ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” СВОБОДАТА - ИНТИМЕН ПОРИВ НА ДУХА В БОТЕВАТА ТВОРБА „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”

ЛИС

В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето - на първата обич. Фолклорната традиция присъства В художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплътен интимен порив и реално човешко присъствие.

Песента е изповедна художествена форма, изплакваща трепетите на сърцето на обобщения колективен образ на народния певец - фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката на бита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по-висока цел - свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най-светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герои. Неговата първа и най-голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен: „Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова - млад съм аз, но младост не по помня, пък и да я помня, не ровя туй, що съм азе намразил и пред тебе с крака погазил.”

Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой - певец на стародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен трепет. Неговото песенно извайване започва от страданието, от раздялата с традициите, на които остава вярна любимата: Забрави туй време, 'га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз - вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!”

Между малкия интимен свят на споделеното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата на родината Ботевото изповедно АЗ избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта Към този народ и състраданието Към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетичен АЗ. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. „Сърце зло” е „в злоба обвито”. Душа и сърце изплакват своята болка:

Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито,
и сърце зло в злоба обвито!

Първите стихове на втора и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави...”: „Забрави туй време, 'га плачех...”, „Забрави ти онез полуди...”

„Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие за унизения и оскърбения. Това е „робска” обич - малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там, де скръб дълбока владее, / де сичко е с рани покрито...” От това тъмно пространство на духа, на неизплаканото народно страдание се ражда песента на мъката, песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все още далечен и чужд, несъпричастен с трагичните изповеди на сърцето, за които говори песенният стих на Ботев: „Ти имаш глас чуден - млада си, но чуйш ли /са/с пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!”

Лирическото съзнание на поетичния АЗ дочува песенния глас на планината и на гората, въплътил в горестния си протяжен вик плача на родна земя и на сиромаси. Към земята на страданието и към вопъла на народната душа е устремено „сърце ранено”. Там, дето плачът е „песен” и болката - трагична обич на сърцето, е истинското духовно пространство на любовта към родината и нейното свободно бъдеще. Единствено този любовен „глас” носи в сърцето и дочува в разбуненото си от противоречиви чувства съзнание поетичен АЗ на Ботевата лирика. Той „пее” в неговата душа с вековните „бури” на протеста, останали нечути от любимата, макар и дълго звучали в приказките на „стари времена” и песните за „нови теглила”: „О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума приказки за стари времена и песни за нови теглила!” Времената се сливат. Стават изначални. Традиция и настояще „запяват с „гласа” на страданието, песенно изплакало страдалческия образ на родината. Нейната участ изгаря с мъка сърцето на героя. Робството е вечно. Времето на болка и страдание - безкрайно. „Дума по дума” словото на поет и традиция страшни приказки реди, но техният песенен „глас” не докосва сърцето на любимата. То остава затворено в тясното пространство на човешкото интимно изживяване на любовта. Душата и не е „огласена” от песента на бунта, на горестната любов към свободата на родината.

Повелителните интонации на Ботевия стих настояват за съчувствие и съпричастност към новата „песен” на протеста и страданието: „Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица! Трикратната глаголна анафора: „За-пей...”, очертава художествено пространство на нов песенен диалог между либе и лирически герой. Познатата Ботева риторика, характерна за овладяната трагичност на песенните му изповеди, зазвучава в тристепенно градираната възходяща скала на експресивно въздействащото въпросително местоимение ,,как”. То провокира съзнанието на любимата:,,как гинат сили и младост,/ как плаче сирота вдовица/ и как теглят без дом дечица!”
Ботевата риторика изисква избор и действие, а не отговор. Той ясно отзвучава в народното песенно съзнание като сиротен плач на вдовица, долавя се и в страданието на бездомни дечица. Това е традиционният „глас” на мъката и болката. Гневният порой на Ботевия лирически протест изисква друга „песен”, друга любов да разтърси любимата и нейният „глас” да огласи тъмното пространство на страдащата всенародна душа - „там, де земя гърми и тътне/ от видове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни...” Друг избор няма. Това е песента на сърцето, познало жертвения път към свободата. Затова и мигът на националния избор или на трагичната раздяла между либе и лирически герой в името на свободата е настъпил:

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...

Духът лети отвъд емоционалния предел на страданието. Докосва се за миг до смъртта. Усеща страшния й дъх. И в нейното жертвено придихание открива сили за нов бунт и за нова битка. Голямата страстна любов към отечеството и неговата свобода надмогва и побеждава страха от смъртта. Лирическият герой „чува” нейната страшна буря в душата си. Тя отнема човешки живот, за да дари със свобода цял народ.

Жертвена и свята е предсмъртната любовна песен към родината, изповядана пред страшното лице на смъртта. Любов и смърт се срещат. От техния страшен допир се ражда красиво пожеланата свобода. В халюциативните мигове на раздялата с живота любов и смърт приемат образа на любимата. Той е двойствен и противоречив, но безкрайно желан и обичан. Затова в жадуваната усмивка на либето лирическият герой съзира неотменимото, всевластно присъствие на смъртта. Тя вече е желана и красива като извикания образ на любимата. Либе и смърт са новият художествен синтез в лириката на Ботев - знак на вечна любов към родината. Песенният глас на жертвената обич обгръща лирическото съзнание на поетичния АЗ. Той чува „гласа” на предсмъртната „буря”, която „кърши клонове” в душата му: „Там... там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!” Библейският образ на венеца: „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, сакрализира действията на героя. Националният избор е осветен от красивата усмивка на либето, извикала образа на жертвената смърт: „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!”

Духът лети към светлото бъдеще на родината, идентично единствено със свободата на род и родна земя. За поет и лирически герой друго бъдеще не съществува. Духовното пространство на свободата е красивото поетично битие на Ботевите лирични прозрения, в които любов и смърт, жертва и подвиг се сливат. Техните песенни гласове заучат във финалните стихове на Ботевата творба „До моето първо либе”:

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...

Все още песента на свободата самотно оглася само душата на поета, но вярата в новите стойности на любовта изпълва националното съзнание на лирическия герой с предчувствие за героична жертвена смърт, „от коя и любов немее”. Нейният „глас” е над всичко, оглася сърце и душа, издига се високо над робското настояще на народ и родина.