ХРИСТО БОТЕВ - ПЕСЕННИТЕ ГЛАСОВЕ НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

ЛИС

Ботевата поезия се появява в преломен, екстремален момент от живота на българския дух, когато съдбовно - с пророческа вяра в бъдещето - трябва да освободи потиснатите гласове на родовите духовни стихии. Извикани чрез гласа на Ботевата поетическа мисъл, те стават гласове на българското родово съзнание. Но изплакани като гласове на родовия ни дух и съзнание в песенните изповеди на Ботевия лирически герой, те се превръщат в песенни гласове на българското национално съзнание, пожелало свободата си чрез клетвения вик на майката към сина-изгнаник в ранното Ботево стихотворение „МАЙЦЕ СИ”.

Песенният глас на пожеланата - като клетва и вик - свобода в Ботевата творба „Майце си” се ражда от прискърбието на два песенни потока.

Първият - „Ти ли си, мале, тъй жално пела”, носи в модулациите на жалейния тон естетиката на българската родова традиция, която чрез песента-самосъжаление, песента-жалба изплаква зависимото, безпомощно, унизено положение на майка и син, на родина и народ. Оплаквайки сина, майката признава своето безсилие. А жалеейки за народа, майката-родина изповядва безсилната си, обезнадеждена вяра в свободното бъдеще на българина, носено като трагичен мираж в песента-жалба на робска България, извираща от гръдта на народ и родна земя и идваща далеч от патриархалното робско минало на духа ни.

Вторият песенен поток - „ти ли си, мале, мене три годин клела” - с нарастващата мажорна сила на звуковото внушение за трагична родова вина извисява гласа на клетвата, извайва песента на обвинението, която бушува със силата на обруганите родови стихии в душата на майка-родина. Изтръгната като гневен порой от гръдта на родината-майка, песента - укор, клетва и зов залива с тъмна родова вина съзнанието на Ботевия лирически герой и той признава вината си: „та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?”

Тези два песенни потока, от една страна, на безсилието и безнадеждността, а от друга, на настойчиво поисканата като майчина клетва свобода на българина - изграждат контрастното песенно битие на Ботевите лирически прозрения, които противопоставят гласа на робското минало срещу гордия вик за свобода, зазвучал първо в клетвата на майката и идващ сякаш от свободното бъдеще на сина. За Ботев няма настояще. Настоящето е робският делник на неговия съвременник, тоест - част от робското минало и настоящ миг от песента-жалба и самосъжаление на българина.

В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Два песенни гласа изразяват противопоставените художествени стойности на робство и свобода, на минало и бъдеще. Песента на смирението и песента на бунта разпъват душата на поет и лирически герой, градят клетвената контрастност на Ботевата любов и омраза, и на националния избор - „Свобода или смърт!” Но за да противопостави робско минало на свободно бъдеще, Ботевият лирически „Ази” от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща между песента-жалба и песента-клетва първоизворите на родовата вина, бликнали с отприщените стихии на песенните самоизповеди в разбуненото му съзнание: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!” Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е именно той, Ботевият лирически АЗ задълбочава драмата на трагично изолирания си, усамотен в пространството на болката и прозрението, дух, който го отделя от минало, робски настоящ делник и съвременник, носещ в душата си песента-жалба, песента-смирение.

Ботевият лирически герой остава сам с песенния глас на майчината клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:

Весел ме гледат мили другари,
но те не знаят, че аз вече тлея
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам

Лирическият АЗ люби родината-майка и вярва в свободното й бъдеще.

Двете библейски категории любов и вяра изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина - но свободна, а не робска родина. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното й бъдеще, в което пророчески вярва: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.”
Но силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България: „но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря.”

Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов. Лишена е от право на синовна обич.

Библейската категория надежда в Ботевата творба „Майце си” символно въплъщава нелюбовта, тоест, огнената разрушителна стихия на Ботевата омраза, която отнема надеждите за „робско” бъдеще на смирената пред тъжния си делник робска България, която пее жалейната песен на смирението и самосъжалението в душата на Ботевия съвременник.

Срещу тази „робска” надежда въстава Ботевият лирически герой и вещае нейната духовна смърт.
Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни, според Ботев, няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робско минало и с робска надежда за бъдеще на България.

В стихотворението „Майце си” художествено функционират само библейските и поетическите Ботеви категории любов и вяра.

Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея - като пред олтар - лирическият АЗ ще изповяда болката и съмненията на душата си:

Една сал мечта, една остана
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо,
таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Гласът на бъдещето, като песен на жертвения избор, запява след изповедта на болката и страданието в пречистения от съмнения и родова вина дух на Ботевия лирически герой.

Душата му прелива от родова любов към „баща и сестра и братя мили” и родина, изпълнена с песенния глас на бъдещето, който чрез песента на жертвения избор донася обещание за надежда, обещание за свобода.

Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта: „Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз, нека измръзнат жили, пък тогаз, нека изгния в гроба! Но Ботевата надежда, отрекла робското минало и робското бъдеще на България, извайва контрастно образа на свободна майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта. Две усмивки - на любимата и на смъртта - жертвен предвестник на свободата - мамят поет и лирически герой. Нова песен, чрез гласа на любовния жертвен избор, зазвучава в Ботевата творба „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” - песенно послание до голямата и единствена любов на Ботев - свободата на България.