ХРИСТО БОТЕВ - БОТЕВИЯТ „СТРАННИК”

АНАЛИЗ

Поетичният текст на Ботевия „Странник” носи белега на „странната” художествена самота не само като наложена идейно-критична изолация от канонизирани идеологемни интерпретации на поколения български литературоведи, но и поради нетипичната Ботева структура на поетичния изказ.

Едно споменно докосване до битовите реални на традиции, превърнали се в ненужно екзистенциално повторение на първични страсти и инстинкти! Духовни пориви и нови мисловни желания българинът не познава в природния кръговрат на наследствена битова повторяемост: „като залог изрод в потомство ден и нощ - вечно тук преминува” („Борба”).

Срещу бездуховната родова приемственост застава странната самота на духовно позналия себе си българин, на човека - пожелал да носи избора в душата си, да бъде личността, сама избрала пътя на живота си.

Белязан с по-висок духовен ръст, Ботевият „странник” носи в латентен - национално немотивиран вид - идеята за бунт, за свобода, но все още като порив към реалните стойности на личностния избор: „човек... или скот!”

Тази непозната горда българска душевност изолира личността, обрича на национална самота и дистанцираност Ботевия поетичен „Аз”, който превръща екзистенциалния бит в споменна реалност. Само мисловен е допирът с реалиите на бита: „през хорото ти ще минеш”.

Но мисловният полет не е в свещения приемствен кръг на живота, а рационално прозрение за обезличената духовна диря на човешкия живот. Мисълта, като поетична светлина, прорязва споменната реалност на минало и бъдеще - безкрайно отчуждени и дистанцирани от странната духовна самота на силно личностно присъствие, което в битовите реални на настоящето се възприема като красив спомен от миналото и непостижим духовен знак на бъдещето.

Традиционните познати битови измерения за човешко присъствие липсват. Нестандартната рамка на Ботевия мисловен свят създава поетичното пространство на изключителната нетрадиционна българска душевност. Създава личността, която руши традициите, провокира народни съвести, създава нова мисловна национална традиция. Сътворява странника, който сам избира между началото и края, между раждането и смъртта - духовната диря на живота си.

Бърза Ботевата мисъл, бърза мисловното национално докосване до традиционни родови символи:

Бързай, странник,...
къща бащина да стигнеш;

Особеното личностно очарование, особеният поетичен магнетизъм, заложен в лирическото присъствие на художествено съзнание, в което за първи път откриваме странното съжителство на традиция и новаторство, създава времедействието на инсцениран диалог между поколенията българи, наситени с особената атмосфера на една непозната, странна неизвестност на бъдещ национален избор.
Мисълта за този бъдещ миг българска реалност - мига на личностен избор - превръща условното присъствие на категорията българско национално бъдеще в нелепа, чужда, антитрадиционна идея, разрушаваща наследствения приемствен модел на родово-битова повторяемост.

Около Ботевия „странник” се появява магнетично поле на борба между традиция и новаторство. Той е едновременно представител на бунтовното неизвестно бъдеще, но и жречески-проникновеният тълкувател, прозрял от свещения кръг на традицията (хорото) странната духовна висина на бъдеща саможертвеност.

В мисловния свят на Ботевия „странник” се проецира високата личностна съдба на изключението, на човека-нетрадиционалист, който обръща гръб на традицията и избира лична саможертвена смърт в бъдещето. Странният избор на човека, зачеркнал скота в себе си, пренебрегвайки традиционното минало на поколения българи, люшва кървавото хоро на национално-историческата ни съдба, на българския „Позор или слава!”, на българските предателства и чистите тонове на неизплакани и неизпети майчини писъци, в които българинът проклина миналото, но не вдига взор към бъдеще.

Смъртта и идеята за жертвена национална смърт, носена от Ботевия „странник”, е нетрадиционната художествена среща на любовта към родното на поколенията българи, живели в миналото, и на всички онези, мисловно обитаващи красивите пространства на бъдещето. В особения мисловен свят на странника - традиция и новаторство се срещат в мига на избора, в мига на нирвана, когато чрез смъртта българинът избира човека в себе си.

Хорото - като символен знак, очертаващ кръга на свещено, унаследено от бащи и внуци традиционно родово пространство - се люшва като родова страст в кръвта на българина и мисълта полита към неизвестното, обвеяно с трагика и героична смърт, българско национално бъдеще.

За тези развойни процеси на поетичната мисъл говори и темпоралната структура на творбата: бъдеще в миналото, е основното глаголно време на поетичния изказ. Времедействието - като рамка на националното битие - е затворено в кръговата пов-торяемост на българската екзистенция.

1. Споменна реалност за живота на предците: „Речи тамо: „Бог да прости”, на попове по патрихил на трапеза свикай гости, пък бъди какъвто си бил.”

2. Избор на достойно преживян живот с дълбока човешка диря като родова и национална памет:

Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!

„Човек... или скот” - традиция и нов странен човешки избор очертават новия кръг, новия етап в историческата наследственост на националната традиция.

Ботевият „ странник” „люшва” хорото на нова човешка съвест, на ново национално достойнство, запявайки диалога между поколенията:

„Добре дошел”, ще ти кажат (1 стих, 2 строфа) Няма нищо! (1 стих, 3 строфа) Ще излезе стара майка (1 стих, 4 строфа) ще заплаче, ще завайка (3 стих, 4 строфа) Ще прегърне мъжка снага (1 стих, 5 строфа) ще чуйш майчина си тъга (3 стих, 5 строфа) ще чуйш нейни думи прости (4 стих, 5 строфа) Ще чуйш, ала недей плака (1 стих, 6 строфа)
Градивно мъжко българско присъствие като залог за реално бъдеще, за борба в стиховете на „Странник” отсъства.
Традицията, битовата реалия е очертана като древно пространство на матриархата:

„Добре дошел”, ще ти кажат
деца, баби и подевки;

Огнището - родовият огън - се пази от жената-весталка, от древния природен разум на сътворение и съграждане. Синът, като мисъл и залог за бъдеще, преминава през свещения кръг на традиция и спомен, като пророческо спасително знамение, дошло от бъдещето:

през хорото ти ще минеш.

Мъжкото, съграждащото, борческото начало е странната Ботева инвенция за национално бъдеще, въплътена в художественото присъствие на странника.

Неговият глас, неговият вик идва от бъдещето, за да чуе древната болка на майката:

ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.

И тук, в мига на озвучена битова реалия, идва историческото прозрение на странника, инсценирал диалога във времето между поколенията, като национално прозрение:

Ще чуйш, ала недей плака,...

В трикратно градираната анафора - „ще чуйш” - Ботевият „странник”, завърнал се в свещения кръг (хорото) на родовите корени, сякаш носи послание от бъдещето към миналото, което ще вплете в гласовете на бащи и деди - убити, посечени, прокудени, но извикани в плача на майки, жени и внуци. В прискърбието на тези родови тонове, подсъзнателно носени във всеки поплак на жената-майка и във всеки вик на Ботевите герои за правда и свобода, чуваме не съграденото, не възвърнатото, а реално съществуващото българско достойнство.

То е във високия мисловен порив на Ботевия „странник”, то е в избора на човека в самия него и на човека до него:

Човек ли е той или скот!
Чуваме Ботевия национален избор:
Човек... или скот!
Свобода... или смърт!

Защитил и докрай отстоял човека и неговата човешка свобода, Ботев превръща пространството на смъртта в странно, иреално място за среща на поколенията, когато „брат брата убива” или брат брата открива.

„Скот или човек” - това е изборът на българина при странната, красиво трагична среща със смъртта, когато национално и общочовешко се сливат във високата Ботева мяра за човешко достойнство и безсмъртие: „ Човек ли е той или скот!”
Ботевият избор е категоричен:

Тоз (той), който падне в бой за свобода, той не умира...

Странното послание за човешки избор, дошло от бъдещето в Ботевия „Странник”, завинаги се вплита в родовата българска памет като вечен залог за национално бъдеще.