ЛИС
Пенчо Славейков е този от значимите български поети след Освобождението, чието творчество е свързано с изключителната задача да се преодолее “етноцентризма” на възрожденската епоха, да се приобщи българската култура към модерната европейска култура, да се извиси “патриотът-българин” (Вазов) до общоевропейските критерии за нравственост и добродетели.
Преживял тежка лична драма и останал с физически недъг до края на своя живот, Пенчо Славейков се самоизгражда като личност с изключителна воля и морал, отстоява превратностите на деня и “временната му бренност”, извисява се над “врявата” на българския политически живот, за да обогати националната традиция чрез модерната европейска култура, да свърже българското с общочовешкото.За Пенчо Славейков важна роля в този процес имат творците, духовните водачи на народа, но за разлика от възрожденската традиция, той пренася тяхната обществена мисия (борбата за освобождение) в субективния свят на човека (борбата на вътрешни противоречия) и насища поезията с нов тип нравственост - на “преодоляното страдание” и “изстраданата жизнерадост” (Милена Цанева).Висш смисъл на живота дава, според него, способността да се обективира субективното изживяване на света чрез изкуството:
“Незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй, що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее и кръвта,
с длето на мрамор третия я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!”
Възприел непреходната стойност на изкуството като смисъл на живота, Славейков отрича опитите да му се натрапва “нерадостна концепция” за битието, резултат от собствената му “нерадостна съдба”. Той твърди, че поезията му е “жизнерадостна”, макар тази жизнерадост да е изстрадана и наситена с “мъдрата печал” на възможно постижимото в човешкия живот. Тази особена философия на осъзнатите граници за постижимото слага траен отпечатък върху неговата поезия и я характеризира не толкова с емоционална дълбочина и противоречивост (Ботев, Яворов), колкото с нравствената чистота на духовния порив.Цялата поезия на Пенчо Славейков е пронизана от този нравствен стремеж към духовно постижимото чрез преодоляване на страданието (“Ралица”, “Cis mоll”), за морала в обществото ( “Опак край”, “Манго и мечката”), за смисъла на историческия подвиг (“Сто двадесет души”, “Кървава песен”), за обективирания тънък нюанс на човешкото преживяване (“Сън за щастие”).Особено място в тази сложна, многообхватна поезия има книгата “Сън за щастие” (1907). Тя разкрива вътрешния, противоречив свят на лирическия герой сред вечното битие на природата и създава впечатление за хармонична цялостност на света, облъхнат от човешкото присъствие:
“Над безкрайните полета
тишина е и покой,
глухо дремят класовете,
морни от пладнешки зной.
Задухата в знойний въздух
с огнени крила трепти -
и за близка жътва тихом
тя на нивите шепти.”
Всичко в тези картини (нивите, класовете, полетата) е докоснато от човешка ръка, облъхнато е от човешко присъствие, разкрива човешко очакване или копнеж. Чувствата в тези стихотворения се отделят трудно от пейзажа, защото са “превърнати” в него и се схващат като настроение, озарено от подтекста на природната картина:
“Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
прелитат отразени сянки.
Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дъга от лист отронен сепва.”
Дали е разтворено в пейзажа (“Спи езерото”) или е свързано с него чрез интериора (“Во стаичката пръска аромат”), настроението изразява копнеж по хармония, по сливане на личния порив с битието на природата. Но този сложен, деликатен свят, пределно субективен и наситен с многообразни прояви на лирическия герой (АЗ, ТОЙ, НИЕ), е и обозрим в пространството на книгата, пронизан е от образа на ПЪТЯ, който давапосока на субективните изживявания, внушава ред и движение.Образът на пътя се появява в първото стихотворение като надежда “за почивка тиха... в родний край”, разкрива преходността на живота (“докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”), с него завършва книгата:
“самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.”
Образът на пътя, заедно с образа на лирическия герой - пътникът през света - внушават идеята за преходност на битието и типично Славейковото разбиране за необходимостта от творческото му обективиране и разграничаване от “бренността” на “нищите духом”:
“И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха
родени само да се радват и берат
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.”
В своето творчество Пенчо Славейков изразява по нов начин и чувството за любов, за разлика от предходната (Ботев, старият Славейков) и следващата традиция (Яворов, Дебелянов). Той внася в любовната лирика мотива на интелектуалната близост с жената -другар и съмишленик и вместо с полярните чувства на омраза и обич, на “плът и страст”, насища стихотворенията с тих, спокоен, изстрадан копнеж по взаимност:
“Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите да смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.”
Цялото творчество на Славейков е отрицание на идеите за “космополитизъм” и “компилаторство” на чужди идеи. Той заема само това място, което е свързано с националната традиция и ни приобщава към европейския духовен процес. Ницшевата идея за свръхчовека не разбира като “човеконенавист”, а като представа за духовно извисена личност, способна да създава художествени ценности за трайните, непреходни форми на битието, осветлени от стоицизма на човешкото надмогване и взаимност. И индивидуализмът на Пенчо Славейков е повик за духовна извисеност над “социалната пяна”, над “партизанлъка” в политическият живот,а неговият идеализъме копнеж по морален идеал, на който сам е “жрец и воин”.Творчеството на Славейков е сложно и противоречиво, подчинено на уникалната “програма” за приобщаване на българската литература към модерната европейска култура. Понякога то е “художествено неравностойно”, когато търси “идейната” завършеност на творбите. Това, заедно с интереса към националната съдба и порива към хармонична цялостност на битието, го разграничава от бъдещите “модернисти”, но и от Вазов, за когото “националното” е основният, непоклатим критерий, чрез който “отделното” се приобщава към общността (към народа). При Пенчо Славейков, чрез стремежа за субективно изживяване на света, се надхвърля националната рамка на “вазовия патриотизъм” и литературата се насочва към общочовешки нравствени и естетически проблеми, които водят към новите търсения в европейската култура. Така, без да е още “модерен”, Славейков се утвърждава като “баща” на българския модернизъм и дълго време след войните творци, които се разграничават от неговия “индивидуализъм” и “етична самота”, го уважават като “вожд” на кръга “Мисъл” и предтеча на модерното мислене в литературата, като най-ярката творческа личност в края на миналия век. В този смисъл Светозар Игов е прав, че поезията на Пенчо Славейков не е само “сбор от творби” (добри-лоши), а “мегатекст” на прехода от възрожденски етноцентризъм към модерен антропоцентризъм, нов етап в развитието на българската съвременна литература.
