ХРИСТО БОТЕВ - ПОЕТИЧНАТА „МОЛИТВА” ЗА БУНТ И СВОБОДА В БОТЕВАТА ТВОРБА „МОЯТА МОЛИТВА”

ЛИС

Ботевата творба „Моята молитва” търси поетичните средства за Внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: „молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма „моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.

Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическият АЗ влиза в дискусия със своето съзнание. Темата на поетичния диалог е вярата в разума и в „гласа” на истината. Потенциалните възможности на разума и истината за него са единствените нравствени критерии за човека и неговото съзнание. Затова и поетичната дискусия между лирически АЗ и съзнание е за човека и неговата нравственост.

Всеки чува божествения „глас” на разума и истината за себе си при конфронтация със света, в който живее. Реалността е отразена в човешкото съзнание според личния критерий за възприятие и оценка. Твърде често „отразеният” образ на света е с контрастни нравствени стойности в сравнение с наблюдаваната действителност. За тези развойни процеси в условната художествена връзка между човек и свят говори поетичният размисъл на Ботевия лирически АЗ в стихотворението „Моята молитва”.

Свободата на избор, на мнение и позиция е свещено право на личността, отхвърлила всякакъв вид насилие и духовна не-свобода. Божествено справедлив е вътрешният неприкосновен свят на човека е „храмът” на духа - неговата „светая светих”. Именно в това духовно пространство се ражда божествената вяра в човека и в неговия разум. В този „храм” на красивия нравствен размисъл е духовното битие на Ботевия „превий боже”, който е същност и тема на поетичната дискусия, но и вътрешен двигател на лиричната изповед:

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Водещото антитезно начало („Не ти”..., „а ти”), като вътрешен конфликтен двигател на действието, още в началото на „молитвената” изповед променя жанровата форма на поетичните послания и монологът става диалог между лирическия АЗ и вътрешно раздвоения участник в спора („Не ти”... „ а ти”), което насочва читателското съзнание към особен вид поетическа дискусия. Тя е колкото интимно лична, толкова и обществено национална, историческа по значение.

Художествено пространство за разгръщане на поетическата теза в дискусията с неназования личностно „опонент” е човешкият размисъл. За Ботев мисълта е емоционално обвързана със „сърцето” и „душата”. Затова и „селенията” на новия бог на свободно мислещия човек са в неговия вътрешен свободен свят: „що си в мене, боже - /мен в сърцето и в душата...”

Ботев е категоричен в отрицанието на неясната, абстрактна представа на всяка религия за бог и божествена истина, целенасочено проектирана като духовно битие далеч от човека и неговия разум: „Не ти, що си в небесата...” Непочувствана и неразбрана остава истината за човека и неговия живот в условия на несвобода. А тя е свята, божествено справедлива изповед на „сърцето и... душата”. Затова и божественото битие на истината за човека е духовна същност на идеята за свобода, за която страстно пледира в своя „диалогичен” размисъл Ботевият лиричен АЗ: „Не ти, що си в небесата/, а ти, що си в мене, боже - / мен в сърцето и в душата...”

Много са доказателствените примери за робската участ на човешкото съзнание. Духовно посветилите се на Църквата първи дават пример за почитание на „святата” неистина. Веднъж поробен, духът губи критерий за святост на „храма”, който човекът носи в съзнанието си и почита. Остават външните атрибути („свещи палят”)на сляпо подчинение и мнима, ненужна вяра. Срещу тях е съзнателният бунт на духа. Отрицанието е категорично:

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

Негативната характеристика - „православните скотове”, недвусмислено разграничава поет и лирически АЗ от общата позиция, която е духовно насилие над човешкото съзнание. Неосъзнато робство носи в душата си всеки народ и човек. Непосилни усилия е положила вековната традиция за потискане на човешкия дух. Основната цел е прекъсване духовния полет на мисълта към свободно търсене на истината. Тя е разколебана между „греховната” интимна близост между мъжа и жената и тяхната човешка същност. Не разумът, а сляпата вяра в несъществуваща вина определя критериите за грях и святост. Човекът, по „божествено” повеление на религиозните постулати, е въплъщение на греховната вина. Наказан е с тленност на плътта и всеки полет на мисълта е конфронтация между божествен и човешки разум.

Неслучайно Ботев отделя роба човек от първичната, примитивна представа на църквата за мъжа и жената. Човекът е роб, но идеята за тленния край на мъжа и жената ражда мисълта за свобода на бунта, на протеста и противоречието, което възкресява нравствената ценност на човешкото у мъжа и жената. Те се изравняват в осъзнаването на робската си човешка участ.

Човекът е съзнателно потиснат и духовно ограбен, за да не прозре страшната истина за своето робство, което е вътрешно състояние на дух, мисъл и съзнание. В това психопространство битува и християнската идея за робско смирение пред вездесъщия и винаги справедлив бог. Но Ботев е на друго мнение и лирическият АЗ открито протестира:

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

Символният художествен образ на земята (в случая библейската притча, че бог е „направил от кал мъжът и жената”, т.е. те са смъртни и физическият им край е предопределен) доказва житейски изстраданата „земна” истина за страданията на човека, превърнат в роб на собствената си неосъзната душа. Тя е в плен на неистини. Човешката участ е трагична, макар и реалният живот да разкрива контрастния лик на действителността. Църковният елит: „папи, патриарси”, е противопоставен на обикновените хора - „братя сиромаси”. Един от многото страдащи „братя сиромаси”е лирическият АЗ, но той единствен прозира истината за човешката съдба. Дълбоко почувствал несправедливостта между човека и реалната картина на света, Ботев отново открито протестира чрез поетичното отрицание на своя АЗ:

не ти, който, си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси;

Човешкото пристрастие на поета е категорично заявено с протеста срещу незаслужената „неволя” на „моите братя сиромаси”. Тяхното страдание е болка и за душата на лирическия герой, изповядал Ботевата позиция в голямата дискусия с общественото съзнание на съвременника за робската участ на „моите братя сиромаси”. Посланията на „монологичния” диалог са отправени към широката „аудитория” на българската общественост през 70-те години на XIX век. Поетичната дискусията има обществен отзвук. Излиза извън тясната рамка на интимно личното и човешки съкровеното. Провокирано е съзнанието не само на отделния човек, но и на обществото като цяло, т.е. внушена е идеята за свобода в съзнанието на Ботевите съвременници - „братя сиромаси”. Те трябва да приемат, че богът на истината е в тяхната сила и желание не само да променят себе си и своя начин на мислене, но и реалната картина на света. Това е и целта на поетичните отрицания, които градят ново съзнание и нов критерий за образа на света, отразен в съзнанието на човека.

Безнравствена е действителността, закриляна от боза на лъжците. Срещу тази несправедливост се бунтува поетът. Неговият протест е идентичен по сила на отрицанието с лирическото съзнание на поетичния АЗ:

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

Враг на пробуждащото се човешко съзнание е богът на „безчестните тирани”. Той вещае вечно робство и само непозналият бога на разума в себе си може да вярва в идола на глупците.

Защитната теза на поет и лирически АЗ в поетичната дискусия за човека и неговата нравственост е очертана чрез отрицанието на антихуманния статут на божественото. Ботев защитава своя философски и художествен модел за света, в който човекът по естествено, а не божествено право е свободен. И своята свобода той отстоява чрез силата на разума си. „Божествен” център на човешкия духовен свят е свободата на мисъл и действие. Те' са вътрешна същност на всеки избор, а един от тях е личната и национална свобода. Над всичко застават човекът и неговият мисловен потенциал. Затова и разумът е доминиращ в нравствената скала на националните ценности. Получава „статута” на нов бог на истината и справедливостта, за когото единствена ценност е свободата. Той е винаги „в сърцето и в душата” на всеки човек. „Храмът” на свободната мисъл и на промененото национално съзнание е съграден. към неговото сакрално пространство, което е „в сърцето и в душата”, е насочена поетичната теза на Ботевия лирически АЗ, защитаващ бога на свободния разум:

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Категоричността на поетичната теза: „А ти, боже, на разумът”, задълбочава диалога между народ и национално съзнание. Личност и народностен колектив се обединяват от единствено възможния разумен избор - свободата на човек и народ. Дилемата робство или свобода за Ботев не съществува. Робството е завинаги отхвърлено като историческо битие на националното съзнание. Мисълта за свободно бъдеще изпълва с празничност духа. Човешките души ликуват, съградили всеобщ „храм” на разума и справедливостта. Денят на духовното освобождение е близък. В пространството на свободната мисъл националните различия изчезват. Всички народи са равни пред бога на разума и справедливостта. Всеобща е и радостта: „на когото щат празнуват/денят скоро народите!”

Духовният празник в „храма” на разума и на свободата ражда поетичните слова на Ботевата страстна молба:

Вдъхни секиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Това е новата поетична молитва за свобода на човешкото съзнание, завинаги отхвърлило робството на душата. За поет и лирически АЗ свободата на разум и съвест ражда живия пламък на нова национална любов. Нейната емоционална сила пробужда желанието за бунт и борба: „любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.”

Пръв пред „олтара”на възкръсналото за бунт и борба национално съзнание обрича своя клетвен зов лирическият герой на Ботев:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Религиозният ритуален жест на десницата, чертаеща кръстния знак за молитвена закрила и помощ от бога, е заменен с поетичния знак на националната жертвеност: „Подкрепи и мен ръбата”. Пред своята душа и пред разбуненото национално съзнание се заклева и обрича живота си („в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”) лирическият АЗ. Това е и личното желание на поета за човешка и национална жертвеност пред най-справедливата кауза - свободата на човека и народа. Това е божествената истина за човека, носещ „олтара” на революцията в сърцето си:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Поет и лирически герой изповядват „молитвено” сакралните помисли на българския дух за бунт и свобода в стихотворението