ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”

АНАЛИЗ

Стихотворението е отпечатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.

Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безпътицата на поробения народ, носи в гърдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисли, чувства.

„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотворения, доизгражда неговия лирически герой като типично ботевски. Същевременно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.

Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голямо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на мисъл и чувство с една изключителна нравственост. А това поражда дълбокия драматизъм на преживяването.

Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотворението посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в душата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.

Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между материални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Притегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовизъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говорител е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е избора си и го оповестява също така безкомпромисно, с безмилостна откровеност.

Богатата метафорика на изказа, свързана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначително и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личният конфликт е съпроводен и предопределен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ведрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителност разяждат душата му.

В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антоними съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, следва неуловими логически завои, прави преходи от настоящето към миналото и обратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевременно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на границата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоционална гама.

Категоричността на предшестващата част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от първата строфа. То избухва с нова сила и владее следващите три строфи. Това е властната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизирането на тези два свята. И на първо място - за спасяване на любимата и на любовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъскване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанността взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риторичната патетика. Като порой, с голяма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматично раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественото. Всичко това обсебва вниманието, изостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.

Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хоризонти. Двусмисленият риторичен въпрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронологично местата си - на съпротивата (пета строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударната двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послание на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъстената, синтезирана визия на „нови тег-лила”. Зазвучава мотивът за народностната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало получава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личностен и национален.

Лирическият говорител убеждава, увещава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лирическата героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваните заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.

И след една нова удължена пауза, в която емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началото на последния композиционен къс от седма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единодушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният момент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъхана. Мисълта - бързопреходна, напрегната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лирическият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на пространство и време, реалност и халюцинация. Чертае изображението на битката като гигантска природна стихия. Картина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква прастара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмъртие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.

Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиката - за смисъла на живота и на човешкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родина. Личното е неделимо от общото. В орбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената любовна страст немее.

През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощта на двукратно повторения глагол ЗАПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството извират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на словесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епохата изразна форма!

Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).

В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приоритетно място. В това многозначително редуване на минало, настояще и бъдеще се е отразило сложното взаимодействие между драматизма и трагичния оптимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.