на назначеното лице.
Когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в 12-месечен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаване може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие.
Когато за заемане на определена длъжност е предвидено наличие на предварителен стаж, се определят стажантски длъжности.
Назначаването на стажанти се извършва с административен акт на компетентния орган, който определя времетраенето на стажа, звеното, в което се осъществява, и размера на заплатата.
През време на стажа на стажанта се осигурява практическо и теоретическо обучение, необходимо за изпълнение на изискванията на държавната служба. Времетраенето му се признава за служебен стаж.
Постъпването на служба става в 10-дневен срок от датата на издаването на акта за назначаване, което се удостоверява писмено. Служебното правоотношение възниква от деня на встъпване в длъжност.
Преди постъпването си на служба държавният служител е длъжен да положи клетва със следното съдържание: "Кълна се при изпълнение на държавната служба да спазвам и да се ръководя от Конституцията и законите на Република България и да изпълнявам добросъвестно служебните си задължения съобразно интересите на държавата."
Полагането на клетва се удостоверява с подписването на клетвен лист.
Ако назначеният служител не положи клетва или не встъпи в длъжност в срока по ал. 1 по уважителни причини, органът по назначаването определя със заповед нов срок за встъпване.
Ако назначеният служител не встъпи в длъжност или не положи клетвата, актът за назначаване се отменя от органа по назначаването.
Държавният служител може да бъде назначаван за определен срок за заместване на държавен служител, който отсъства от работа повече от 3 месеца.
Органът по назначаването може да предложи на определен държавен служител работа по вътрешно съвместителство за срок до назначаването на служител на незаета длъжност. Заедно със заплатата си той получава и 50 на сто от минималния размер на основната работна заплата за незаетата длъжност.
За всеки държавен служител съответната администрация съставя и води служебно досие.
В служебното досие се отразяват постъпването и освобождаването от държавна служба, длъжностната характеристика, професионалното развитие, наградите, поощренията и отличията, които е получил, отпуските, наложените наказания, както и декларациите по чл. 29.
Държавният служител има право да се запознае с досието си при поискване, както и да получава копия от съхраняваните документи.
Служебното досие се съхранява десет години след прекратяването на служебното правоотношение.
При преминаване на служба от една администрация в друга служебното досие се изпраща за съхранение при администрацията на новоназначението.
3. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
Служебното правоотношение се прекратява на следните общи основания:
1. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено; страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в десетдневен срок от получаването му; ако тя не направи това, се счита, че предложението не е прието;
2. когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда и държавният служител не се яви да заеме предишната длъжност в срока по чл. 122, ал. 1;
3. при невъзможност държавният служител да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия; прекратяването в този случай не се допуска, ако има друга подходяща за здравното състояние на държавния служител длъжност в същата администрация и той е съгласен да я заеме;
4. поради несъвместимост в случаите по чл. 7, ал. 2 /условия за назначаване/; когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по своя преценка;
5. когато държавният служител бъде осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер;
6. поради изтичане на срока, за който е назначен държавният служител;
7. поради завръщане на замествания държавен служител;
8. със смъртта на държавния служител.
9. поради преминаване на държавна служба в друга администрация с писмено споразумение между държавния служител и органите по назначаване на двете администрации; в този случай служебното правоотношение се прекратява, след като на държавния служител бъде връчена заповедта за назначаване в администрацията, в която преминава.
Когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда държавният служител има право на обезщетение в размер на брутната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му брутна заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата.
Едностранно прекратяване на служебното правоотношение от страна на държавния служител
Държавният служител може едностранно да прекрати служебното правоотношение, като подаде писмено заявление до органа по назначаване.
Служебното правоотношение се прекратява с изтичането на едномесечен срок, който започва да тече от деня на подаване на заявлението.
Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение преди изтичането на срока по ал. 2, като заплати обезщетение на служителя в размер на брутната му заплата за остатъка от времето.
Едностранно прекратяване от органа по назначаването с предизвестие
Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие в следните случаи:
1. при закриване на администрацията, в която е назначен държавният служител;
2. при съкращаване на длъжността;
3. при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
В случаите по т. 1 и 2 държавният служител има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но не за повече от два месеца. С акт на Министерския съвет може да се предвиди обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок държавният служител е постъпил на друга държавна служба с по-ниска заплата, той има право на разликата за същия срок.
В случаите по т. 3 държавният служител има право на обезщетение в размер на толкова месечни брутни заплати, определени към момента на прекратяване на служебното правоотношение, колкото прослужени години като държавен служител има той, но не повече от 20. Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни брутни заплати, а когато е работил по-малко от 10 години - 2 месечни брутни заплати, когато това е по-благоприятно за него. Това обезщетение може да бъде получено само веднъж. Обезщетението се дължи и в случаите, когато служебното правоотношение е прекратено едностранно от държавния служител или по взаимно съгласие и към момента на прекратяването държавният служител е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестие
Органът по назначаването прекратява служебното правоотношение без предизвестие, когато:
1. държавният служител бъде лишен с присъда от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен;
2. държавният служител откаже да заеме предложената му подходяща служба при трудоустрояване;
3. държавният служител бъде дисциплинарно уволнен.
Прекратяване на служебното правоотношение по инициатива на органа по назначаването срещу уговорено обезщетение
Органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна брутна заплата. Ако служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен срок, смята се, че то не е прието.
Служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба.
/Закон за държавния служител: Глава първа – Общи положения, Глава втора – Възникване на служебното правоотношение, Глава шеста – Прекратяване на служебното праоотношение/
1. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ
2. ВЪЗНИКВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
3. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
1. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ
Понятие
Държавен служител е лице, което заема платена длъжност в администрацията, както и лице, на което специален закон предоставя статут на държавен служител при спазване на изискванията на този закон.
Министерският съвет определя наименованията на длъжностите на държавните служители и разпределението им по групи и рангове в Единен класификатор на длъжностите в администрацията.
Министърът на държавната администрация и министърът на финансите приемат наредба за приравняване на нови длъжности на тези, включени в Единния класификатор на длъжностите в администрацията.
Не са държавни служители по смисъла на този закон:
* членовете на политическите кабинети, заместник областните управители и заместник-кметовете на общините;
* лицата, които изпълняват технически функции в администрацията.
Видове държавни служители
В зависимост от характера на служебните си задължения и степента на професионалната си подготовка държавните служители са ръководни служители и експерти.
* Ръководният служител ръководи административно звено и носи отговорността за неговата работа.
* Експертът изпълнява служба, подпомагаща осъществяването на функции на държавната власт.
2. ВЪЗНИКВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
За държавен служител може да бъде назначено лице, което:
1. е български гражданин;
2. е навършило пълнолетие;
3. не е поставено под запрещение;
4. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода;
5. не е лишено по съответен ред от правото да заема определена длъжност;
6. отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативните актове за заемане на съответната длъжност.
Не може да бъде назначавано за държавен служител лице, което:
1. би се оказало в пряка йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително;
2. е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител или изпълнителен член на търговско дружество, търговски пълномощник, търговски представител (прокурист);
3. е народен представител;
4. е съветник в общински или в районен съвет - само за общинската администрация;
5. заема ръководна или контролна длъжност в политическа партия;
6. работи по трудово правоотношение, освен като преподавател във висше училище.
На ръководни длъжности могат да бъдат назначавани само лица с висше образование. При заемане на държавна служба не се допускат дискриминация, привилегии или ограничения, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, убеждения, членуване в политически, синдикални и други обществени организации или движения, лично, обществено и имуществено положение.
За заемане на държавна служба се подава писмено заявление за назначаване.
Към заявлението се прилагат необходимите документи за заемането на съответната длъжност, определени в наредба на министъра на държавната администрация.
При подаването на заявлението за заемане на държавна служба кандидатът подписва декларация за обстоятелствата по чл. 7, ал. 2.
Служебното правоотношение възниква въз основа на административен акт.
Служебното правоотношение е за неопределен срок, ако в нормативен или административен акт не е посочено друго.
Административният акт за назначаване се предхожда от конкурсна процедура по този закон.
Конкурсът се обявява от органа по назначаването, който със заповед определя:
1. длъжността, за която се провежда конкурс;
2. изискванията, предвидени в нормативните актове за заемането й;
3. начина за провеждане на конкурса;
4. необходимите документи, мястото и срока на подаването им, който не може да бъде по-кратък от 10 дни и по-дълъг 14 дни от публикуването на обявлението за конкурса;
5. конкурсна комисия, която ще приема документите и ще допуска кандидатите до конкурса.
Конкурсната комисия провежда конкурса по обявения начин, като преценява професионалните и деловите качества на кандидатите и класира от първо до трето място най-успешно издържалите конкурса. За проведения конкурс се съставя протокол в 10-дневен срок от провеждането на конкурса.
В 14-дневен срок от представянето на протокола органът по назначаването аздава акт за назначаване на кандидата, който е класиран на първо място.
Актът за назначаване трябва да съдържа:
1. наименованието на акта;
2. наименованието на органа, който го е издал;
3. правното основание за назначаването;
4. трите имена на назначаваното лице;
5. наименованието на длъжността, на която лицето се назначава, и ранга, който му се определя;
6. размера на заплатата и добавките към нея;
7. дата на издаване и подпис на лицето, издало акта.
В акта за назначаване могат да се определят мястото и характерът на работата, както и допълнителни условия, свързани със спецификата на длъжността. Актът за назначаване се връчва срещу подпис на назначеното лице.
Когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в 12-месечен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаване може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие.
Когато за заемане на определена длъжност е предвидено наличие на предварителен стаж, се определят стажантски длъжности.
Назначаването на стажанти се извършва с административен акт на компетентния орган, който определя времетраенето на стажа, звеното, в което се осъществява, и размера на заплатата.
През време на стажа на стажанта се осигурява практическо и теоретическо обучение, необходимо за изпълнение на изискванията на държавната служба. Времетраенето му се признава за служебен стаж.
Постъпването на служба става в 10-дневен срок от датата на издаването на акта за назначаване, което се удостоверява писмено. Служебното правоотношение възниква от деня на встъпване в длъжност.
Преди постъпването си на служба държавният служител е длъжен да положи клетва със следното съдържание: "Кълна се при изпълнение на държавната служба да спазвам и да се ръководя от Конституцията и законите на Република България и да изпълнявам добросъвестно служебните си задължения съобразно интересите на държавата."
Полагането на клетва се удостоверява с подписването на клетвен лист.
Ако назначеният служител не положи клетва или не встъпи в длъжност в срока по ал. 1 по уважителни причини, органът по назначаването определя със заповед нов срок за встъпване.
Ако назначеният служител не встъпи в длъжност или не положи клетвата, актът за назначаване се отменя от органа по назначаването.
Държавният служител може да бъде назначаван за определен срок за заместване на държавен служител, който отсъства от работа повече от 3 месеца.
Органът по назначаването може да предложи на определен държавен служител работа по вътрешно съвместителство за срок до назначаването на служител на незаета длъжност. Заедно със заплатата си той получава и 50 на сто от минималния размер на основната работна заплата за незаетата длъжност.
За всеки държавен служител съответната администрация съставя и води служебно досие.
В служебното досие се отразяват постъпването и освобождаването от държавна служба, длъжностната характеристика, професионалното развитие, наградите, поощренията и отличията, които е получил, отпуските, наложените наказания, както и декларациите по чл. 29.
Държавният служител има право да се запознае с досието си при поискване, както и да получава копия от съхраняваните документи.
Служебното досие се съхранява десет години след прекратяването на служебното правоотношение.
При преминаване на служба от една администрация в друга служебното досие се изпраща за съхранение при администрацията на новоназначението.
3. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
Служебното правоотношение се прекратява на следните общи основания:
1. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено; страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в десетдневен срок от получаването му; ако тя не направи това, се счита, че предложението не е прието;
2. когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда и държавният служител не се яви да заеме предишната длъжност в срока по чл. 122, ал. 1;
3. при невъзможност държавният служител да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия; прекратяването в този случай не се допуска, ако има друга подходяща за здравното състояние на държавния служител длъжност в същата администрация и той е съгласен да я заеме;
4. поради несъвместимост в случаите по чл. 7, ал. 2 /условия за назначаване/; когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по своя преценка;
5. когато държавният служител бъде осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер;
6. поради изтичане на срока, за който е назначен държавният служител;
7. поради завръщане на замествания държавен служител;
8. със смъртта на държавния служител.
9. поради преминаване на държавна служба в друга администрация с писмено споразумение между държавния служител и органите по назначаване на двете администрации; в този случай служебното правоотношение се прекратява, след като на държавния служител бъде връчена заповедта за назначаване в администрацията, в която преминава.
Когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда държавният служител има право на обезщетение в размер на брутната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му брутна заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата.
Едностранно прекратяване на служебното правоотношение от страна на държавния служител
Държавният служител може едностранно да прекрати служебното правоотношение, като подаде писмено заявление до органа по назначаване.
Служебното правоотношение се прекратява с изтичането на едномесечен срок, който започва да тече от деня на подаване на заявлението.
Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение преди изтичането на срока по ал. 2, като заплати обезщетение на служителя в размер на брутната му заплата за остатъка от времето.
Едностранно прекратяване от органа по назначаването с предизвестие
Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие в следните случаи:
1. при закриване на администрацията, в която е назначен държавният служител;
2. при съкращаване на длъжността;
3. при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
В случаите по т. 1 и 2 държавният служител има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но не за повече от два месеца. С акт на Министерския съвет може да се предвиди обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок държавният служител е постъпил на друга държавна служба с по-ниска заплата, той има право на разликата за същия срок.
В случаите по т. 3 държавният служител има право на обезщетение в размер на толкова месечни брутни заплати, определени към момента на прекратяване на служебното правоотношение, колкото прослужени години като държавен служител има той, но не повече от 20. Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни брутни заплати, а когато е работил по-малко от 10 години - 2 месечни брутни заплати, когато това е по-благоприятно за него. Това обезщетение може да бъде получено само веднъж. Обезщетението се дължи и в случаите, когато служебното правоотношение е прекратено едностранно от държавния служител или по взаимно съгласие и към момента на прекратяването държавният служител е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестие
Органът по назначаването прекратява служебното правоотношение без предизвестие, когато:
1. държавният служител бъде лишен с присъда от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен;
2. държавният служител откаже да заеме предложената му подходяща служба при трудоустрояване;
3. държавният служител бъде дисциплинарно уволнен.
Прекратяване на служебното правоотношение по инициатива на органа по назначаването срещу уговорено обезщетение
Органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна брутна заплата. Ако служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен срок, смята се, че то не е прието.
Служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба.
/Закон за държавния служител: Глава първа – Общи положения, Глава втора – Възникване на служебното правоотношение, Глава шеста – Прекратяване на служебното праоотношение/
Абонамент за:
Публикации (Atom)