ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"

ЛИРИЧНА ИМПРЕСИЯ НА СОЦИАЛНАТА ТЪГА

ЛИС

„Зимни вечери” е своеобразна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осезаемото присъствие на лирическия субект. Той поема функцията и на „разказвач”, като само в отделни моменти пряко се намесва - тогава бихме могли да отделим условно една неразгърната обща за цялата поема сюжетност, двукратно маркирана:
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла...
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла.

Изявата на лирическия субект варира между привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик („Братя мои, бедни мои братя”). Връзката с Ботевата традиция („братята сюрмаси”) е съвсем явна, но не само в експресивното обръщение, а в цялостната позиция, в пълното покритие лирически субект - автор, точно както е при Ботев, в пълното единство с участта на тези, които и за двамата велики поети съдбовно са братя.
Поемата започва с лирически разгърнат пейзаж на града:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
А в мъглата - през безплътните й мрежи -
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
В обобщената картина се открояват редица стилистически белези, характерни за модерната у нас през първите десетилетия на XX век поезия на символизма: метафорични образи с пределна емоционална окраска и неясни алюзии („жълти стъклени очи”, „призрак”, „странни струни”...), които създават потискащо мрачна атмосфера на тъга, пустота и смътна болка. След анимизирани алюзивни образи следват други - предметно конкретни; одухотвореният пейзаж съхранява реалното си битие и същевременно психологическото му въздействие е пределно силно. Тези две страни на лирическия декор се разгръщат паралелно с променлив превес - надделява ту реалното му присъствие, ту психологическото внушение.
Но още следващата част на поемата веднага разсейва смътните догадки - социалният адрес е съвсем директен, пряк, недвусмислен, лаконичен („вечната бедност и грижа/ ме гледат през мътни стъкла”), за разлика от на места образната пищност на встъплението, характерна черта в поетиката на Смирненски.
Редуват се човешки съдби, изцяло трагически, без просветление. Всяко стихотворение има своите персонажи и в този смисъл са епизодически, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата - социално онеправдания страдащ човек. Един след друг се появяват обитателите на бедния квартал: „Безхлебен,/ пиян пак - бащата ругай”, разплакани жени, „слепия старик”..., любимите герои на поета - бедните деца. Отделните части на поемата са малки драми, пределно познати като ситуация и декор, разигравали се безкрайно много пъти навсякъде по света и във всяко време. Смирненски търси не изненадата на индивидуалното, а повтарящото се. Драмите губят конкретен адрес, те са общовалидни, а поемата се възприема като лирически портрет на бедността, в който вариантно дефилират многобройните й лица. Едни от картините са по-конкретно битови, изпъстрени със сетивно предметни детайли („едър мъглив силует/ размахва ръцете в закана”, „завесата мръсна, продрана”...) и слухови внушения („грубо гърмят в тишината/ пияни хрипливи слова”); в други картини надделява романтично символистическата стилистика. В единството на отделни черти от две разминаващи се естетики - реалистичната предметност и символистичната игра със словото -Смирненски постига пределно силно художествено въздействие. Поетическите сцени често са статични като живописно пано, в което отделният детайл запълва един негов отрязък, а всички заедно очертават всевечната човешка мизерия, художествено подсилена от яркия контраст: „мътни стъкла", „непрогледна мъгла”, от друга страна - „бялата зима”, като символният смисъл на контраста постепенно се изяснява в поемата.
По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтическата и символистическата поетика почти изключително като лексикален подбор; предпочитания към определени образи („някакво задгробно същество”, луната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „непрогледни”, „злорадствени”...). Външно погледнато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неясна заплаха, неизменното присъствие на смъртта... Но при Смирненски всички тези състояния носят кървящата болка на човешкото страдание. Той е повлиян единствено от чисто външната лексикална страна на символистическата поетика.
Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реална човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музикална оркестрация на стиха, много характерна за Смирненски:
Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и - разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ.
В пантомимата на светлините и сенките пестеливо фиксирани образи и детайли конкретизирано приземяват внушението („ковчег", „моминско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не създават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символните алюзии в движението на светлините и сенките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угасващата красота, преминаващ през цялата поема, за да изрази това, което поетът не е изказал директно.
Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото пространство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различни литературни „герои”, от по-друг разред -мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със своето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.
Мъглата, като своеобразен поетически персонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря многократно, заедно с производното мъглив девет пъти, и винаги с различно определение - „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните й мрежи”... Поетът сякаш не се доверява напълно на читателската интуиция и за да няма никакво съмнение относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата / -на живота сивата мъгла... ” А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страданието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във времето. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението сякаш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо празненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът сняг с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „ Снегът... поръсен с бисерни искрици ” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс -„змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:
А бликат снежинки сребристи,
блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
прелитат и в локвите стават на кал.
В картината, очертана от последния и предпоследния куплет, разграничаваме две подчертано антитетични части. Първата е многословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към снежинки: епитети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „поронват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксираща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата кал? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красота, акорд без просветление и надежда. Наистина тук поетът не дешифрира пряко символа както при мъгла, но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се налага съвсем прозирната алюзия, символната еднозначност.
В „Зимни вечери” лирическото и епическото начало са неотделимо преплетени. Мощният лирически поток се просмуква в поетическия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепически модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”, ...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септември”. Със силния емоционален поток, с липсата на водещ композиционно организиращ сюжет, независимост поредицата разказни сцени, „Зимни вечери” е много по-близо до модерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отделните звена в творбата.
В момент на спад на социалната проблематика, когато съвършените образци на символистите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болезнените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за българската литература тема за социалното страдание. Със съвършено различна поетика, художествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите. Самият той - жертва на „смълчаните хижи” в бежанския македонски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жълтата гостенка”, „Братчетата на Гаврош”... се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.