Особености на българското Възраждане

Същност на Възраждането. Преход от Средновековието към Новото време, от феодализъм към капитализъм. Икономически, демографски, социални и духовни промени в българското общество, формиране на българската нация, борби за независима църква, за политическо освобождение.

Терминът “Възраждане“ в българската и европейската история – общи моменти и различия. Особености на Българското възраждане – българите в състава на чужда политическа, икономическа и религиозна система, липса на самостоятелна държава и църква, намеса на чужди сили в Източния въпрос.

Хронология и периодизация на Българското възраждане. Спорове за хронологията. Долна граница на Възраждането – края на ХVII – началото на ХVIII в. Горна граница на Възраждането – руско-турската война от 1877–1878 г. и възстановяването на независимата българска държава. (За Източна Румелия – Съединението през 1885 г., за Македония и Източна Тракия – Балканските войни от 1912– 1913 г.). Вътрешна периодизация. Първи период: Ранно възраждане – ХVIII в. – първата четвърт на ХIХ в. – характеристика на основните процеси. Втори период: от средата на 20-те години на ХIХ в. (началото на реформите в Османската империя) до Кримската война 1853–1856 г. – характеристика на основните процеси. Трети период: от Кримската война до Освобождението през 1878 г. – характеристика на основните процеси.
Проникване на просветителски идеи от Европа. Общ подем на литературата, художествените занаяти и изкуството в българските земи. Развитие и разпространение на килийните училища. Развитие на книжовните школи (Рилска, Самоковска, Етрополска, Врачанска, Котленска); на дамаскинарската книжнина (Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански, Йосиф Хилендарски, Тодор Габровски, Милко Котленски и др.). Навлизане на печатната книга сред българското общество. Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура, възникват множество училища и читалища. През 1869 в Браила се учредява Българското книжовно дружество. Борбата за църковна самостоятелност, ръководена от българските възрожденци Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, завършва с учредяването на Българската екзархия; първият български екзарх АнтимI е избран през 1872 г. С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал и нарастналото национално самочувствие дават тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология.

Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев. След неуспеха на четническата тактика, в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет (1869), изгражда се Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия. Удавеното в кръв Априлско въстание /1876 г./ има политически ефект и привлича вниманието на европейските държави към българския национален проблем. Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. завършва със Санстефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г., според който възстановената българска държава включва земите с преобладаващо българско население.