ЛИС
Поетичните послания на Ботевата творба „Елегия”, независимо от жанровата насоченост на заглавието, са тонално озвучени от трагичната мажорност на овладяна лирична риторика. Тя е вътрешният конфликтен заряд на песенния диалог между лирически герой и народ.
Робството и свободата са конфликтните полюсни тези в поетичната диалогичност на действието. Изборът на позиция в тази трудна дилема е основна художествена цел на Ботевите лирични послания. Дискусионен е проблемът за робската участ на народа. Лирическият герой отхвърля алтернативните възможности за избор. Той е само един - свобода! Но пътят за нейното извоюване минава през сърцето и душата на страдащия народ. Душата му е обгърната в скръбно мълчание. Болката е по-силна от изповедността на словото. Затова и Ботевият стих търси „път” към смълчаната душа на народа. Там - сред нейното тъмно страдание - са отговорите на поставените въпроси: „Кажи ми, кажи, бедний народе, - кой те в таз робска люлка люлее?” Двукратно повторената глаголна форма „кажи” със своята категорична настоятелност изисква не само отговор, но и скъсява дистанцията между лирически герой и народ. Интимното обръщение „Кажи ми...” създава усещане за непосредствена близост между участниците в диалога. Тяхното присъствие в художественото пространство на творбата става зримо и физически сетивно почувствано като реалност. Поетичната риторика на директно зададения въпрос: „Кой те в таз робска люлка люлее?”, разкъсва мълчаливата болка на душата и провокира народното съзнание. Отговор няма. Изповедта не се ражда. Страданието се задълбочава, а в него събраната от векове мъка „говори”. Нейният тъмен „глас” звучи в гневната повелителност на Ботевия стих, търсещ виновниците за неизплаканата болка: Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „Търпи, и ще си спасиш душата”?! Библейски древни са корените на страданието, вечна е мъката за спасението на душата, но тя не донася красивия Рай на свободата и избавлението от робството. То е вечно и безкрайно като страданието и болката. Усилието за промяна се оказва безнадеждно. Всеки глас на протест остава нечут и звукът „умира” сред вековните библейски тегла на народа. Мълчанието е единствено средство за защита на душата, загубила вяра във възможностите за избавление.
Свободата е вечен копнеж, а робството - унизително настояще. Лирическият герой единствен вярва в духовните сили на народа и риторическите въпроси стават все по-настоятелни: „Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!” Гневният порой на възмущението ражда протеста на поетичния размисъл. В библейския образ на Юда и в дълбоката вяра в непогрешимостта на действията на йезуита Лойола лирическият герой открива универсалните примери за вечната и неизкоренима сила на предателството. В него е първоизточникът на злото. За българина то е „Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, / нов кърджалия в нова полуда...” Предателството е провокирано от невъзможността за намиране изход от вечната робска участ на народа. Безизходицата ражда страха, който предава тайния копнеж за свобода на душата. Насилието и отцепредателството стават повсеместни: „Кой продал брата, убил баща си?!” Омразата разделя душите и мисълта за свобода „умира”. Остава робството и мълчанието на разделените и предадени от свои -души. Безкрайна е народната трагедия. Дълбоко и страшно е мълчанието. И отново, докоснал се до тъмната болка на народната душа, прозвучава риторичният настоятелен въпрос на Ботевия лирически герой:
Той ли? - Кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава топ сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Напластеното от векове мълчание в душата на народа красноречиво „говори” за особен бунт, за безмълвен протест, много по-силен и изразителен от изреченото и извикано на висок глас изповедно слово на мъката и робското унижение. „Говорещото” мълчание на народа е озвучено единствено от „гласа” на робството: „Глухо и страшно гърмят окови...” Ботев е категоричен. Отново робство и свобода влизат в конфликт. Противопоставени са техните „гласове” - гърмът на оковите и „говорещото” мълчание на душата. „Гласът” на свободата е безмълвен, но той „ечи” със страшна сила в смълчаната душа, над която „гърмят” оковите на робството. Външно-реално и вътрешно-духовно стават условни художествени носители на два „гласа”, на две „стихии” - робството и свободата, контрастно очертали сблъсъка между вяра и безнадеждност в душата на българина. Желанието за свобода не е помръкнало, но робското настояще е по-силно от свободолюбивите пориви на духа.
Конфликтът между свобода и робство, носен в душата на българина, ражда „гласа” на човешкото достойнство. Той „оглася” мълчанието, болката от унижението е надскочена и българинът посочва виновниците - субективните носители на предателството, представители на обществени прослойки, унизили достойнството на българина. Презрението на народа към предалите го е ясно изразено чрез жестовото действие: „Намръщен само с глава той сочи”, поел художествената функция на присъда, дошла от тъмната мъка на душата и произнесена от овладения, сдържан гняв на погледа: „намръщен - сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” Три Категории предатели посочва страдащата душа на българина: „в сюртуци, в реси и слепци с очи”. Ботев асоциативно свързва тези образни представи на народното отрицание с обществените функции на държава, църква и просвета. Народ и поет взаимно допълват негативните си оценки и категорично отхвърлят избраната позиция на робска „лоялност” към потисника на тези три, ясно разграничени обществени прослой-ки: „в сюртуци, в реси и слепци с очи”, т.е. държава, църква, просвета.
Поет, лирически герой и народ имат общ единен избор - свобода на родната земя и на духа. Робството остава за отцеругателите и предателите. Изборът е направен, но свободата е все още далеч и единствена реалност е всекидневното страдание. Силно въздействащ е метафоричният образ, въплътил физическата и духовна болка на мъката, преливаща вече в протест: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен: Кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости! Мъката има експресивен израз като реално физическо страдание. Хиперболата: „пот от чело кървав се лее”, въз-действа с художествените стойности на фолклорни образни представи: „камък гробен”. Внушена и максимално изразена е трагиката на раздвоената, сякаш разпната от болка душа. Страданието е „гробовно”, почти с митологични стойности.
Болката е физическа и сетивно осезаема от дълбоко „погребаната” под мрака на страданието душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар