МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ” - Димчо дебелянов

ЛИС
МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”

Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е пространството, където израстваш, опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да излезе от домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Именно носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”.
В тях лирическият герой мислено си представя своето завръщане в примамливия свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства изоставен. Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание.
Стихотворението „Скрити вопли” започва с искрено пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Глаголната конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Скръбно е обаче завръщането на лирическия герой. След толкова тежка раздяла не е възможно да изпиташ голямо щастие. Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му е израз и на почит към родното, защото само бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на истински стойностното. Както винаги, той си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо...”, е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Сурова е равносметката, която прави героят за изминалия си жизнен път. След толкова дълга раздяла, която самият той е пожелал, героят чувства, че не заслужава свещената майчина благословия и опрощение. Затова смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. „Да се завърнеш в бащината къща” означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всички моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Но да се завърнеш наистина, а не само в представите си. Тази „грешка” – раздялата с дома, задължава героя да поиска прошка, молейки се пред свещената стара икона. Освен символ на вярата, тя е символ на връзката между поколенията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея.
След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, той осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом. „Скритите му вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката.
И стихотворението „Помниш ли, помниш ли” търси спомена за родното. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина – символ на живота, се крие в този образ. Тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, чистота. Точно това търси лирическият герой. Но в следващите стихове всичко е отречено – няма място за хармония в душевния му свят. Светлият и чист спомен е излишен. Героят е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота.
Във втората строфа, героят чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, спотаено в клоните на вишните – илюзия, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „светлия хор на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа. Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.
В последните два стиха е отразена болезнената истина – всичко желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. „Тихият двор” и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическия герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.