ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"

ЛИРИЧНА ИМПРЕСИЯ НА СОЦИАЛНАТА ТЪГА

ЛИС

„Зимни вечери” е своеобразна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осезаемото присъствие на лирическия субект. Той поема функцията и на „разказвач”, като само в отделни моменти пряко се намесва - тогава бихме могли да отделим условно една неразгърната обща за цялата поема сюжетност, двукратно маркирана:
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла...
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла.

Изявата на лирическия субект варира между привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик („Братя мои, бедни мои братя”). Връзката с Ботевата традиция („братята сюрмаси”) е съвсем явна, но не само в експресивното обръщение, а в цялостната позиция, в пълното покритие лирически субект - автор, точно както е при Ботев, в пълното единство с участта на тези, които и за двамата велики поети съдбовно са братя.
Поемата започва с лирически разгърнат пейзаж на града:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
А в мъглата - през безплътните й мрежи -
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
В обобщената картина се открояват редица стилистически белези, характерни за модерната у нас през първите десетилетия на XX век поезия на символизма: метафорични образи с пределна емоционална окраска и неясни алюзии („жълти стъклени очи”, „призрак”, „странни струни”...), които създават потискащо мрачна атмосфера на тъга, пустота и смътна болка. След анимизирани алюзивни образи следват други - предметно конкретни; одухотвореният пейзаж съхранява реалното си битие и същевременно психологическото му въздействие е пределно силно. Тези две страни на лирическия декор се разгръщат паралелно с променлив превес - надделява ту реалното му присъствие, ту психологическото внушение.
Но още следващата част на поемата веднага разсейва смътните догадки - социалният адрес е съвсем директен, пряк, недвусмислен, лаконичен („вечната бедност и грижа/ ме гледат през мътни стъкла”), за разлика от на места образната пищност на встъплението, характерна черта в поетиката на Смирненски.
Редуват се човешки съдби, изцяло трагически, без просветление. Всяко стихотворение има своите персонажи и в този смисъл са епизодически, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата - социално онеправдания страдащ човек. Един след друг се появяват обитателите на бедния квартал: „Безхлебен,/ пиян пак - бащата ругай”, разплакани жени, „слепия старик”..., любимите герои на поета - бедните деца. Отделните части на поемата са малки драми, пределно познати като ситуация и декор, разигравали се безкрайно много пъти навсякъде по света и във всяко време. Смирненски търси не изненадата на индивидуалното, а повтарящото се. Драмите губят конкретен адрес, те са общовалидни, а поемата се възприема като лирически портрет на бедността, в който вариантно дефилират многобройните й лица. Едни от картините са по-конкретно битови, изпъстрени със сетивно предметни детайли („едър мъглив силует/ размахва ръцете в закана”, „завесата мръсна, продрана”...) и слухови внушения („грубо гърмят в тишината/ пияни хрипливи слова”); в други картини надделява романтично символистическата стилистика. В единството на отделни черти от две разминаващи се естетики - реалистичната предметност и символистичната игра със словото -Смирненски постига пределно силно художествено въздействие. Поетическите сцени често са статични като живописно пано, в което отделният детайл запълва един негов отрязък, а всички заедно очертават всевечната човешка мизерия, художествено подсилена от яркия контраст: „мътни стъкла", „непрогледна мъгла”, от друга страна - „бялата зима”, като символният смисъл на контраста постепенно се изяснява в поемата.
По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтическата и символистическата поетика почти изключително като лексикален подбор; предпочитания към определени образи („някакво задгробно същество”, луната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „непрогледни”, „злорадствени”...). Външно погледнато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неясна заплаха, неизменното присъствие на смъртта... Но при Смирненски всички тези състояния носят кървящата болка на човешкото страдание. Той е повлиян единствено от чисто външната лексикална страна на символистическата поетика.
Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реална човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музикална оркестрация на стиха, много характерна за Смирненски:
Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и - разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ.
В пантомимата на светлините и сенките пестеливо фиксирани образи и детайли конкретизирано приземяват внушението („ковчег", „моминско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не създават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символните алюзии в движението на светлините и сенките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угасващата красота, преминаващ през цялата поема, за да изрази това, което поетът не е изказал директно.
Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото пространство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различни литературни „герои”, от по-друг разред -мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със своето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.
Мъглата, като своеобразен поетически персонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря многократно, заедно с производното мъглив девет пъти, и винаги с различно определение - „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните й мрежи”... Поетът сякаш не се доверява напълно на читателската интуиция и за да няма никакво съмнение относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата / -на живота сивата мъгла... ” А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страданието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във времето. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението сякаш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо празненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът сняг с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „ Снегът... поръсен с бисерни искрици ” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс -„змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:
А бликат снежинки сребристи,
блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
прелитат и в локвите стават на кал.
В картината, очертана от последния и предпоследния куплет, разграничаваме две подчертано антитетични части. Първата е многословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към снежинки: епитети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „поронват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксираща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата кал? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красота, акорд без просветление и надежда. Наистина тук поетът не дешифрира пряко символа както при мъгла, но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се налага съвсем прозирната алюзия, символната еднозначност.
В „Зимни вечери” лирическото и епическото начало са неотделимо преплетени. Мощният лирически поток се просмуква в поетическия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепически модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”, ...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септември”. Със силния емоционален поток, с липсата на водещ композиционно организиращ сюжет, независимост поредицата разказни сцени, „Зимни вечери” е много по-близо до модерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отделните звена в творбата.
В момент на спад на социалната проблематика, когато съвършените образци на символистите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болезнените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за българската литература тема за социалното страдание. Със съвършено различна поетика, художествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите. Самият той - жертва на „смълчаните хижи” в бежанския македонски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жълтата гостенка”, „Братчетата на Гаврош”... се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ" ГРАДЪТ И ЧОВЕКЪТ

ЛИС
Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Цикълът „Зимни вечери” дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвремието на „мъглата жълтопепелява”, обгърнала крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.

Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.

Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини. Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност - болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.

Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.

Финалът на творбата е посветен на съдбата на любимите герои на поета-децата. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Малките гаврошовци нямат право и на почивка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Сякаш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален, с „някаква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижието, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живота. Това е тяхната тъжна орис, едно трагично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.

Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА" ПРОМЕНЕНАТА ГЛЕДНА ТОЧКА ЗА СВЕТА НА ГЕРОЯ В „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА” НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

ЛИС
В „Приказка за стълбата” Христо Смирненски поставя проблема за промяната, довела до деградация на човешката личност. Той е интерпретиран чрез приказния мотив за Дявола, който застава на пътя на човека, за да го изкуши със срамна сделка между доброто и злото, които невидимо живеят у всеки човек.

Герои на творбата са „сивите тълпи на мизерията”, и момък „с изправено чело и вдигнати юмруци”". Той е „плебей по рождение” и „всички дрипльовци”са негови братя. Съдбата им е обща. „Младият момък”, така Смирненски нарича своя герой, мрази „ония горе", причинили страдание на всички излъгани от немилостивата социална съдба. Онеправданите „стенат по-зловещо от декемврийските виелици”, лицата им са „жълти като пясък”. Това страдание поражда желание за мъст у героя на Смирненски : „- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми... ”. Но пътят му към справедливото наказание на „ония”- „там горе”, е пресечен от неочакваната среща с Дявола - символ на злото и изкушението. Разбунтувалият се млад момък, защитник на „всички дрипльовци” и незаслужено страдащи, сключва сделка с изкушаващата го сила на властта. Това е дяволското у човека, което погубва доброто в него. Остава да властва вечното зло със своите различни измерения. В „Приказка за стълбата” то приема образа на властта на „ония” -„там горе”, към които тайно се стреми героят, без да осъзнава злата си съдба. Дяволското е в него, а Дяволът, като герой в приказката на Смирненски -сключва сделка с младия бунтар, стиснал гневно юмруци. За всяко стъпало от стълбата към властта Дяволът определя висока нравствена цена. Последователно младежът продава слуха си, паметта и сърцето си. Така героят залага своята човешка същност, продава неусетно самия себе си. Властта го купува постепенно, неусетно. Подменя нравствените му сетива със студенина и безразличие, превръща го в един от ония, от върхушката, които се смятат за богопомазани и гледат с презрение на тълпата, т. е. народа, там долу.

Човешката същност не остава една и съща. Тя се променя в зависимост от средата, в която живеем, от хората, с които дружим, и от решенията, които вземаме. Човек, вместо да върви нагоре, може да се окаже върнал се назад, вместо да се развива-да деградира нравствено. Дяволът изкушава героя, той е лукав и съобразителен. Промяната настъпва неусетно и незабележимо у „младия момък”. Той не осъзнава как се променя гледната му точка за света. В началото светът за него е грозен, защото хората са нещастни: „О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! ”

Възмущението расте. Разгневеният млад бунтар гори от желание за възмездие - да бъдат наказани виновните за страданията на неговите „братя". В диалога с Дявола, купил вече човешката му съвест, е разкрито невидимото тържество на злото, обсебило нравствения свят на вече променения „млад момък”. Когато продава паметта и сърцето си, той вече трудно може да остане на същите нравствени и морални позиции. Изгубил човешкия си облик, се превръща в собственото си отрицание, в това, срещу което се е борил, което е отричал, преди да поеме по дяволската стълба към властта. Защото това, което Дяволът всъщност променя у него, е гледната му точка за света. Преди тя е била от позицията на страдащия народ, а след изкачването му по стълбата нагоре - от позицията на „ония горе”. Нравственият закон, извеждащ го до върха, за да отмъсти, се променя, както и самият герой-борец за социални правдини. Изкачил се най-горе, той вече не е същият: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!” Сега за него земята е красива, а хората - щастливи. Това е цената, която плаща, за да стигне до върха - човешкото у себе си. Победител в тази „приказка” е Дяволът, т.е. злото, и това е, което я различава от приказките с традиционно щастлив край. Променяйки се, героят на Христо Смирненски извършва предателство спрямо идеала си за социално щастие на страдащите свои братя. Но той предава и себе си, и то доброволно - без нравствени угризения. Най-странното е, че за разлика от отрицателното отношение към повечето от героите предатели в литературните произведения, в тази творба нравствено промененият млад момък от „плебей по рождение” в „принц” и „брат” на боговете предизвиква само жалост. Той е достоен единствено за съжаление. Младият човек продава душата си в замяна на това да се изкачи до божествените върхове на властта. Вече там, „горе”, той е изгубил човешкото отношение и съчувствието към страдащите свои някогашни „братя”, забравил е целите си, променил е светогледа и ценностната си система. Известно е, че всяка сделка с Дявола води до непоправими промени в самоличността на човека. Да продадеш душата си е най-прекият път до изгубването на принципи и идеали, на чест и достойнство. Без човешка нравственост понятието съвест губи смисъл и промяната на света е невъзможна. Злото винаги ще побеждава, както Дяволът - човека в битката за власт в „Приказка за стълбата”.

Това е голямото предсмъртно прозрение на Христо Смирненски. Действително: „Пътят към ада е осеян с добри намерения.” Това доказва, че цената, която плаща героят, е много висока. Той получава власт, която е измамно щастие в човешкия живот. Компромисите водят към нравствени престъпления, целите остават непостигнати. Пътят към властта е път на самотата и предателството. Там, „горе”, на върха човекът винаги е сам, предал идеали, „братя” по съдба и човешкото в себе си. Още в началото на произведението Христо Смирненски посвещава творбата си „На всички, които ще кажат: „ Това не се отнася до мене! ”, за да покаже, че това може да се случи на всеки и никой не е защитен.

Изменникът в образа на героя изгубва честта си. А да си човек на честта, значи да отстояваш принципите и идеалите си докрай, да държиш на дадената дума. Изгубената чест се заплаща. Тя води към моралната безотговорност и предателство.

В „Приказка за стълбата” героят от „плебей по рождение” се превръща накрая в „принц по рождение”. Смирненски внушава, че изгубил себе си, човек губи реалните представи за света, който от грозен става красив, а хората от нещастни - щастливи. Нещастието на героя на Смирненски се състои в загубата на най-ценното - чистата и светла душа.