Образът на историята в „История Славянобългарска”

ЛИС

Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература, но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е адресирана към най-демократичната част от народа.
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи. Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ. Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава. С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език. Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен. Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”.
Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите. В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.