Свински грип!

Публично изказване

Имали цена човешкият живот във България?
Какъв е този свински грип?
Колко противоречиви мнения на епидемиолози трябва да чуем.
Колко опасен е той?
Академик Андреев твърди че вируса А(Н1N1) е като другите вируси. Че не е толкова опасен, стига да се вземат навременни мерки. То със всяко едно нещо е така стига да се овладее развитието в началото.
Защо е тогава тази паника и този страх?
Защо умират хора, заболели от А(H1N1) след като не е опасен той?
Това е поредната заблуда на населението. Трябваше да се вземат своевременни мерки, за да може да се защитят и ваксинират рисковите групи. Пак ли трябва да чакаме последния момент или да стане прекалено късно, за да се вземат мерки?
Или пък това е поредният опит на някоя фармяцефтична компания, която иска да наложи своя продукт на пазара. Когато много пари са в основата на всичко, играта "загрубя" много.
И тогава пак стигаме до въпроса: Имали цена човешкият живот?

Какво представлява Windosxp

Windows е оперативна система. Това е софтуерът, който организира и контролира всички компоненти на вашия компютър (софтуерни и хардуерни) по такъв начин, че те се обединяват и функционират ефективно. Всички компютри трябва да имат инсталирана операционна система. Windows е най-разпространената операционна систама и е инсталирана на повечето персонални компютри (PC) по света.
Основата на всяка версия на Windos е възможността на системата за работа с прозорци. Прозорецът представлява правоъгълна област, която се използва за визуализиране на информация или за изпълнение на програма. По едно и също време може да има отворени няколко прозореца и да работите с множество програми - по този начин ефективността при работата с персоналния компютър се увеличава значително.
Windos XP (XP означава "опит") е най-новата версия на Windows. разработена от Microsoft. Това е първата версия на Windows, която е проектирана както за обикновения потребител (изданието Home Edition), така и за напреднали потребители (изданието Professional). Windows XP Professional включва всички възможности на изданието Windows XP Home Edition, плюс някои разширени за работа в мрежа, мобилност, корпоративно управление и сигурност.

Как терристите гледат мач :D

Само един ли е начинът да бъде изразена любовта към народ и родина?

ЛИС

Връх в творчеството на Петко Славейков е елегията „ Жестокостта ми се сломи”.Творбата представлява своеобразна патетична изповед.В нея се описва разочарованието на поета от бездействието и примирението.Вътрешната драма на общественика е породена от незаинтересоваността и дребната корист на обществото.Но въпреки това той намира сили да превъзмогне себе си в името българско.

В цялата творба личи безпределната обич на лирическия герой към неговия народ и родина.В началото на стихотворението виждаме силния му гняв от бездействието на българската нация.Той се бунтува срещу примирението и желае свободата и.Това доказва обичта му към народа.Но когато гневът и разочарованието достигат своя връх ,настъпва преход към напълно противоположни чувства и мисли.Ожесточението преминава в разкаяние и солидарност с измъчените българи, което отново ни показва че той не е равнодушен.

В първите три строфи на „Жестокостта ми се сломи” се усещат едновременно сили на привличане и отблъскване между поета и бореца,от една страна,и обществото от друга.Това общество в името на което той твори.Съвсем ясно си проличава гнева на лирическия герой от бездействието на народните маси на пръв поглед той сякаш се отрича от този „неучен род”.Но от друга страна можем да приемем че именно изплаканият гняв на героя е най-сигурният признак за неравнодушие към съдбата неговия народ.Кога нещо ни ядосва или наранява?-само когато имаме някакво отношение към него.Ако сме безразлични,то по никакъв начин не би могло да предизвика чувства у нас.А този гняв който изпитва лирическият герой ни показва съвсем ясно че той не е безразличен към съдбата на българите.Такъв може да бъде само гневът на обичащия.
Думите на героя за това че народа заслужава да страда и да се мъчи могат да се възприемат като самобичуване.Това не е просто художествен похват или начин да се засили контраста между първата и втората част на творбата.То е преди всичко израз на дълбоката обич на говорещия.Критиката му е израз на болезнено чувство за отговорност.Той осъзнава че може би със своето бездействие хората са заслужили многобройните страдания.Сравнението на народа със „спящ войн” навежда читателя на мисълта,че героят вероятно вярва във възможността на българите да променят положението,ако предприемат някакви действия.Може би точно това ,че не безсилието,а бездействието е основния проблем на нацията,усилва гнева на говорещия.
В следващите три строфи яда и жестокостта на лирическия аз започват малко по малко да изчезват.Настъпва пълен поврат в ожесточението на обвинителя.В началото говори за целия народ,а след това започва да споменава само най-близките си хора-майката,невестата,”клетите” деца.В тяхното страдание е отразена и олицетворена съдбата на целия страдащ народ.Докато четем изглежда,че се говори за родната майка ,но би могло да става въпрос и за родината,защото за поетите от онова време истинската майка и родната страна са неразривно свързани.Сещайки се за мъките на най-скъпите си хора ожесточението на лирическия герой на издържа.В тяхното страдание той познава теглото на целия измъчен народ.Тук си проличава обичта му към тях,но и за пореден път-към целия народ,за който сега той страда.
В последните три строфи вече съвсем ясно личи пълният обрат който настъпва у говорещия.Жестокостта му окончателно се сломява.Той сам съжалява за начина по който е говорил в началото,за обвиненията,които е отправял.В тези финални думи сякаш е събран целия смисъл на творбата.Преосмислянето на началната позиция и самобичуването (този път насочено към самия герой,а не към целия народ) довеждат до нравствено извисяване,а признаването на собствените грешки и нареждането до виновниците за „всички тези бедства”-до най-истинско изкупление.Това създава представа за честност в преображението.Именно тук в последните три сторфи се обобщават идеите заложени в цялото стохотворение-супричастност с множеството и с неговия измъчен стон «Ах,помощ иде ли?».Точно солидарността която виждаме в края на тази патетична изповед ни показва за пореден път любовта на лирическия аз към народа.Съпричастен можеш да бъдеш само с някой,който чувстваш близък до себе си само с някой когото обичаш.
Елегията завършва с отчаяния стон на бореца «О,спи ли Бог?О,Бог не види ли?»В този финал на стихотворението се усеща едва ли не примирение с тежкото положение и липсата на перспектива в обществената борба.Точно този който в началото обвинява всички за бездействието и примирението им,накрая също като тях не вижда нищо.Този стон може да се възприеме и като молитва.Наистина понякога в тежки моменти от които не може да намери изход, човек се обръща към Бога.Точно в молитвите са най-искрените думи и чуства.Молим се за себе си,за хората които обичаме.А обръщайки се към Бог героят го прави не само за себе си,а и за целия народ.Това е поредното докатазателство за неговата искрена любов.
С интимната човечност на своята изповед «Жестокостта ми се сломи» е един величав тържествен химн на единението с народната съдба.То е пропито със гняв и съпричастност.Има толкова много начини да покажеш любовта си към някой,било то и към целия народ,че всеки използва различен.Но виждайки чуствата които предизвиква у говорещия народната съдба,у нас не остава никакво съмнение че той обича своята родина и народ с цялото си сърце.

Елин Пелин - Чорба от греховете на отец Никодим

АНАЛИЗ

„Под манастирската лоза ” е най-дълго обмисляната и писана повече от четвърт век книга на Елин Пелин. Разказите са писани от 1909г. до 1934г., а самата книга излиза от печат през 1936г. Замислена е като отпор срещу догматизма в изкуството и лично срещу идейно-естетическата платформа на кръга „Мисъл” и чрез нея писателят изразява своето разбиране за живота и човека. Самият Елин Пелин казва по повод на замислянето на историите в сборника: „Винати са ме интересували тези неща и съм чел такива книги – жития на светци. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза” с едни мои разбирания за светците.
За мото на цикъла Елин Пелин избира част от Давидов псалм: „Спомням си древните дни. Размишлявам за всички твои дела. Поучавам се в творенията на ръцете ти.”
Всеки разказ в сборника разсъждава с иносказателния език на притчата върху божиите и човешките дела. Проблемите, които поставят единадесетте разказа в цикъла, имат нравствен характер, текстовете по един или друг начин проблематизират въпроси от човешката нравственост.
Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, като по този начин очертава и общото в проблематиката на разказите от целия цикъл. Този разказ е своеобразно обобщение на зададените в останалите творби къде явно, къде по-скрито, проблеми за греха и възмездието, за земното и божественето, за грешното и святото. Но в основата на неговото внушение е идеята за човека с доброто и злото, които са изначално заложени в душата му. Вървейки по своя земен път, лъкатушейки между мрака и светлината, между „черното” и „бялото”, човекът се приобщава към естественото и получава Божията благословия.
Още с първото изречение се задава темпоралния план на разказа. Точното маркиране на времето не е характерно за разказите от този цикъл. Случките и героите не са ситуирани в конкретно време и на конкретно място. В този смисъл те носят нещо от вечността на приказката с нейнот „Имало едно време...”. Тук обаче времето е точно назовано и тази пряка връзка с настоящето всъщност подсказва и особеното място, което този разказ има сред останалите. „Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата.” Природната картина е изградена в типично Елин-пелиновски стил. Само в две изречения е нарисуван прекрасният ден, изпълнен със светлина и живот. В следващите изречения е маркирано и мястото, което автоматично отвежда към общия смисъл на цикъла: „Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.” Пространството, макар и на пръв поглед ограничено от „синкавите силуети на планината”, всъщност е отворено към безкрая и остава усещането са свобода и неообятност.
На фона на този ведър ден ни предстои да чуем още една от приказките на отец Сисой, „пълни с поучение и мъдрост.”
Природнана картина играе ролята на своеобразна експозиция, макар че сюжета в разказа е твърде условен. Тук отново се появява разказвачът, който всъщност е призван да запише и предеде притчите на мъдрия старец отец Сисой. Разказвачът е необходим не само като събеседник, пред когото ще се разкаже още една приказка, а и като съмишленик, като споделящ, а защо не и като противоречащ, особено в края на разказа. Чрез образа на госта, забравен като че за малко в предишните разкази, се разкрива връзката между младостта и старостта. Повествователят е млад, безгрижен и неопитен, но това не го конфронтира с мъдрия игумен. Точно обратното, те по някакъв особен начин се допълват и обогатяват.
Диалогът между отец Сисой и неговия гост е една лека интродукция към същинския разказ, към който Елин Пелин ни повежда с присъщия си скептично-ироничен тон. Това, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим е и малко стряскащо, и озадачаващо, и смешно. Намекът е достатъчно ясен и в същото време иронично тънък – не сърбаме ли ние всеки ден чорба от греховете, които сме надробили. И ето един удобен момент да се позанимаем с чуждите грехове и може би да успокоим собствената си съвест, че нашите не са толкова страшни.
Така започва разказът за скромния и забравен от хората отец Никодим, който е преживял целия си живот, питайки се кое е грях и кое не е, кое едобро и кое зло в човешкия живот.Разказът следва познатата от другите текстове в цикъла схема. Героят е представен в опеделен момент от живота си, след което е нарисуван неговият портрет. За живота на отец Никодим не се знае почти нищо, той не общува с другите, избрал е да живее сам със своите мисли и както ще стане ясно по- нататък, и със своите спомени. Физическият му облик като че напълно противоречи на изградената в масовото съзнание представа за свещенослужителя. Отецът, въпреки напредналата си възраст, е „зрав и як”. Неговата „едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе” , се набива в очи и поразява с жизнеността си. Физически той е това, което народът нарича „човек планина” и за това подсказва сравнението, което използва Елин Пелин: „по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина.” Тоъ прилича по-скоро на юнаците от народния епос, които с една ръка могат да преобърнат целия свят. Но в очите на героя има един „загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка”. Противоречивият дух на отец Никодим е заложен още в тези първи, но запомнящи се впечатления, създадени от отец Сисой.
За да получим по-пълна представа за героя, игуменът продължава, като добавя нови щрихи към неговия внушителен физически портрет. Оказва се, че този мъж планина изпитва особена обич към цветята и то към най-нежните и красивите – белите рози – символ на чистота и невинност. Тази негова слабост показва, че въпреки дългогодишното монашество отецът не се е отказал от живота, че въпреки отшелничеството е запазил способността си да цени красотата и да и се радва. И още една „страст” нарушава монолитността на образа – риболовът. Авторът я нарича именно „страст”,макар да е известно, че с влизането си в манастира човекът се отказва от всички земни радости и страсти.
Така, с няколко щрихи и с няколко много показателни и точно избрани черти, е нарисуван не само физическият, но и духовниян свят на героя, за когото все още не сме разбрали най-важното, онова, което наистина ни интересува – какви са неговите грехове. Но с всички детайли, вмъкнати в неговото описание, писателят ни е показал, че наистина нещо е измъчвало тази душа, правело я е неспокойна, пречело е на нейното успокоение. То е дошло едва със смъртта. Дори мястото, на което е погребан отец Никодим, не е избрано случайно. Той почива точно под дървото, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод, символ на живота, който продължава.
След кратка пауза, запълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, писателят най-сетне ни довежда до същината на разказа. Отец Никодим почива в мир, но частици от неговота душа, от неговите мисли, съмнения и тревоги все още живеят. В своята мъдрост отецет е прозрял, че човешкият живот е като шепа бобени зърна – по едно за всеки ден от живота, за всеки спомен, за всеки трепет на душата. И всяко зърно е поотделно завито като безценно съкровище.
Елин Пелин онтово използва иносказателния език на притчата, за да внуши своята идея за утвърждаващото и побеждаващо жизнелюбие. Чрез образа на отец Никодим писателят всъщност представя модела на търсещия себе си човек. Търсенето е движение, а движението е живот. Това е нишката, която протича от разказ в разказ. И макар че заглавието на цикъла „Под манастирската лоза” предполага като че ли една застиналост, една ситуирана неподвижност, всъщност основното във всеки текст, в това число и в „Чорба от греховете на отец Никодим”, е движението – на духа, на мисълта, на самия живот.
Страшните грехове на отец Никодим се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Ако започнем да се вглеждаме поотделно във всяка една от малките смачкани книжки, сигурно не би ни стигнал един човешки живот, за да вникнем в смисъла и посланията им. Общото между тях е именно онова търсене на границата между доброто и злото, между греха и прошката. Душата на отец Никодим е търсела отговари на същите въпроси, които измъчват хората и извън манастирските стени. Чрез записаните върху хартията „грехове” на стария монах Елин Пелин достига до обобщения за смисъла на живота, за онова, което прави човека човек. Споменът за любовта, за преживяната радост, за сладката и горчива болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда белите рози и да оставя по една за някой непознат, „да и се радва една непозната душа”. За това бяло зърно героят иска прошка, без да разбира, че вече я е получил.
Белите зърна са за онова, коетохвърля „ душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не.” Във въпросите на отец Никодим прозира съвсем ясно едно първично жизнелюбие: „...защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?” Само човек, който обича живота, може след толкова години на монашестко смирение и изолация от хората да продължава да си задава такива въпроси. Само такъв човек може да нарече отдаването си на Бога „бягство” от живота и да не е наясно дали се е спасил или не. Героят на Елин Пелин изпитва дълбоко съмнение, че човек може сам да отсъжда кое егреховно и кое не, че сам може да прокарва границата между греховното и праведното. Особено показателни са последните прочетени от отец Сисой мисли: "Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?"
Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим – човек, който през целия си живот се е стремял да се доближи до Бога чрез смирение и покаяние, без да осъзнава, че живеейки своя живот, всъщност е бил най-близо до Бог.
Приключил своя разказ, отец Сисой задава въпрос, който си поставя човечеството векове наред: „Какво нещо е човек!”. Колкото и странно да е, тази реплика само външно наподабява въпрос, за което е подсказано с въпросителния поглед на стария монах към неговия млад събеседник. Възклицателният знак в края на изречението всъщност носи истинския смисъл на думите. Тази реплика крие и възхищението, но и недоумението на мъдрия старец пред чудото и тайнството на човешката душа. Въпреки годините си, старецът все още смята, че не е успял да се докосне до цялото богатство на човешката същност. Младият гост на игумена бърза да направи своето заключение – едновременно категорично, но и незряло – „Черно зърно”. Следващите думи на отец Сисой всъщност осмислят не само този разказ, но и целия сборник като единно цяло – „И черно, и бяло.” Това е човекът и според философията на самия автор, а тя има своите корени изцяло в народната философия и в жизнелюбивото и утвърждаващо отношение на българина към света.
Така разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” се превръща в смислово ядро на цялата книга, в своеобразна нейна кулминация, така както разказът „Отец Сисой” е нейният пролог, а „Веселият монах” – нейният епилог. Макар това да е всъщност най- „безсюжетният” разказ в целия цикъл, той е неговият проблемен център и ключът за разчитане на всички останали послания в тази „най-човечна книга” на Елин Пелин

Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят

Съчинение разсъждение върху I и II глава
на повестта “Немили-недраги

Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра-
фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея.
В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България. През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно.
Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите.
Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост. Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината.
Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни.
За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците. Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея.
Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата. Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа.
Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност. Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя.
Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството. Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се завърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп.
Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея. През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България.
Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност.

Особености на българското Възраждане

Същност на Възраждането. Преход от Средновековието към Новото време, от феодализъм към капитализъм. Икономически, демографски, социални и духовни промени в българското общество, формиране на българската нация, борби за независима църква, за политическо освобождение.

Терминът “Възраждане“ в българската и европейската история – общи моменти и различия. Особености на Българското възраждане – българите в състава на чужда политическа, икономическа и религиозна система, липса на самостоятелна държава и църква, намеса на чужди сили в Източния въпрос.

Хронология и периодизация на Българското възраждане. Спорове за хронологията. Долна граница на Възраждането – края на ХVII – началото на ХVIII в. Горна граница на Възраждането – руско-турската война от 1877–1878 г. и възстановяването на независимата българска държава. (За Източна Румелия – Съединението през 1885 г., за Македония и Източна Тракия – Балканските войни от 1912– 1913 г.). Вътрешна периодизация. Първи период: Ранно възраждане – ХVIII в. – първата четвърт на ХIХ в. – характеристика на основните процеси. Втори период: от средата на 20-те години на ХIХ в. (началото на реформите в Османската империя) до Кримската война 1853–1856 г. – характеристика на основните процеси. Трети период: от Кримската война до Освобождението през 1878 г. – характеристика на основните процеси.
Проникване на просветителски идеи от Европа. Общ подем на литературата, художествените занаяти и изкуството в българските земи. Развитие и разпространение на килийните училища. Развитие на книжовните школи (Рилска, Самоковска, Етрополска, Врачанска, Котленска); на дамаскинарската книжнина (Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански, Йосиф Хилендарски, Тодор Габровски, Милко Котленски и др.). Навлизане на печатната книга сред българското общество. Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура, възникват множество училища и читалища. През 1869 в Браила се учредява Българското книжовно дружество. Борбата за църковна самостоятелност, ръководена от българските възрожденци Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, завършва с учредяването на Българската екзархия; първият български екзарх АнтимI е избран през 1872 г. С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал и нарастналото национално самочувствие дават тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология.

Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев. След неуспеха на четническата тактика, в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет (1869), изгражда се Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия. Удавеното в кръв Априлско въстание /1876 г./ има политически ефект и привлича вниманието на европейските държави към българския национален проблем. Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. завършва със Санстефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г., според който възстановената българска държава включва земите с преобладаващо българско население.

ГЪРЦИЯ , Древна Гърция, Елада

Общо име на древногръцките градове-държави в южната част на Балканския полуостров, по западното крайбрежие на Мала Азия и на Егейските острови. III-II хилядолетие пр. Хр. - критско-микенски период. Основни центрове - остров Крит и Източен Пелопонес; възникват първите държави в Пелопонес. Около 12 в. пр. Хр. - преселение на дорийците. 11-9 в. пр. Хр. - "Омирова епоха". 8-6 в. пр. Хр. - създават се полиси с демократично (Атина) или олигархично (Спарта, остров Крит) управление. В икономически развитите полиси - Атина, Коринт, се разпространява робството. 7 в. пр. Хр. - начало на гръцката колонизация по крайбрежието на Средиземно море, Протоците и Черно море. 500-449 пр. Хр. - Гръко-персийски войни; издигане на Атина след победата на гърците. 5-4 в. пр. Хр. - разцвет на полисите. 478-477 пр. Хр. - основан Делоският морски съюз. 443-429 пр. Хр. - разцвет на Атина при Перикъл. 431-404 пр. Хр. - Пелопонески войни между Атина и Спарта за хегемония; завършват с победа на Спарта. II половина на 4 в. пр. Хр. - издига се Древна Македония. 338 пр. Хр. - Филип II Македонски подчинява Гърция. От 323 пр. Хр. - период на елинизма; започва след разпадането на държавата на Александър III Македонски; държави и съюзи от военизиран тип (Македония, Ахейски съюз, Етолийски съюз). 146 пр. Хр. - Гърция пада под римска власт. 27 пр. Хр. - образувана провинция Ахая. От 395 сл. Хр. Гърция е в Източната Римска империя.


ПЛЕМЕНА, НАСЕЛЯВАЛИ ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

ахеи - Южна Тесалия, Северен Пелопонес
данаи - Аргос
дорийци - Северозападна Гърция, Лакония, Малоазийското и Средиземноморското крайбрежие
елини - Южна Тесалия
еолийци - Тесалия, Беотия, Северозападна Мала Азия
йонийци - Атина, Западномалоазийското крайбрежие и Егейските острови

ДОРИЙЦИ
Древногръцки племена. В началото на 12 в. пр. Хр. се придвижват от Северна и Централна Гърция в Югозападен Пелопонес, по-късно към островите Родос и Крит.

ПОЛИС
Античен град-държава в Древна Гърция и Древна Италия. Възниква главно през 8-6 в. пр. Хр. като общност на свободните жители (гражданите) от градските и селските територии. В полиса влизат земите, рудниците, каменоломните и др. Икономическа основа е трудът на робите. Двойствена форма на собственост: частна - на робовладелците, и общополисна - на всички граждани.

АТИНА , Древна Атина
Полис в южната част на полуостров Атика с важно значение в историята и културата на Древна Гърция. 480-431 пр. Хр. - разцвет. След Пелопонеските войни 431-404 пр. Хр. загубва водещото си място в Гърция. 388 пр. Хр. - начало на период, през който Атина загубва икономическата и политическата самостоятелност. 86 пр. Хр. - превзета от войските на Сула. Антични паметници - Акропол, храмове, църкви и др.

СПАРТА , Древна Спарта, Лакедемон
Полис в областта Лакония, Югоизточен Пелопонес. Основана около 10 в. пр. Хр. Има олигархично управление (двама царе, апела, герузия, ефори - висши длъжностни лица). Населението се дели на спартиати - пълноправни граждани, периеки и илоти. 6-5 в. пр. Хр. - политическо могъщество на Спарта; оглавява Пелопонеския съюз. След Пелопонеските войни разпростира хегемонията си над цяла Гърция. 4 в. пр. Хр. - запада след поражението и от Тива. 146 пр. Хр. - завладяна от Рим. 27 пр. Хр. - влиза в римската провинция Ахея. 395 - Спарта е разрушена от готите начело с Аларих I.


ПЕРИКЪЛ (около 499-429 пр. Хр.)
Атински стратег, водач на демократична групировка. Произхожда от рода на Алкмеонидите. Като ръководител на Атинската държава (443-429 пр. Хр.) завършва демократизацията и. Превръща Атина в икономически, политически и културен център на древногръцкия свят. Инициатор на строителството на Партенона, Пропилеите, Одеона и др. Управлението му е наречено "златен век на Перикъл". Привлича в Атина Фидий, Софокъл, Херодот, Анаксагор и др. По времето на Перикъл започват Пелопонеските войни. Умира от чума.

ПАРТЕНОН
Най-значителният древногръцки паметник от класическия период. Главният храм на Атина Партенос (Девица). Издигнат на Акропола в Атина през 447-438 пр. Хр. от архитектите Иктин и Каликрат и скулптора Фидий. Изграден от мрамор, заобиколен с колонада (периптер), съчетание на дорийски и йонийски архитектурен ордер. Богата скулптурна украса по фриза и фронтоните (днес част от нея е в Британския музей). В храма е имало огромна статуя на богинята от злато и слонова кост. Партенонът е частично разрушен през 1687 от венецианците.

МАРАТОН
Древногръцко селище на полуостров Атика, североизточно от Атина. През 490 пр. Хр., по време на Гръко-персийските войни, атиняните начело с Милтиад разбиват персите близо до Маратон. Пратеникът, изпратен от селището, за да съобщи за победата, пробягва разстоянието до Атина (около 42,2 km) и умира от изтощение след пристигането си. В негова чест е наречена спортната дисциплина маратонско бягане.



ГРЪКО-ПЕРСИЙСКИ ВОЙНИ 500-449 пр. Хр.
Войни, които се водят между древногръцките полиси и Персия. Предизвикани са от политиката на Ахеменидите, които се опитват да завладеят западното крайбрежие на Мала Азия. 492 пр. Хр. - първи неуспешен поход на персите срещу балканска Гърция; корабите им се разбиват при буря край полуостров Атон. 490 пр. Хр. - втори поход, завършил с поражение на персите при Маратон. 480 пр. Хр. - поход на персийския цар Ксеркс I; след пораженията при остров Саламин (480 пр. Хр.) и гр. Платея (479 пр. Хр.) се оттегля. 449 пр. Хр. - след победата при гр. Саламин на остров Кипър Персия загубва владенията си в Егейско море и признава политическата независимост на гръцките полиси в Мала Азия.


ПЕЛОПОНЕСКИ ВОЙНИ 431-404 пр. Хр.
Най-продължителната поредица от войни в класическа Гърция. Водят се между Делоския морски съюз и Пелопонеския съюз за политическо, икономическо и военно надмощие в Гърция. Обхващат цяла Гърция, гръцките градове в Южна Италия и остров Сицилия. След нападението на Атина в Сицилия и след намесата на Персия на страната на Спарта Атина е разгромена (404 пр. Хр.). Делоският съюз се разпада и Спарта е призната за хегемон в Гърция.

"Да бъде ден" - Христо Смирненски

АНАЛИЗ

В историята на българската литература стихосбирката на Хр. Смирненски “Да бъде ден“ дълго време се интерпретира като етапен текст, който маркира един “от върховете на революционната поезия” От гледна точка на историческия и културен фон поетическите текстове на Смирненски се ситуират в контекста на ключови европейски и български политически събития - Октомврийската революция в Русия /1917/, въстанието на спартакистите в Берлин /1919/, опитът за установяване на червена власт в Унгария; засилване на социалистическото движение и влиянието му в България.
Образите на мракът и нощта са емблематични за много от стихотворенията на Христо Смирненски-поетът на града. Те са представяни в различни дискурси, но във повечето творби носят едно и също послание и семантично значение, а именно подчертаването на мизерията и нищетата на екзистенцията в бездушния град. В стихотворението “Да бъде ден!” е ясно очертан/маркиран/ мотивът за тъмнината, препращащ към смъртта, подсилен от смисловите значения на кръста и Бога в творбата.
Стихотворенията “Да бъде ден !” е част от текста на представителната книга на Хр. Смирненски. В нея се разчита на съпричастността на читателя към колективна социална принадлежност и може да различи определен модел на света, на историята..Iсторическото време в своята конкретност изчезва, защото различните лирически картини съграждат един-единствен сюжет: на класовата борба, на историята като история на сблъсъка между господари и роби. Страданието е хиперболизирано, страдащият човек - идеологизиран, социалната жал - безмерна. Личните истории са по-маловажното, те се отнасят само към типологията на общото преживяване на света, което в разбирането на поета не е лично, индивидуално, а колективно, политическо.
“Да бъде ден !” е текст, който може да бъда определен като програмен, но толкова заради заявяването на някаква естетическа програма, а поради факта, че синтезира основните смисли, идеи механизми на изграждане на лирическите образи в книгата.. Антиномията ден-нощ, светлина-мрак, гради не само смисълът на конкретния текст, но го вписва в библейската митологема за сътворението като трансформацията на хаоса в космос. Типично за лирическото говорене на Смирненски, текстът може да бъде определен като лирически наратив, ясно се очертава сюжет /което по принцип не е характерно за поезията/. Това е разказ за времето на мрака или още по-точно за безвремието на хаоса и страданието, които носят обаче в себе си копнежа по светлина и другост. Началото подчертава доминантата на мрака, на страшното, чрез анафоричното повторение на лексемата “нощ”, както и цялата лексика, която носи конотациите на смъртта. Образът на демона, свързан с войната, е не само един от тривиализираните образи на злото в поетическия текст на Смирненски. Той събира различни културни кодове - и като образ на Сатаната, и като алегория на убийците на Спасителя, и като представител на силиte на мрака. По-нататък в текста се появява и образът на “златний бог”, който може да бъде интерпретиран като вариант, друго назоваване на демоничното. Друг вариант но този образ в поезията на Смирненски е “златний телец”, идолът, който Моисей разрушава. Проблематичен и ключов е образът на кръста:
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст
и хиляди тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
В християнския културен контекст кръстът е силно натоварен със символическо значение - знак на мъченичеството, но и на спасението, на саможертвената смърт. Би могъл да активира асоциация с Христовия образ, с великото и патетичното. В “Да бъде ден!” обаче определението “някакъв” по-скоро “разрушава” това очакване, настоява да го изведе от този контекст. Той не изглежда място на спасението, защото е видим само чрез своя “злокобен силует” - вписва се повече в страшното и мрачното, център е като че ли на хаоса. Тълпите са едновременно “подгонени натам” и “нижат се натам” - в самото движение е проектирана обърканост, непоследователност. Образът на “тълпата” също е емблематичен за поетическия свят на Смирненски. Той е антиномията на демоничното. В него се вписва едновременно страдалческото, жертвеността, но той е и субектът, този на когото пренадлежи бъдещето. В стихотворението те също са едновременно безпомощни, потърпевши от злото, но носят копнежа по другото:
очите молят светлина
един копнеж, една мечта
гори и се топи в душите.....
Персонификацията и повторението “един” подчертават тоталността, целостта, единността на образа.
Стихотворението на Христо Смирненски “Да бъде ден!” синтезира основната идейна и естетическа кондиция на неговата поезия – за решителния миг на настоящето, за диалектиката между минало, настояще и бъдеще,за това,че съвременността носи в себе си трансформационния потенциал в образа на тълпите и за неотменната вяра, че бъдещето ще бъде коренно различно и негово проявление ще бъде светлината на деня. Ако светът в своето настояще се символизира чрез всички конотации на нощта и е свързан със смъртта и смъртното, то лирическият глас във финала внушава, че перспективата може да бъде антиномна, да донесе светлината на деня, което означава да пебори силите на мрака.

Разумът и безумието на Дон Кихот

ЛИС

В своят неповторим и незабравим роман „дон Кихот де Ла Манча” авторът доста успешно осмива и иронизира странстващото рицарство. Сервантес представя своя герой Алонсо Кихана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.
Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, сервантесовия герой, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подражава на странстващите рицари, героят на Сервантес е описан като безумец.
Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко налудничави са онези завладяващи романи, които разказват за несъществуващи рицари.Като безумец се проявява и Дон Кихот, когато подготвя своите доспехи със подръчни материали като желязни пластинки и картон. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са считани за нелогични като например първият му така наречен поход.С него авторът ни показва лудостта на идалгото, като ясни примери за това са:мечтата на Кихана за славни дни като странстващ рицар;илюзията за замъка , дамите(леките жени) и представата за прекрасната храна.Посвещаването му в рицар от ханджията кара чиателя да се съмнява малко в тезата за разума на Дон Кихот. И все пак в цялата тази “побъркана” обстановка има място да се намеси и разумът................ Премеждията които среща по своя път и които смята за велики приключения са всъщност обикновени неща от ежедневието.Идалгото смяте че чрез тези дела ще се прослави.Ясен пример за това е освобождаването на момчето от селянина и срещата му с търговците.Така нареченият му подвиг е сметнат от него за геройски,но всъщност чрез него не постига желания ефект, а точно обратното.

Не съзнавайки понякога своята безразсъдност,бива наказван за нея и- както в случая с търговците -е пребит.
Макар и болката която усеща да е голяма, при първата среща с близките и прителите му, той не казва как се чувства, а започва да разказва за подвизите си.
.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, след боя, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.
Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.
Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар.
Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво и да преценява действителността.
Макар и на външен вид действията на идалгото да изглеждат налудничави, лишени от всякаква логика, в мотива му се крие една дълбока човечност.
При Дон Кихот не е ясно кое е по-точно изразено- разумът на безумието му или безумието на разума му. Въпреки че в дадени моменти не е важно дали действията ни са пораждани от безумието ни , или от разума ни, щом правим нещо правилно не само за самите себе си, а и за околните.

МАКСИМ ГОРКИ

ДРАМАТУРГИЯ

Насочва се към драматургията под влияние на дружбата си с Чехов.Първа пиеса-“Еснафи”-1900-01.В Б-ия 1907г Бакалов “Еснафлии”.Създава я в началото на револ.подем,преди революцията от 1905г.В разказите си с босяшка тематика никъде не показва образа на истински положителния герой.Отчасти Григорий Орлов и Коновалов са хора от по-друг тип.Дори като представители на социалното дъно те са раздирани от социални противоречия.Те мъчително изживяват несъответствието между живота,който водят и идеалите си.Със собственото си положение на босяци те отричат класата на господарите си.Орлов и Коновалов са дълбоко отвратени от морала на господарите,те протестират срещу него чрез жест,силна фраза или с нежеланието си да работят и по този начин да увеличават богатството на тези,които и без това имат достатъчно много.Горки ги квалифицира като отрицателно-положителни.
В “Еснафи”Г.създава качествено нов образ на недоволника.Нил е продължение,но на ново стъпало на ония положителни черти в характера,които притежават Орлов и Коновалов и в същото време е художествен тип на работник.Коренно се различава от печатарите в “Тома Гордеев”.За разлика от романтичните герои,той е изобразен в конкретни условия.Онова,което го издига над другите герои е интелигентността.Знае какво му е нужно,пътищата,по които да реализира своя идеал.Носи революционно съзнание,избистрено и извисено.Настроен е оптимистично,активно,готов е във всичко да се намеси,да помогне на доброто и прогресивното,
да смаже злото,да спре развитието му.Той е непримирим,упорито и последователно върви към своята цел,макарче в пиесата тя е само загатната.Обича да работи,изпитва удоволствие от своя труд.От собствен опит е разбрал една голяма истина:правата не се дават,а се вземат.Готов е в бой да защити правата на своята класа.
Образът на Нил е бил неправилно разбран от мнозина съвременници.Един от тези,които проникват в неговата същност е Чехов.”Той не е селянин,занаятчия,а нов човек-работник,издигнал се до интелигента.”-вярно е доловил остовното в образа на Нил.Но не всичко му е ясно.Не го възприема като представител на революционния пролетариат.Освен това,той не схваща правилно конфликта на пиесата.Конфликтът не е поколенчески,между бащи и деца,а съсловен-между буржоазията и пролетариата.Този конфликт Чехов като че ли не иска да види.Смята,че героите трябва да са сами за себе си.Казва на Горки да не противипоставя Петър и Татяна,но Г не се вслушва в съветите му.Когато подготвя “Еснафи”за печат,подсилва някои от чертите на Нил като борец.Изостря конфликта между него и Безсеменови.Нил е показан напълно чужд на еснафите в техния дом-и на старите и на младите.В рамките на сюжета Нил никъде на се изявява в типичната за него работническа среда,но не създава впечатление,че е герой-единица като Тома Гордеев.Очертава се не само като естествен,здрав човек,но е като личност,която не приема неморалния живот,натрапван му от Безсеменови.Олицетворява новия човек-раб.класа.
Царското правителство е силно разтревожено.Пиесата е забранена.Много реплики са премахнати от театралната цензура.Буржоазната критика тълкува темата като конфликт между бащи и деца.Всъщност този конфликт е съвсем по новому осветен.Борбата с либералната буржоазия,нейната изолация от народа,разобличаването и като враг на революцията са на преден план в борбата на пролетариата.Именно в това направление нанася удар.Разкрива несъществеността на конфликта между патриархално-консервативните бащи и либералничещите деца,разобличава техните претенции да бъдат “трета сила” в борбата между бурж.и пролетариата.
Младото поколение на еснафството е представено от Татяна и Пьотър Безсеменови.Те са неудовлетворени от застиналия, дребнав, некултурен живот на бащите,измъчват се в него.Пьотър чувства,че в стария патриархален ред всичко се руши,преобръща.Те се стремят да влязат в редовете на интелигенцията.Пьотър е бил “гражданин за малко”,докоснал се е до освободителното движение.Но радикализмът му бързо се изпарява-след изключването му от университета горчиво се разкайва,че е взел участие в студентските вълнения.Татяна също иска да се изтръгне от патриархално-еснафската среда-учителка,но работата бързо и омръзва,изморява я,в края на пиесата тя е вътрешно примирена.Пьотр се опитва да се изтръгне от еснафската среда под въздействието на любимата жена-Елена.В края на пиесата даже напуска бащиния си дом и иска да се ожени за нея,въпреки бащината воля.Но авторът ни дава да почувстваме,че този бунт в семейството е за “половин час”.Когато се изостря конфликтът между Безсеменов и Нил ,Пьотр променя своите позиции,вътрешно е на страната на баща си.Изобличителят на Безсеменови-бродягата-певец Тетерев предсказва по-нататъшната съдба на П.-връщане в бащиния дом в качеството на достоен наследник на бащата-еснаф.Горки в писмо до Станиславски:”Той ще бъде еснаф като баща си,не толкова силен и работоспособен,но по-умен и хитър.”Темата за еснафството заема видно място в творчеството на Горки.Но “Еснафи” е нов етап от разработката и.Критиката на еснафството в пиесата е проникната от духа на революционния марксизъм.Новаторство в темата-не само разобличава еснафската патриархалност,но и еснафската природа на индивидуалистичния бунт срещу еснафската закостенялост.Пьотр се бунтува срещу обществото в името на личността,на нейната свобода.Утвърждава,че личността може да се развива само в изолация от обществото.Свободата на личността той разбира като свобода от обществото.Рязко противопоставя личност-общество,въстава срещу идеите за граждански дълг,за служене на обществото.Свободата на П.-това е “независимост”от обществения дълг,от исканията на народа.Претендиращ за аристократически дух, той с презрение говори за хората от народа,осъжда Шишкин и Цветаев за тяхната просветителска дейност сред работниците и войниците.Моралната разруха на еснафа-индивидуалист особено ясто проличава в отношението му към родината.Показва как индивидуалистът .,загубвайки връзката си с народ и родина,стига да морално опустошение,разрушение на личността.
Рязко противопоставя персонажите един на друг,сблъсква ги в идеологически конфликти,дава ясно да се разбере идейната позиция на самия автор.В реалистичната тъкан на риесата се съчетават своеобразно три елемента:изобличение,добиващо в някои моменти сатиричен оттенък;
хумор,който влиза в характеристиката на жертвите;героичен патос,който облъхва положителния герой-Нил.Хумористичен и образът на декласирания човек,стъпкан от живота/Перечихин/Действащ без егоистични подбуди,искрен и наивен,”естествен”човек,Перечих.
Се оказва извън буржоазно -еснафското общество.Но този волен птицеловец страни от борбата,пасивен е ,примирява се с положението си на “малък човек”.Тетерев-певец-гуляйджия,другата жертва на еснафския свят.Той е безпощаден обвинител на хората от този свят- бащата и сина Безсеменови.Но с критиката се изчерпва неговата сила,той не е способен на никакво действие.Отровен от индивидуализма и скептицизма,той насочва своята ирония срещу всичко окръжаващо го и съм самия себе си.Авторът подчертава несъстоятелността на подобни характери.Подобен на Сатин.Тетерев се чувства изгубен в еснафския свят,ненавижда ги и ги разобличава.Неговите симпатии са на страната на Нил и Поля,но не желае да влезе в редовете на борците.Хора от типа на Нил той счита за донкихоти,безкористни,но безполезни герои.”Я сам по себе”.През цялото време той се стреми да бъде настрана от разприте.В лицето на Перчихин и Тетерев се развенчават анархистичните настроения на декласираните елементи,на тези слоеве от социалните низини,които не се включват и не могат да се включат в започващата революционна борба под ръководството на пролетариата.Конфликтът на Тетерев с Безсеменови е безперспективен,а конфликтът деца-бащи-мним,несъществен.Действителна и персрективна се оказва само борбата на пролетария Нил с целия собсвенически свят на децата и бащите Безсеменови.Нил е работник-машинист,храненик,възпитаник на Безсеменови,но в психологията,в идеите му,няма нищо,което да го свързва вътрешно с еснафския им свят.Това е образ на революционния пролетарий,готвещ се за борба.Образът на Нил е извънредно важен етап в творчеството на писателя.Той е въплъщение на новия герой,който далеч надминава своите предшественици:Павел Грачов,печатарите от” Тома Гордеев”.Машинистът Нил-това вече е истински герой на историята,”гордият човек”от романтичните разкази,показан в условията на конкретния живот,в индивидуален облик и представящ определена класа.В образа на Нил изпъкват най-важните черти на интелигентния революционер-пролетарий:ясно класово съзнание, решителност,целеустременост,смелост,непримиримост.Той е изпълнен с волева енергия,с трудов патос,готовност за борба за преустройство на живота.Оптимизъм,непреклонна вяра в победата.Чрез Нил Горки противопоставя на буржоазно-еснафския индивидуализъм,разрушаващ личността,новата идеология на пролетарския колективизъм,чрез която се възражда човешката личност.Нил е един от най-ярките,силни и ниваторски образи на Горки.С огромната си идейно-обществена наситеност той надраства по своето вътрешно значение тези сюжетно-битови обстоятелства,при които се появява.Въпреки че Нил е показан на сцената в нетипични обстоятелства,не е даден в обкръжението на родствения му пролетариат,макар че неговите стълкновения с патриархално-еснафския свят са само част от великата борба,която е призван да води,въпреки това,Нил израства пред нас не като изключителен бунтар-самотник,който въстава срещу своята класа,подобно на Т.Гордеев,а като типичен пролетарий.В лицето на Нил за първи път не само в тв-вото на Горки,но и в цялата световна литература получава реалистическо въплъщение като типически характер образът на действения,целеустремен герой-борец,представител на колектива,на работническата класа.
Идеен съюзник на Нил е годеницата му-шивачката Поля,дъщеря на Перчихин.Значимостта на тази фигура Горки подчертава в писмо до Станиславски:”Главнь1ми фигурами являются Нил и Поля”.В пиесата тя е носителка на мечтата за истинския герой,когото намира в лицето на Нил.Със своята поетическа развълнуваност и романтичните си устреми тя противостои на Татяна и Пьотр,които са настроени прозаически,плоско-разсъдъчно,еснафски трезво.С Нил зружат и представителите на демократичната интелигенция-студентът Шишкин,учителката Цветаева.Те си поставят задача да служат на народа,да сеят сред него семената на прогресивната култура,напредничавите идеи.Цветаева е противоположност на Татяна.С ентусиазъм се отдава на възпитанието на младежта,хората на бъдещето.Образите са епизодични,но важни-исторически верни,отразяват подема сред демократичната интелигенция,посредством контраст разобличават еснафството.Важно значение в пиесата има темата за изкуството.Започва с четене на глас и спора на Татяна и Поля за литературата.Интелигентната еснафка Татяна подхожда към изкуството с искания за натуралистическо правдоподобие.Близка е до отрицание на изкуството въобще.Пьотр е сходен с Татяна в своето неприязнено отчуждено отношение към изкуството.За света на собствениците и интелигентите еснафи изкуств. е чужда и враждебна стихия.Обявяват се против правото на писателя да твори по законите на худ.измислица.Напротив,героите от лагера на пролетариата и демократичната интелигенция горещо се увличат от изкуството,ценят възпитателната му сила,виждат в него възможност за общуване с народа и за въздействие върху него.Естетическите възгледи на тази група герои се разкриват най-вече чрез Полина.В изкуството я пленява героичното,говорещо за напрегнати жизнени конфликти Изкуството създава образи на положителни герои,волеви и целеустремени.
“НА ДЪНОТО”-В драматична форма разработва старата,позната от босяшките разкази тема за жертвите на социалното неравенство,за ужасните условия,при които се налага да живеят тези,които са достигнали социалното дъно на обществото.Темата има остър политически смисъл. Криза в Русия до 1905г.Глад.Горки лично познава босяци.Чисто литературна причина-МХАТ подготвя премиерата на “Ханнели”- Хауптман,в която героите са лумпени,проститутки,скитници в приют за бедни.От името на своите герои Х дава опрощение на греховете на всички,които се разкайват.Срещу тази утешителна за бедните лъжа въстава Горки.Заема се да напише пиеса,в която да покаже колко антисоциален и вреден за обществото е сантиментализмът.Той отрича всяка теория,която проповядва да се примирим със социалните неправди тук,на земята,и да чакаме да получим награда за страданията си на небето.В интервю “Петербургская газета”1903 Г казва:”Основният въпрос,който исках да поставя е следният:кое е по-добро,истината или състраданието.Нужно ли е състраданието да стига до положението,от което се ползва Лука?Този въпрос не е субективен,а общофилософски.Малко преди революцията 1905 въпросът да истината и лъжата има остър политически смисъл.Стотици религиозни и философски дружества си поставят за цел да успокоят съвременника.Конфликтът е на социално-класова основа-2възгледа за човека,2 принципа за оценка действията на съвременника.На утешителната,примиряваща лъжа /като принцип/Горки противопоставя върата си в човека,щом той е въоръжен с истината.

ТРАГЕДИЯТА НА ХОРАТА ПРЕЗ 20-И ВЕК

ЕСЕ

Човевечеството е онази сила, която трябва да направи света по-добър.Макар и да звучи клиширано това е факт. В действителност обаче какво се получава?Не е ли показателна историята през 20-и век за всички зверства и дехуманни действия? И какво? Да не би хората да са се променили?.Мисля, че не. Сякаш всички са малки марионетки в ръцете на добре обучен кукловод. Действията са едни и същи, но последствията са трагични.
Нима Първата и Втората световна война да са акт на добри чувства или са поредната игра на интереси? Кой печели и кой губи? Гледам партия шах и си мисля,че всеки ход може да бъде победа и за двете страни и да има пат,но уви отново е мат. Победа, но с какви средства и с цената на какво?! Политици и държави гладни за власт, а човечеството погива под поредния порив на управата за величие.Къде са хората в тази грозна схема, жертви на онази злеувладяна политическа индустрия? Няма ги!Славата и прогромът вървят ръка за ръка.А човечеството умира под напора на поредния диктатор.
Геноцид. Не вярвам в това,че хората не си дават сметка за това явление.Дори самият Сталин e приемал хората като средство, за да се развива страната по време на неговото управление, без да се замисля за това ,че отнема невинни човешки животи,за да изпълни своята матрица.Хитлер – онзи, който се опитва да създаде чиста раса и погубва хиляди, гонейки своите болни амбиции.И какво?Светът какво печели от това?
Новата кутия на Пандора за човечестовото – Спин, рак.Дали това не е наказанието на природата?Учените се опитват да намерят лек, който да има висока ефективност, но засега това е само проект, за който можем да се надяваме да се осъщистви.
Гладуващите хора по света са твърде много(Сумалия, Индонезия, Индия), но дали в действителност се замисляме за тези, които страдат или просто се вглеждаме
в тях и си мислим колко сме добре.Егоисти. Повечето приличат на самовлюбения Нарцис, но с разликата, че гледат своето съществуване, без да се замислят за хората около себе си.
Ситуацията в България- какво по-различно става от предходните години? Връщайки се назад в историята не може да се отрече, че всичко се повтаря- управляващите се сменят, а народа страда. В наши дни кое е различното? Повтарят ни колко сме добре – преживяхме кризата при Жан Виденов през 1997година, когато падна валутния борд и беше времето на откритите групировки СИК и ВИС2. Правителството на Костов – лъжи за подобрение, подкрепени с нестихваща корупция на всички нива. Управлението на Симеон Сакскобурготски – празни обещания, на които народа повярва, защото беше уморен от безхаберието на държавниците до това време.Тройната коалиция – Ахмед Доган, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев – да, влезнахме в Европейския съюз, но кризата се задълбочава. Отново се залъгва народа,че е добре, но инфлацията расте,поскъпват токът и водата и изяждат като вредител всички спестявания на данъкоплатците.Чудя се как се справят хората?
А пенсионерите?Тези хора,които на стари години трябва да се радват на живота си,се гърчат в продължителна агония, борейки се за живота си.
Трябва ли да се примирим със създалите се обстоятелства или да се борим?За съжаление една лястовичка пролет не прави. Ситуацията е пободна. Хората са уморени от голи обещания, но въпреки това приемат всички лъжи, които им представят, опитвайки се да приемат утопичната идея, че ще се промени ситуацията. Кога? Народът ходи като стадо овце, насочван от своя добър пастир, но това не е Давид, който ще победи Голиат.
И какво? Като лумпени се скитат, без да има кой да се погрижи за тях.
Къде отиде хуманното отношение и вярата в божиите закони?Къде сме ние и на къде е тръгнало човечеството?

МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В "ХАМЛЕТ" И "ДОН КИХОТ

ЛИС

Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.

Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.

Каравеловият художествен образ на "старите" и "младите" в повестта "Българи от старо време"

ЛИС

Любен Каравелов е един от най - талантливите представители на българското Възраждане. Той е от онези писатели, които още приживе са били сочени за образец и отхвърляни. Мове би наи - колоритното му произведение е повестта " Българи от старо време", писана през 1867 година . Тя е изпълнена с обич към родния край, неговите хора, обичаи и природа.
С добродушно усмиване над българите от старо време Каравелов изобличава консервативното, остарялото, комичното - дребните неща в ежедневието на "малките" хора. Но в този обособен свят се долавя и новото. То напира в младите Павлин и Лила, които въстават срещу идилията на патриархалното семейство, отдавна превърнала се в тирания. Те надделяват над догмите и бащите си - Хаджи Генчо и дядо Либен. Докосваме се до този свят, за да открием корените на старото и раждането на младостта и новото.
Светът на старите е показан чрез двамата главни герои - Хаджи Генчо и дядо Либен. Те са доста различни типажи, което прави творбата толкова пъстра. "Хаджи Генчо е един такъв българин, какъвто рядко се ражда и на Еньовден; такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен." С тези думи започва повестта си Каравелов. От тях разбираме, че ще си имаме работа с ерудиран и знаеш човек. Но тази представа я поддържаме жива, докато не стигнем до момента, в който авторът майсторски изобличава героя чрез постъпките му. Това привидно одобрение на поведението на "поклонника" е изразено с ирония, типична за цялото произведение. Старият Генчо се проявява като голям скъперник и закостенял човек. Правейки услуга на някого, той непременно иска тя да бъде върната. Направил си е "музей", в който съхранява всякакви вкусотии, от които не дава дори на собственото си семейство. Имал е 3 сина, от които е убил двама и един е прогонил. Тази жестокост и тирания са типични и в отношенията му с дъщеря му Лила. Не иска да й каже кой ще бъде нейн съпруг, заради своите собствни облаги. Деспотизмът, чревоугодничеството и неискреността му в приятелството си с дядо Либен го правят отрицателен герой, когото никой не би желал да има за другар.
По напълно различен начин стоят нещата при другия главен персонаж. Дядо Либен е човек на старото време, който е склонен да търпи промени. Това най - ясно си проличава, когато помага на сина си да открадне Лила. Привидно е против бракосъчетаването им, но вътрешно е щастлив и вижда себе си в лицето на Павлин. Дядо Либен е човек, приемащ новостите на тогавашното съвремие. За него красотата е най - голямата добродетел, която съществува в този свят на фалш. При този възрожденски образ светът е много по - весел, не чак до там закостенял и затънал в деспотизъм. Личи си от неговата щедрост, на драго сърце черпи своя приятел с любимите си вино и ракия. Отглежда расови коне, което го прави още по - интересен и разнообразен герой. Но въпреки склонността си да се променя, той също има признаци на консерватизъм и закостенялост. Отношението му към жените е точно като на Хаджи Генчо. Липсва им всякаква съобразителност и си мислят, че техните заповеди са закони, на които ако противоречиш, ще се наложи да търпиш обиди. Вземането на решението за сватбата без първо да е разговарял с с Павлин го поставя в деспотична рамка. От нея той се измъква благодарение на способността си да се пречупва и навлиза в новото.
Светът на младите се представя от Павлин и Лила. Тези двама герои са типични възрожденски личности, защото те въстават срещу закостенелите съзнания на родителите си. Борят се за щастието и любовта си. Противопоствят се с все сили. Потъпкват патриархалните закони на обществото и донасят новото, младото. Техните образи са незабравими, ярки, живи, изпълнени с живот и желание за откирване на различното и загърбването на общоприетото. Именно с тези си черти те грабват читателската обич.
Старите българи от страниците на Каравелов ни научават на една мъдрост: способността да запазваме детското в себе си и да откриваме старото от прадедите си. Това ни прави повече и по - добри българи. Така както доброто побеждава винаги злото, аналогично и тук младостта надделява над старото.

Гергана-вечното предизвикателство за България

ЛИС

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на бълг. националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, такаа нужни им за борбата срещу османските поробители. Това тоой постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но (както казват комшиите гърци, "Здрав дух в здраво тяло), идеалната българка не е красива само физически. Нейната духовна красота възхищава човек и може би е възхитила дори и създателя й - П. Р. Славейков. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието - тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Във всяка нар. песен възпятата българка, освен че е красива, е страшно трудолюбива. Всъщност във време, в което съществуването зависи от това, колко работиш, обичта към труда е важно нещо. Тя (обичта) помага, за да не е толкова труден трудът, за да не е пренатоварен денят на трудолюбеца. А пък и производителността се увеличава и това води до едно благоденствие и до повече време за набавяне на духовна храна. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други хора тогава и не само тогава. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е толкова чиста, толкова неподправена и толкова духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него. Природата ги е програмирала да се обичат вечно и безрезервно. Любовта кара Гергана да престъпи закона на мрака и да си навлече омразата на черната веда. Като едно кратко обобщение ще кажа, че всички тези качества: трудолюбие, скромност, вярност в любовта и т.н. хармонират и изграждат една Гергана, на която да се възхищават българите, пред която да се възхищават.
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ге уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка, съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото нац. самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на бълг. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Доста смелост е нужна, за да се противоречи на втория човек по важност в империята след султана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Тя е и умна: за човек, поставен на такъв висок пост, като везира, се предполага висока интелигентност, а българката, при това и може би непълнолетна, успява да разбие всичките му доводи върху тезата "Защо трябва да дойдеш с мен в Стамбул". Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която притежава всички български добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка.

Образът на историята в „История Славянобългарска”

ЛИС

Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература, но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е адресирана към най-демократичната част от народа.
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи. Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ. Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава. С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език. Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен. Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”.
Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите. В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.

ХРИСТО БОТЕВ - ПОЕТИЧНАТА „МОЛИТВА” ЗА БУНТ И СВОБОДА В БОТЕВАТА ТВОРБА „МОЯТА МОЛИТВА”

ЛИС

Ботевата творба „Моята молитва” търси поетичните средства за Внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: „молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма „моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.

Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическият АЗ влиза в дискусия със своето съзнание. Темата на поетичния диалог е вярата в разума и в „гласа” на истината. Потенциалните възможности на разума и истината за него са единствените нравствени критерии за човека и неговото съзнание. Затова и поетичната дискусия между лирически АЗ и съзнание е за човека и неговата нравственост.

Всеки чува божествения „глас” на разума и истината за себе си при конфронтация със света, в който живее. Реалността е отразена в човешкото съзнание според личния критерий за възприятие и оценка. Твърде често „отразеният” образ на света е с контрастни нравствени стойности в сравнение с наблюдаваната действителност. За тези развойни процеси в условната художествена връзка между човек и свят говори поетичният размисъл на Ботевия лирически АЗ в стихотворението „Моята молитва”.

Свободата на избор, на мнение и позиция е свещено право на личността, отхвърлила всякакъв вид насилие и духовна не-свобода. Божествено справедлив е вътрешният неприкосновен свят на човека е „храмът” на духа - неговата „светая светих”. Именно в това духовно пространство се ражда божествената вяра в човека и в неговия разум. В този „храм” на красивия нравствен размисъл е духовното битие на Ботевия „превий боже”, който е същност и тема на поетичната дискусия, но и вътрешен двигател на лиричната изповед:

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Водещото антитезно начало („Не ти”..., „а ти”), като вътрешен конфликтен двигател на действието, още в началото на „молитвената” изповед променя жанровата форма на поетичните послания и монологът става диалог между лирическия АЗ и вътрешно раздвоения участник в спора („Не ти”... „ а ти”), което насочва читателското съзнание към особен вид поетическа дискусия. Тя е колкото интимно лична, толкова и обществено национална, историческа по значение.

Художествено пространство за разгръщане на поетическата теза в дискусията с неназования личностно „опонент” е човешкият размисъл. За Ботев мисълта е емоционално обвързана със „сърцето” и „душата”. Затова и „селенията” на новия бог на свободно мислещия човек са в неговия вътрешен свободен свят: „що си в мене, боже - /мен в сърцето и в душата...”

Ботев е категоричен в отрицанието на неясната, абстрактна представа на всяка религия за бог и божествена истина, целенасочено проектирана като духовно битие далеч от човека и неговия разум: „Не ти, що си в небесата...” Непочувствана и неразбрана остава истината за човека и неговия живот в условия на несвобода. А тя е свята, божествено справедлива изповед на „сърцето и... душата”. Затова и божественото битие на истината за човека е духовна същност на идеята за свобода, за която страстно пледира в своя „диалогичен” размисъл Ботевият лиричен АЗ: „Не ти, що си в небесата/, а ти, що си в мене, боже - / мен в сърцето и в душата...”

Много са доказателствените примери за робската участ на човешкото съзнание. Духовно посветилите се на Църквата първи дават пример за почитание на „святата” неистина. Веднъж поробен, духът губи критерий за святост на „храма”, който човекът носи в съзнанието си и почита. Остават външните атрибути („свещи палят”)на сляпо подчинение и мнима, ненужна вяра. Срещу тях е съзнателният бунт на духа. Отрицанието е категорично:

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

Негативната характеристика - „православните скотове”, недвусмислено разграничава поет и лирически АЗ от общата позиция, която е духовно насилие над човешкото съзнание. Неосъзнато робство носи в душата си всеки народ и човек. Непосилни усилия е положила вековната традиция за потискане на човешкия дух. Основната цел е прекъсване духовния полет на мисълта към свободно търсене на истината. Тя е разколебана между „греховната” интимна близост между мъжа и жената и тяхната човешка същност. Не разумът, а сляпата вяра в несъществуваща вина определя критериите за грях и святост. Човекът, по „божествено” повеление на религиозните постулати, е въплъщение на греховната вина. Наказан е с тленност на плътта и всеки полет на мисълта е конфронтация между божествен и човешки разум.

Неслучайно Ботев отделя роба човек от първичната, примитивна представа на църквата за мъжа и жената. Човекът е роб, но идеята за тленния край на мъжа и жената ражда мисълта за свобода на бунта, на протеста и противоречието, което възкресява нравствената ценност на човешкото у мъжа и жената. Те се изравняват в осъзнаването на робската си човешка участ.

Човекът е съзнателно потиснат и духовно ограбен, за да не прозре страшната истина за своето робство, което е вътрешно състояние на дух, мисъл и съзнание. В това психопространство битува и християнската идея за робско смирение пред вездесъщия и винаги справедлив бог. Но Ботев е на друго мнение и лирическият АЗ открито протестира:

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

Символният художествен образ на земята (в случая библейската притча, че бог е „направил от кал мъжът и жената”, т.е. те са смъртни и физическият им край е предопределен) доказва житейски изстраданата „земна” истина за страданията на човека, превърнат в роб на собствената си неосъзната душа. Тя е в плен на неистини. Човешката участ е трагична, макар и реалният живот да разкрива контрастния лик на действителността. Църковният елит: „папи, патриарси”, е противопоставен на обикновените хора - „братя сиромаси”. Един от многото страдащи „братя сиромаси”е лирическият АЗ, но той единствен прозира истината за човешката съдба. Дълбоко почувствал несправедливостта между човека и реалната картина на света, Ботев отново открито протестира чрез поетичното отрицание на своя АЗ:

не ти, който, си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси;

Човешкото пристрастие на поета е категорично заявено с протеста срещу незаслужената „неволя” на „моите братя сиромаси”. Тяхното страдание е болка и за душата на лирическия герой, изповядал Ботевата позиция в голямата дискусия с общественото съзнание на съвременника за робската участ на „моите братя сиромаси”. Посланията на „монологичния” диалог са отправени към широката „аудитория” на българската общественост през 70-те години на XIX век. Поетичната дискусията има обществен отзвук. Излиза извън тясната рамка на интимно личното и човешки съкровеното. Провокирано е съзнанието не само на отделния човек, но и на обществото като цяло, т.е. внушена е идеята за свобода в съзнанието на Ботевите съвременници - „братя сиромаси”. Те трябва да приемат, че богът на истината е в тяхната сила и желание не само да променят себе си и своя начин на мислене, но и реалната картина на света. Това е и целта на поетичните отрицания, които градят ново съзнание и нов критерий за образа на света, отразен в съзнанието на човека.

Безнравствена е действителността, закриляна от боза на лъжците. Срещу тази несправедливост се бунтува поетът. Неговият протест е идентичен по сила на отрицанието с лирическото съзнание на поетичния АЗ:

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

Враг на пробуждащото се човешко съзнание е богът на „безчестните тирани”. Той вещае вечно робство и само непозналият бога на разума в себе си може да вярва в идола на глупците.

Защитната теза на поет и лирически АЗ в поетичната дискусия за човека и неговата нравственост е очертана чрез отрицанието на антихуманния статут на божественото. Ботев защитава своя философски и художествен модел за света, в който човекът по естествено, а не божествено право е свободен. И своята свобода той отстоява чрез силата на разума си. „Божествен” център на човешкия духовен свят е свободата на мисъл и действие. Те' са вътрешна същност на всеки избор, а един от тях е личната и национална свобода. Над всичко застават човекът и неговият мисловен потенциал. Затова и разумът е доминиращ в нравствената скала на националните ценности. Получава „статута” на нов бог на истината и справедливостта, за когото единствена ценност е свободата. Той е винаги „в сърцето и в душата” на всеки човек. „Храмът” на свободната мисъл и на промененото национално съзнание е съграден. към неговото сакрално пространство, което е „в сърцето и в душата”, е насочена поетичната теза на Ботевия лирически АЗ, защитаващ бога на свободния разум:

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Категоричността на поетичната теза: „А ти, боже, на разумът”, задълбочава диалога между народ и национално съзнание. Личност и народностен колектив се обединяват от единствено възможния разумен избор - свободата на човек и народ. Дилемата робство или свобода за Ботев не съществува. Робството е завинаги отхвърлено като историческо битие на националното съзнание. Мисълта за свободно бъдеще изпълва с празничност духа. Човешките души ликуват, съградили всеобщ „храм” на разума и справедливостта. Денят на духовното освобождение е близък. В пространството на свободната мисъл националните различия изчезват. Всички народи са равни пред бога на разума и справедливостта. Всеобща е и радостта: „на когото щат празнуват/денят скоро народите!”

Духовният празник в „храма” на разума и на свободата ражда поетичните слова на Ботевата страстна молба:

Вдъхни секиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Това е новата поетична молитва за свобода на човешкото съзнание, завинаги отхвърлило робството на душата. За поет и лирически АЗ свободата на разум и съвест ражда живия пламък на нова национална любов. Нейната емоционална сила пробужда желанието за бунт и борба: „любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.”

Пръв пред „олтара”на възкръсналото за бунт и борба национално съзнание обрича своя клетвен зов лирическият герой на Ботев:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Религиозният ритуален жест на десницата, чертаеща кръстния знак за молитвена закрила и помощ от бога, е заменен с поетичния знак на националната жертвеност: „Подкрепи и мен ръбата”. Пред своята душа и пред разбуненото национално съзнание се заклева и обрича живота си („в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”) лирическият АЗ. Това е и личното желание на поета за човешка и национална жертвеност пред най-справедливата кауза - свободата на човека и народа. Това е божествената истина за човека, носещ „олтара” на революцията в сърцето си:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Поет и лирически герой изповядват „молитвено” сакралните помисли на българския дух за бунт и свобода в стихотворението

ХРИСТО БОТЕВ - „МОЯТА МОЛИТВА”

АНАЛИЗ

Ботевата молитва е повелителен, могъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религиозни фикции и реални психологически бариери, за да изградят олтара на нова национална религия - религията на бунта, на революцията.

Това право на избор, на първожреческа ритуална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категоричната повеля - „хляб или свинец!”

Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антитезата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от страха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.
Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развенчава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.

В първата строфа можем да открием миниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, като основна художествена цел, преследвана от Ботев, за първи път е фиксирано във втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.

Разгърнатото, доказано тезисно отрицание можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.

Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицанието на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.

Ако разгледаме художественото пространство на Ботевото поетическо отрицание (именно в тези пет строфи), ще открием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:

Не ти, комуто се кланят
православните скотове.

Това всъщност е и въведението-отрицание.
Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:

не ти, който си направил...
човекът... роб да бъде на земята

В трета строфа - отрицание на религията като официален инструмент на социално разделение:

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси.

В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи,

за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глупци и душмани:

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.

„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата обществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действено национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно противопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови пространства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.

Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини към всенародния духовен празник на отвоювано чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично достойнство и национална гордост:

а ти, що си в мене, боже
А ти, боже, на разумът...

Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национално съзнание. Той избира празниците за духовно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, пронизана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:

Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съзнание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътрешната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:

Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода,

която получава обективна художествена материализация в открития призив за борба:

да се бори кой как може
с душманите на народа.

Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност. Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът вече не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространства:

О, мой боже, правий боже!
Подкрепи и мен ръката
………………………….
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина.

Освободения дух на отчужденото съзнание Ботев скрепява с категоричния импе-ратив на личността:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът

Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Песента на бунта, песента на революцията е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.