ЛИС
На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение „О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин? ”, Васил Левски – с многозначителното „Народе!!!” и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението „Елегия” ( 1870 г. ) , което започва:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата „народ” е снабдена с едно единствено прилагателно „бедний”, но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното „робска” не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата „люлка” свързваме със спане и съненост – състояние далеч не похвално за един народ; директното питане „кой те люлее”, не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Той ли ил някой негов наместник,
Син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: „Търпи и ще си спасиш душата”, до „…нов кърджалия в нова полуда”. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:
Той ли? – кажи ми.
Следва многозначителното:
Мълчи народа!
Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.
Някои изследователи пишат, че заглавието „ЕЛЕГИЯ” било избрано от Ботев едва ли не „погрешно”, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А „Елегия” буквално означава „жалост”. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че „мълчи”. Той обича „силно” народа си и нито за миг не забравя, че е негов „син”.
В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и величие, пораждащи оптимизъм:
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи…
В нашата литература няма по-силен, по-безнадежден образ на духовното и политическо състояние, до което едно варварско робство е довело цял народ.
Темата за нерадостната робска участ на народа е една от най-ранните във възрожденската ни литература, но в „Елегия” тя за първи път прозвучава така силно. Познатият и нееднократно използван до тогава образ – на дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, придобива изключителна мащабност и сила.
Народът, който има сили да създаде нов живот, е нарисуван като живо погребан мъченик. Непредвидимата парадоксална логика на Ботевата фантазия предлага почти сюрреалистични видения: не тялото е разпънато на кръста, а „кръстът е забит във живо тело”; не роби са оковани във вериги, а „ръжда разяда глозгани кости”. Образът на народното страдание е изкристализирал в неочаквания и само на пръв поглед странен образ: „смок е засмукал живот народен”.
Все така силно въздействащо Ботев е нарисувал зловещо обречения кръговрат на живота на роба, белязан от знаците на безнадежността: робски труд (“пот от чело”), кърваво насилие („кървав се лее”), смърт („над камък гробен”).
Както е прямо питането към народа, кои са виновниците за участта му, така непосредствено идва и отговорът:
… сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи
……………………………………
……… наши и чужди гости!
Виновниците за народното страдание Ботев характеризира с остро сатирични изрази, в които има не толкова ирония, колкото сарказъм, презрение, гняв. Народът сочи „сган избрана”. С убийствен сарказъм поетът е издал присъдата си над властническата мания за богоизбраност; точно, само с няколко съществителни е обхванал трите вечни категории народни потисници – „рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Лирическия герой, – който при Ботев напълно се припокрива с автора - страда: защото бедният народ е приспан от философията на търпението и примирението, защото народът вярва в лицемерните молитви на духовенството, в лъжливите проповеди на представители на експлоататорската класа.
Във всички Ботеви стихотворения има тъга, дори и в най–оптимистичните, но „Елегия” е един наистина дълбоко трагичен химн на безнадеждността, предизвикал във финала си основателния горестен гняв на поета:
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе…
Каква дълбока, разкъсваща душата на поета мъка се крие в тези думи. За да се разбере обаче по-пълно написаното от Ботев, необходимо е и още нещо. Да се познава и да се вземе под внимание народопсихологията на българите - да се има предвид, че в резултат на дългото потисничество у нас са се появили пословици като : „Преклонена главица сабя не я сече!” или „Мълчанието е злато!” и други подобни. Необходимо е да се има предвид и историята. Ботев принадлежи към най-съзнателната и интелигентна част от народа, емигрирала от своята страна и търсеща изход в революционната борба. Навярно това „ние” от последния куплет фиксира именно революционната емиграция, която също не е пощадена от поета. Не е пощаден и той самият и неговата самокритичност има дълбоки причини - силната любов към своя народ и към свободата. В Ботевата творба място са намерили всички слоеве на тогавашното общество. Не са забравени и „чуждите гости”. В „Елегия” е разкрита дълбоката истина на тогавашния живот. С похватите на безжалостната сатира поетът е разобличил всички, които всъщност се примиряват с философията на търпението, мълчанието и примирението.
Като че ли най-силната, най-гневната си присъда над философията на търпението и примирението Ботев е формулирал с това убийствено и трагично – пророческо „чакаме и ний ред за свобода!”, защото човек или народ, който „чака” своя „ред за свобода”, не става никога истински свободен; защото, както учи историята, свободата не се дава, тя се взема, и това всъщност е основната тема на всичко, което е излязло изпод гениалното перо на поета и революционера Ботев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар