Елин Пелин - Чорба от греховете на отец Никодим

АНАЛИЗ

„Под манастирската лоза ” е най-дълго обмисляната и писана повече от четвърт век книга на Елин Пелин. Разказите са писани от 1909г. до 1934г., а самата книга излиза от печат през 1936г. Замислена е като отпор срещу догматизма в изкуството и лично срещу идейно-естетическата платформа на кръга „Мисъл” и чрез нея писателят изразява своето разбиране за живота и човека. Самият Елин Пелин казва по повод на замислянето на историите в сборника: „Винати са ме интересували тези неща и съм чел такива книги – жития на светци. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза” с едни мои разбирания за светците.
За мото на цикъла Елин Пелин избира част от Давидов псалм: „Спомням си древните дни. Размишлявам за всички твои дела. Поучавам се в творенията на ръцете ти.”
Всеки разказ в сборника разсъждава с иносказателния език на притчата върху божиите и човешките дела. Проблемите, които поставят единадесетте разказа в цикъла, имат нравствен характер, текстовете по един или друг начин проблематизират въпроси от човешката нравственост.
Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, като по този начин очертава и общото в проблематиката на разказите от целия цикъл. Този разказ е своеобразно обобщение на зададените в останалите творби къде явно, къде по-скрито, проблеми за греха и възмездието, за земното и божественето, за грешното и святото. Но в основата на неговото внушение е идеята за човека с доброто и злото, които са изначално заложени в душата му. Вървейки по своя земен път, лъкатушейки между мрака и светлината, между „черното” и „бялото”, човекът се приобщава към естественото и получава Божията благословия.
Още с първото изречение се задава темпоралния план на разказа. Точното маркиране на времето не е характерно за разказите от този цикъл. Случките и героите не са ситуирани в конкретно време и на конкретно място. В този смисъл те носят нещо от вечността на приказката с нейнот „Имало едно време...”. Тук обаче времето е точно назовано и тази пряка връзка с настоящето всъщност подсказва и особеното място, което този разказ има сред останалите. „Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата.” Природната картина е изградена в типично Елин-пелиновски стил. Само в две изречения е нарисуван прекрасният ден, изпълнен със светлина и живот. В следващите изречения е маркирано и мястото, което автоматично отвежда към общия смисъл на цикъла: „Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.” Пространството, макар и на пръв поглед ограничено от „синкавите силуети на планината”, всъщност е отворено към безкрая и остава усещането са свобода и неообятност.
На фона на този ведър ден ни предстои да чуем още една от приказките на отец Сисой, „пълни с поучение и мъдрост.”
Природнана картина играе ролята на своеобразна експозиция, макар че сюжета в разказа е твърде условен. Тук отново се появява разказвачът, който всъщност е призван да запише и предеде притчите на мъдрия старец отец Сисой. Разказвачът е необходим не само като събеседник, пред когото ще се разкаже още една приказка, а и като съмишленик, като споделящ, а защо не и като противоречащ, особено в края на разказа. Чрез образа на госта, забравен като че за малко в предишните разкази, се разкрива връзката между младостта и старостта. Повествователят е млад, безгрижен и неопитен, но това не го конфронтира с мъдрия игумен. Точно обратното, те по някакъв особен начин се допълват и обогатяват.
Диалогът между отец Сисой и неговия гост е една лека интродукция към същинския разказ, към който Елин Пелин ни повежда с присъщия си скептично-ироничен тон. Това, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим е и малко стряскащо, и озадачаващо, и смешно. Намекът е достатъчно ясен и в същото време иронично тънък – не сърбаме ли ние всеки ден чорба от греховете, които сме надробили. И ето един удобен момент да се позанимаем с чуждите грехове и може би да успокоим собствената си съвест, че нашите не са толкова страшни.
Така започва разказът за скромния и забравен от хората отец Никодим, който е преживял целия си живот, питайки се кое е грях и кое не е, кое едобро и кое зло в човешкия живот.Разказът следва познатата от другите текстове в цикъла схема. Героят е представен в опеделен момент от живота си, след което е нарисуван неговият портрет. За живота на отец Никодим не се знае почти нищо, той не общува с другите, избрал е да живее сам със своите мисли и както ще стане ясно по- нататък, и със своите спомени. Физическият му облик като че напълно противоречи на изградената в масовото съзнание представа за свещенослужителя. Отецът, въпреки напредналата си възраст, е „зрав и як”. Неговата „едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе” , се набива в очи и поразява с жизнеността си. Физически той е това, което народът нарича „човек планина” и за това подсказва сравнението, което използва Елин Пелин: „по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина.” Тоъ прилича по-скоро на юнаците от народния епос, които с една ръка могат да преобърнат целия свят. Но в очите на героя има един „загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка”. Противоречивият дух на отец Никодим е заложен още в тези първи, но запомнящи се впечатления, създадени от отец Сисой.
За да получим по-пълна представа за героя, игуменът продължава, като добавя нови щрихи към неговия внушителен физически портрет. Оказва се, че този мъж планина изпитва особена обич към цветята и то към най-нежните и красивите – белите рози – символ на чистота и невинност. Тази негова слабост показва, че въпреки дългогодишното монашество отецът не се е отказал от живота, че въпреки отшелничеството е запазил способността си да цени красотата и да и се радва. И още една „страст” нарушава монолитността на образа – риболовът. Авторът я нарича именно „страст”,макар да е известно, че с влизането си в манастира човекът се отказва от всички земни радости и страсти.
Така, с няколко щрихи и с няколко много показателни и точно избрани черти, е нарисуван не само физическият, но и духовниян свят на героя, за когото все още не сме разбрали най-важното, онова, което наистина ни интересува – какви са неговите грехове. Но с всички детайли, вмъкнати в неговото описание, писателят ни е показал, че наистина нещо е измъчвало тази душа, правело я е неспокойна, пречело е на нейното успокоение. То е дошло едва със смъртта. Дори мястото, на което е погребан отец Никодим, не е избрано случайно. Той почива точно под дървото, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод, символ на живота, който продължава.
След кратка пауза, запълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, писателят най-сетне ни довежда до същината на разказа. Отец Никодим почива в мир, но частици от неговота душа, от неговите мисли, съмнения и тревоги все още живеят. В своята мъдрост отецет е прозрял, че човешкият живот е като шепа бобени зърна – по едно за всеки ден от живота, за всеки спомен, за всеки трепет на душата. И всяко зърно е поотделно завито като безценно съкровище.
Елин Пелин онтово използва иносказателния език на притчата, за да внуши своята идея за утвърждаващото и побеждаващо жизнелюбие. Чрез образа на отец Никодим писателят всъщност представя модела на търсещия себе си човек. Търсенето е движение, а движението е живот. Това е нишката, която протича от разказ в разказ. И макар че заглавието на цикъла „Под манастирската лоза” предполага като че ли една застиналост, една ситуирана неподвижност, всъщност основното във всеки текст, в това число и в „Чорба от греховете на отец Никодим”, е движението – на духа, на мисълта, на самия живот.
Страшните грехове на отец Никодим се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Ако започнем да се вглеждаме поотделно във всяка една от малките смачкани книжки, сигурно не би ни стигнал един човешки живот, за да вникнем в смисъла и посланията им. Общото между тях е именно онова търсене на границата между доброто и злото, между греха и прошката. Душата на отец Никодим е търсела отговари на същите въпроси, които измъчват хората и извън манастирските стени. Чрез записаните върху хартията „грехове” на стария монах Елин Пелин достига до обобщения за смисъла на живота, за онова, което прави човека човек. Споменът за любовта, за преживяната радост, за сладката и горчива болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда белите рози и да оставя по една за някой непознат, „да и се радва една непозната душа”. За това бяло зърно героят иска прошка, без да разбира, че вече я е получил.
Белите зърна са за онова, коетохвърля „ душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не.” Във въпросите на отец Никодим прозира съвсем ясно едно първично жизнелюбие: „...защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?” Само човек, който обича живота, може след толкова години на монашестко смирение и изолация от хората да продължава да си задава такива въпроси. Само такъв човек може да нарече отдаването си на Бога „бягство” от живота и да не е наясно дали се е спасил или не. Героят на Елин Пелин изпитва дълбоко съмнение, че човек може сам да отсъжда кое егреховно и кое не, че сам може да прокарва границата между греховното и праведното. Особено показателни са последните прочетени от отец Сисой мисли: "Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?"
Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим – човек, който през целия си живот се е стремял да се доближи до Бога чрез смирение и покаяние, без да осъзнава, че живеейки своя живот, всъщност е бил най-близо до Бог.
Приключил своя разказ, отец Сисой задава въпрос, който си поставя човечеството векове наред: „Какво нещо е човек!”. Колкото и странно да е, тази реплика само външно наподабява въпрос, за което е подсказано с въпросителния поглед на стария монах към неговия млад събеседник. Възклицателният знак в края на изречението всъщност носи истинския смисъл на думите. Тази реплика крие и възхищението, но и недоумението на мъдрия старец пред чудото и тайнството на човешката душа. Въпреки годините си, старецът все още смята, че не е успял да се докосне до цялото богатство на човешката същност. Младият гост на игумена бърза да направи своето заключение – едновременно категорично, но и незряло – „Черно зърно”. Следващите думи на отец Сисой всъщност осмислят не само този разказ, но и целия сборник като единно цяло – „И черно, и бяло.” Това е човекът и според философията на самия автор, а тя има своите корени изцяло в народната философия и в жизнелюбивото и утвърждаващо отношение на българина към света.
Така разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” се превръща в смислово ядро на цялата книга, в своеобразна нейна кулминация, така както разказът „Отец Сисой” е нейният пролог, а „Веселият монах” – нейният епилог. Макар това да е всъщност най- „безсюжетният” разказ в целия цикъл, той е неговият проблемен център и ключът за разчитане на всички останали послания в тази „най-човечна книга” на Елин Пелин