Проблемът за страданието в поезията на Яворов
Лит-инт съчинение по ЛитератураСлед Ботев, Яворов е вторият бг поет, при когото творчеството е до толкова голяма степен отражение на житейския му път. Изострената чувствителност, засилена от редицата трагични случки в живота му, задават параметрите на проблематиката, засегната в неговите произведения.
Затова е съвсем естествено именно страданието да бъде основният мотив в Яворовата поезия. Драматичното творческо търсене, неудовлетвореността от ежедневието, обърнатият към сложната човещка душевност поглед определят облика на песимистичната насоченост в произведенията на поета. Поезията на Яворов е израз на вътрешния му глас, крещящ от неистова болка, отчаяние и скръб. Страданието е изобразено в своите многобройни измерения, за да се подчерате неговата разрушителна сила както за душата на поета, така и за човешката личност като цяло.
В стих. Май, Град и На н е обрисувана ежедневната картина на бг селянин. Трудностите за него произлизат от неуморната работа, която той трябва да върши, за да се прехрани и което е по-страшно – несигурността в дори минималното възнаграждение за положените усилия. Издигайки се над битийното ниво, съдържащо проблемите за недоимъка и мизерията, откриваме по-универсалните смисли, заложени в трите творби. Незначителността на човека спрямо природните стихии води до неизбежно чувство на обреченост и безизходица. Светлият лъч надежда „да бъде тъй неделя още” бива изгасен от „пакостника черен”(Град). Безсилният пред по-висшите елементи човек е изоставен дори от Бога – символ на духовна опора и справедливост. Героите от тези стих. се оказват напълно сами срещу негостоприемния свят и неговите многобройни препятствия. И въпреки че „черно зло ги носи”(Град) „кръв застива в сърцето страдно”(На н), и „Все пак злото нвма край”(май), те продължават жалкото си същестуване – „ти се бориш, що да сториш”. Дори в тези привидно социлано-битови произвед. е имплицитно заложена темата за смисъла на човешкия живот. Тези селяни не прекъсват несправедливата борба срещу „тази орисия”, може би защото след толкова несгоди са приели страданието като постоянен спътник в житейския им път, който е там, за да им показва пътя към вечната гибел.
Идеята за безмерната мъка е въплътена и в така х-терния за бг лит мотив за родното. Принудителната раздяла с родината е представена в стих Зат Арм Л.о. Е Беж. Героите от тези творби преживяват фатална екзистенциална криза. Извън границите на своите отечества за тях не съществуват сигурност, уют и милост. Разкъсването на емоционалната връзка м/у тези хора и родните им земи поражда неизлечима болка в техните сърца. Родината е представена не само в географските, но и в духовните си измерения. Този „изгубен рай”(Зат) е средството, чрез което героите могат да се почувстват пълноценни и осветени от лъча на надеждата. Ала неговата липса превръща живота им в безсмислено лутане сред враждедни места, без възможност за постигане на покой и удовлетвореност. Проблемът за страданието в тези произв. е ярко изобразен с помощта на редица инверсирани изрази и описания: „през сълзи накипели”, „горчива скръб сърца ни трови”(зат), „изгнаници клети”, „тънат сърцата им в рани”, „че злоба ги дави в кипежа си бесен”, „и сълзи изстисква на бледни лица”, „че жлъчка препълня сърца угнетени”(АРм), „стон пресипнал, глух”(евреи), „та сираче да заплаче”(л.о.), „а ужаса личи”, „те чакат милост”.(беж).
И все пак цялата тази печал и тъга има своите различни причини и последици в отделните творби. В „З” наи-болезнено се изживява факта, че тези мъже не могат да продължат борбата пред светия олтар на родината си. Драматизмът при тях взема връхна точка при споменаването на предателство, поради което са били заточени. :
„А мойехме....жар!”
Стих „Арм” преповтаря мотивът за пиянствтото, използван в Бот тврочество. Алкохолът отново се явява отдушник за неизлечимите рани. Неспособни нито за миг да се примирят с тежката си съдба, те се надяват да я забравят чрез пиянсвтото. Така се очертава картината на един „храбър народ мъченик”, който обаче няма как да докаже свочта самоотверженост и затова е принуден да пропилее дните си в пиене. Трагизмът произлиза от несъотвествието м/у идеалите на тези арменци и дейсвтителността, която не им позволява да ги осъществят.
В „Е” тъмнината и тишината очертават границите на страданието – вечен спътник на тази „бездомна върволица”. Многократно издадения през вековете стон отеква в безкрая без да достигне до божиите уши. Идеята за безпомощността по пътя към гибелта засилва прекомерната мъка. Изоставени от Бог и изгубени в непрогледната тъма, страдалците крачат към вратите на ада, отдалечавайки се от своя изгубен рай. Участта на евреите е олицетворение на незбежния песимистичен завърщек на всеки човешки живот. Независимо от молитвите и надеждите че „Бог ще чуй от върха!” човевеството няма как да се спаси от адските „пламъци зловещи, лава, кал” които ги чакат на края на трагичния им път.
Символистичното стих. Л.О. предствя безвъзвратно изгубената връзка м/у насилсвено заминалия надалеч и родината му. Така както отбруления лист не може да се върне на дървото, така и сирачето завинаги ще остане без закрилата на родното място. Риторичният въпрос в края на творбата подчертава идеята за самотата и отчуждеността от света, липсата на каквато и да е духовна опора, предизвикваща плач у сирака.
В сюжетното ниво. На „беж” отново е засилена конкретиката, както в Зат., но тук тя представя съвсем отделни чоешки съдби. Всички от тях обаче са обединени от мъченическата си орис, обрекла ги на вечно страдание извън границите на родината. Старецът, майката, момата са само част от многото изгубили своя дом, своя извор на топлина и радост. Двукратното повтотрение на израза „те чакат милост” последвано от многоточие свидетелсва за отчаяните им молби, които няма да бъдат изпълнени. Отново е въведен образът на Бог, който поражда силен негативизъм у лир говорител – „о, господи, проклет бъди!” Това проклятие е израз на дълго натрупваната болка в сърцето на лир говорител, болка, породена от безбройните несправедливости и драматични събития, на които е станал свидетел.
Модернистичните възгледи за самотността на човешката душа и алиенацията на индивида от себе си и останалите са основни теми в стих. „Лед ст”, „Тем”, „нирв” и „може би”. Стремежът към познание, към щастие е само химера в непривеливия и сив свят, където лир. говор. от тези творби не може да намери своето място. Печалните, бездадеждни и болни теменуги са скрити зад ледена стена, заобиколена от безбрежни води, не можейки да видят захождащото слънце. Чрез всички тези символистични образи се изгражда картината на отчяния, сам човек, тръгнал по пътя към себе си, но спиран от редица препятствия. Студът и тъмнината са всеприсъстваши елементи от водовъртежа на надчовешките закони, определящи трагичната човешка съдба. Незадоволената жажда за познание, съмнението, откъснатостта от позитивното начало са причина за дълбока психологическа драма, сломеност и песимизъм. Страданието е белег на незвъзможността на човек да се самоидентифицира и да намери пътя към щастието. Болестта, страхът, безсънието, слепотата – всички те водят единствено към смъртта. Омагьосаният кръг от въпроси без отговори и напрзани очаквания се стеснява все повече, за да се приближи до своя естесвен изход. Така трагичната модернистична личност „чезне в тъмнина” след дългия напразен порив да достигне просветелнието, с което се доказва безпеспективността и обречеността на извисените над материалния свят идеи.
Ала вечният стремеж към щастие на човека го е дарил с още една възможност за осъществяване на мечтите – възможността да обича и да бъде обичан. Съживяващата сила на любовта е изобразена в стих. „П с О” и „Блян”, съдържащи оптимизъм, неприсъщ за разгледаните дотук Яворови творби.
Светът на мечтите се оказва единственото място, където всеки може да е господар на съдбата си и където абсолютната нирвана може да бъде достигната. Слънцето, светлината, цветята, ангелът са символи на божественото начало, носещи смисъла на хармонията, радостта и блаженството. Близостта с любимата ще реализира мечтата на лир говор. аа премине в отвъдното, потънал в спокойстжив и удовлетвореност. В двете стих. не присъсват мотивите за вечното страдание, безнадеждността и задължителния трагичен край. Омайващото вълшебство на любовта е изтрило горчивите сълзи и следите на болката, за да направи път на „заря-невинност всепобедна”. Преодоляването на псилогическата борба се осъществява чрез близостта с „на крехка майска роза пъпка”. Чувството за безпомощност изчезва при споделянето му с любимото същество, а любовта е единствената, която остава да гори докрай в сърцето на преродения за нов живот човек.
Така откриваме, че проблемът се страданието играе главна роля в спектакъла от поезия, чийто режисьор и сценарист е Яворов. То неотменно съпътсва човек през житейския му път, за да му напомня колко жестока може да бъде съдбата. Приспособило се е да се трансформира в различни форми и да се изявява по различни поводи. Но дали наистина е толкова непобедимо? Дали любовта е достатъчно силно оръжие, способно да сломи злото или това е възможно само в света на мечтите? За съжаление не можем да открием сигурен отговор на тези въпроси в поезията на Яворов, но ни остава поне да се надяваме, че трагизмът от света на неговите герои няма да се пренесе в собствения ни живот.
