Само един ли е начинът да бъде изразена любовта към народ и родина?

ЛИС

Връх в творчеството на Петко Славейков е елегията „ Жестокостта ми се сломи”.Творбата представлява своеобразна патетична изповед.В нея се описва разочарованието на поета от бездействието и примирението.Вътрешната драма на общественика е породена от незаинтересоваността и дребната корист на обществото.Но въпреки това той намира сили да превъзмогне себе си в името българско.

В цялата творба личи безпределната обич на лирическия герой към неговия народ и родина.В началото на стихотворението виждаме силния му гняв от бездействието на българската нация.Той се бунтува срещу примирението и желае свободата и.Това доказва обичта му към народа.Но когато гневът и разочарованието достигат своя връх ,настъпва преход към напълно противоположни чувства и мисли.Ожесточението преминава в разкаяние и солидарност с измъчените българи, което отново ни показва че той не е равнодушен.

В първите три строфи на „Жестокостта ми се сломи” се усещат едновременно сили на привличане и отблъскване между поета и бореца,от една страна,и обществото от друга.Това общество в името на което той твори.Съвсем ясно си проличава гнева на лирическия герой от бездействието на народните маси на пръв поглед той сякаш се отрича от този „неучен род”.Но от друга страна можем да приемем че именно изплаканият гняв на героя е най-сигурният признак за неравнодушие към съдбата неговия народ.Кога нещо ни ядосва или наранява?-само когато имаме някакво отношение към него.Ако сме безразлични,то по никакъв начин не би могло да предизвика чувства у нас.А този гняв който изпитва лирическият герой ни показва съвсем ясно че той не е безразличен към съдбата на българите.Такъв може да бъде само гневът на обичащия.
Думите на героя за това че народа заслужава да страда и да се мъчи могат да се възприемат като самобичуване.Това не е просто художествен похват или начин да се засили контраста между първата и втората част на творбата.То е преди всичко израз на дълбоката обич на говорещия.Критиката му е израз на болезнено чувство за отговорност.Той осъзнава че може би със своето бездействие хората са заслужили многобройните страдания.Сравнението на народа със „спящ войн” навежда читателя на мисълта,че героят вероятно вярва във възможността на българите да променят положението,ако предприемат някакви действия.Може би точно това ,че не безсилието,а бездействието е основния проблем на нацията,усилва гнева на говорещия.
В следващите три строфи яда и жестокостта на лирическия аз започват малко по малко да изчезват.Настъпва пълен поврат в ожесточението на обвинителя.В началото говори за целия народ,а след това започва да споменава само най-близките си хора-майката,невестата,”клетите” деца.В тяхното страдание е отразена и олицетворена съдбата на целия страдащ народ.Докато четем изглежда,че се говори за родната майка ,но би могло да става въпрос и за родината,защото за поетите от онова време истинската майка и родната страна са неразривно свързани.Сещайки се за мъките на най-скъпите си хора ожесточението на лирическия герой на издържа.В тяхното страдание той познава теглото на целия измъчен народ.Тук си проличава обичта му към тях,но и за пореден път-към целия народ,за който сега той страда.
В последните три строфи вече съвсем ясно личи пълният обрат който настъпва у говорещия.Жестокостта му окончателно се сломява.Той сам съжалява за начина по който е говорил в началото,за обвиненията,които е отправял.В тези финални думи сякаш е събран целия смисъл на творбата.Преосмислянето на началната позиция и самобичуването (този път насочено към самия герой,а не към целия народ) довеждат до нравствено извисяване,а признаването на собствените грешки и нареждането до виновниците за „всички тези бедства”-до най-истинско изкупление.Това създава представа за честност в преображението.Именно тук в последните три сторфи се обобщават идеите заложени в цялото стохотворение-супричастност с множеството и с неговия измъчен стон «Ах,помощ иде ли?».Точно солидарността която виждаме в края на тази патетична изповед ни показва за пореден път любовта на лирическия аз към народа.Съпричастен можеш да бъдеш само с някой,който чувстваш близък до себе си само с някой когото обичаш.
Елегията завършва с отчаяния стон на бореца «О,спи ли Бог?О,Бог не види ли?»В този финал на стихотворението се усеща едва ли не примирение с тежкото положение и липсата на перспектива в обществената борба.Точно този който в началото обвинява всички за бездействието и примирението им,накрая също като тях не вижда нищо.Този стон може да се възприеме и като молитва.Наистина понякога в тежки моменти от които не може да намери изход, човек се обръща към Бога.Точно в молитвите са най-искрените думи и чуства.Молим се за себе си,за хората които обичаме.А обръщайки се към Бог героят го прави не само за себе си,а и за целия народ.Това е поредното докатазателство за неговата искрена любов.
С интимната човечност на своята изповед «Жестокостта ми се сломи» е един величав тържествен химн на единението с народната съдба.То е пропито със гняв и съпричастност.Има толкова много начини да покажеш любовта си към някой,било то и към целия народ,че всеки използва различен.Но виждайки чуствата които предизвиква у говорещия народната съдба,у нас не остава никакво съмнение че той обича своята родина и народ с цялото си сърце.