Тема
Лириката на Димчо Дебелянов има характера на лирически дневник, защото авторът е прототип на лирическия герои и защото тази лирика има автобиографичен характер. По-голяма част от стихотворенията му са изповедни и доминираща форма е монологичната. Наличието на синкретизъм много ярко се проявява в неговата поезия реалистичното (автобиографичното), романтичното (духовните пориви, ценностната система на човека) и символистичното (особености на поетиката) се съчетават в едно органическо цяло, това прави тежка поезията му за анализ. В поезията на Дебелянов можем да открием много от характерните митове и в този смисъл Т. Жечев го нарича “най-религиозния поет в новата българска литература”. Музикалността е друга особеност на Дебеляновата поетика. В това отношение Дебелянов и Лилиев са като че ли непостижими. Димчо Дебелянов е майстор на елегията като жанр. Той е класик, създава класическата елегия в българската литература. Няма издадена приживе стихосбирка. Първото издаване на неговите текстове е посмъртно и излиза през 1920 година под редакцията на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързвачев (литературния кръг “Звено”).
Кои са причините за страданието на лирическия човек?
“Черна песен” – емблематичен текст за Димчо Дебелянов. Основна е причината за противоречията заложени в човешката душа. това стихотворение може да се разглежда в паралел с “Нощ” и “Две хубави очи” на Яворов.
изграждам руша Един от естетически механизми, които Дебелянов
ден нощ използва е антитезата. Тя е реализирана чрез една
светло тъмно полисемантична опозиция, тя изгражда символни
пролет есен редове с крайна полярност. Именно чрез използването
смирение буря на този тип символи се постига драматизма на
цъфтя крея лирическия човек.
Дебелянов създава психологическа поезия. Той изобразява вечната борба между тъмнината и мрака. Индивидуалната човешка драма е визирана чрез архетипа тъмно-светло. Времето е друг архетипен мотив (Кронос – хронос) “безспирно времето в неспира”. Вплетена е и историята за Одисей “и плачът ми за пристан умира”.
В стихотворенията “Победен”, “Аз искам да те помня...”, “В тъмна нощ” е широко застъпен мотива за самотата, която се преживява като тегоба. Използван е и мотива за непостигнатия идеал и компромисите, които прави човек с себе си. Дебелянов изразява противоречието между блян и реалност. Мотива за изгубения рай е изразен чрез спомена за детството – това е изгубената цялост на човека, изгубеното боголюбие. Както и мотива за непостигнатата и неосъществена любов.
В стихотворението “Миг” основен мотив е човекът и тълпата (напомня “Маска” на Яворов). Образите са изразени гротесково. Лирически герой не може да постигне желаното познание.
“Легенда за разблудната царкиня” или “легенда за разблудната човешка душа”. Основен мотив е противоречието на човешката душа. Изцяло в духа на символизма е изобразен декора – екзотичен далечен бряг, старинен чертог (замък) и всичко в този свят носи белезите на тленността, на обречеността. “Мъртвите води на мъртвите фонтани” – създава едно меланхолично, тягостно чувство. Единствения шум е риданието на царкинята. Тя тъжи, че нейният принц не се завръща, затова тя потърсва утеха в греха. Насладата, нощта и пропастта загатват една греховност, но със зората идва и покаянието. Целият човешки живот е представен като низ от грях и изкупление.
В стихотворението “Гора” е Дебелянов представя една утопична представа за света, вариант на острова на блажените, другия бряг (П. Славейков), възраждане в изгубения рай.
В стихотворението “Де се завърнеш...” бляна и спомена са субективно психологическо време, една реалност различна от битовата. Спасението е потърсено в бляна. Митът за вечното завръщане е застъпен в този текст. Домът е представен като изгубеният рай, постигнат чрез образите на майчинското. Образът на майчиното (“пазви”, “приласкае”) присъства и в одухотворения образ на нощта, както и в старата майка и асоциативно “старата икона” ни отвежда при Богородица и младенеца. Посоката на движение на лирическия герой е центростремителна – движение към сакралния център. Душевното състояние (“тих”, “плах”, “смирен”) на лирическия герой ни насочва към едно ритуално усещане, към една ритуалност на действията. Текстът е много музикален, това е постигнато чрез повторение на думи; асонанс на ‘ш’, което приглушава изказа. Финалът е графично отделен, което напомня едно пробуждане, израз на усещането за обреченост. Родният дом е отъждествен с родината, което е характерно за възрожденското мислене, на емигрантите и изгнаниците през Възрождението. Димчо Дебелянов има психологията на изгнаник.
Фронтовата лирика на Дебелянов
“Фронтова лирика” в литературната критика назовават шестте стихотворения, които са намерени в раницата му след смъртта му на фронта. Те са: “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Старият бивак”, “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен”. На тези стихотворения в българската литература се гледа като на свързващо звено между два литературни периода. Те са преход към естетическите търсения в литературата през 20те години на 20 век, тъй като се забелязва промяна по отношение на проблематиката, на доминиращите образи и на поетиката.
Основни теми в “Нощ към Солун” са: войната, спомена, любовта, бляна, самотата. Дебелянов проявява възкресен интерес към политическата ситуация. Наблюдава се тенденция към засилване на конкретиката, тя се изразява в: 1) употребата на топоними (Вардар, Струма, Удово), които насищат с реализъм текста; 2) чрез предметни детайли “схлупената обгорена хижа”. Основна тенденция по отношение на образите: приобщаване на субекта към колектива и все по-настойчиво в центъра на изображение е колективния образ в случая това е образът на войнишката маса. Образът на войнишката маса е изобразен чрез използването на сравнение. Той е хиперболизиран, изграден в романтични мащаби чрез сравнението с “разбулено море”. Постигнато е внушението за стихийност, неудържима сила, за воля, която може да спре войната.
Променено е мисленето на героя – разколебаване на индивидуалистичното съзнание, при което човека се приобщава към колектива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар